"Ненужните скептици" - есета, спомени, интервюта , Стефан Гечев, ISBN 954-8353-75-Х
368 стр., 2003 г., 17 лв.

ЕДИН БЪЛГАРИН В ПАРИЖ 1926–1927 ГОДИНА

По това време Гершуин е писал своя „Един американец в Париж“, макар че те са били много повече, особено представителите на тъй нареченото „изгубено поколение“ начело с Хемингуей. Следователно мога да кажа, че и този спомен, макар озаглавен така, всъщност ще говори за много повече българи в Париж.
Те бяха дошли от различни хоризонти на българската култура: писатели, художници, артисти, учени и няколко учители по френски – като майка ми Рада Гечева – за опресняване на познанията им за езика. С това си обяснявам защо аз, юноша на петнадесет години, се намерих в столицата на Франция, където по онова време вреше и кипеше културният живот, появяваха се различни модерни течения в живописта и литературата, като, да речем, кубизма и абстракционизма в изкуството, сюрреализма във всички изкуства. Но българите в Париж тогава едва ли са знаели много за това. Освен някои, като, да речем, Николай Райнов, или проф. Асен Златаров – вуйчо Асен, както му казвах, защото беше пръв братовчед на майка ми. Той є беше подарил тогава една антология на модерната френска поезия, в която бяха включени не само много от тогавашните дадаисти и сюрреалисти, но и техните предходници. Чрез тази книга се запознах тогава с най-интересните модерни поети.
Вуйчо Асен беше човек, който преживяваше емоционално света. Впечатленията си от Париж той описа в един роман, който беше нарекъл „Светлините на града“ и който излезе наскоро след завръщането му в България.
Наистина за нас, българите от онова време, дошли в Париж от нашата София – където между трамвайните релси се зеленееше свежа тревичка, градът свършваше някъде до Орловия мост, стражарите по кръстопътищата очакваха с нетърпение появяването на някой автомобил, за да му дадат тържествено път с рязко движение на палките си, а вечер улиците се осветяваха главно от романтичната лунна светлина – Париж наистина беше градът на Светлините, Големите булеварди, Шанз-Елизе, кафенетата и неоновите подвижни реклами представляваха море от светлина, над което се възпряваше Айфеловата кула с огромните светлосини букви на рекламата за Ситроен, които се изписваха и гаснеха вертикално на строго определени интервали. Случвало се е да гледам това явление захласнат дълги минути. Затова бях неприятно учуден, когато една американка, която живееше в нашия пансион на улица Мьосьо льо Пренс, като обясняваше защо е напуснала Ню Йорк и е дошла да живее в Европа („Американците – казваше тя – са кучета, които тичат подир долара“), се оплакваше, че Париж бил тъмен град. „У нас, в Ню Йорк, твърдеше тя – можете спокойно да четете вечер на улицата вашия вестник“. Макар че не бях ходил в Ню Йорк, не можех да повярвам на тази американка и даже у мен се появи някакво неприязнено чувство към нея. Затова бях доволен от заглавието на романа на Асен Златаров, известен с писател-ския си псевдоним Аура, който имаше между другите си качества и едно, най-ценно може би – чувство за хумор към самия себе си. Той казваше например, че бил „най-добрият писател между химиците и най-добрият химик между писателите“ – с една кротка усмивка в кафявите си очи.
Освен него в Париж по онова време се намираха още много българи, от тях си спомням само неколцина: Николай Райнов с жена си и по-големия си син Богомил, художниците проф. Стефан Иванов и дъщеря му Цана, художникът Манол Ракаров, Дора Габе и поетът Йордан Стубел, артистът Владимир Трандафилов, и по-късно, Зорка Йорданова. Да, и една млада певица Мими Тороманова. Тези имена са се запазили в паметта ми. Иска ми се да разкажа за тях, по-скоро отделни мигове, които си спомням. Моментални снимки.
И тогава, както и сега, българските хора на изкуството у нас и в чужбина – с малки изключения бяха бедни. Ние, майка ми, сестричката ми и аз, живеехме в един „семеен“ пансион на последния етаж, до който се стигаше по тясна, извита дървена стълба. Не можехме да си позволим да плащаме за пълен пансион, само обядвахме. Закуската и вечерята минаваха как да е. Изглежда, директорката на пансиона беше разбрала причината за нашата „скромност“, затова от време на време изпращаше вечер прислужницата с грамадна паница топла супа. Предполагам, че майка ни се е чувствала неудобно, но ние със сестра ми бяхме шумно доволни.
В подобно материално състояние ще да са били и художникът Стефан Иванов и дъщеря му. Те пък отделяха голяма част от средствата си, за да купуват бои, четки и платна за рисуване. Нашият голям художник изпита обаче радостта негова картина да бъде приета в Есенния салон, една твърде престижна изложба.
Спомням си, че на Коледа се бяхме събрали в нашата просторна стая – Райнови, Иванови, Манол Ракаров – Манолчо, както го наричаха всички заради кроткото му радостно мълчание, дискретност и готовност да услужи. Всички бяха дали по някой франк. Така върху коледната трапеза бяха наредени разни лакомства: салата от зрял фасул, картофена салата с майонеза, яйца, някакъв сладкиш и няколко портокала. Бай Стефан Иванов, седнал с кръстосани ръце на шкембенцето и с ироничната си усмивка, огледа наредените деликатеси и забеляза: „Е, ордьовър имаме, десерт имаме, ще минем и без онова в средата.“
Мъжете бяха по-мълчаливи, говореха повече жените. Особено много и високо говореше една колежка на майка ми. Защитавайки някаква своя позиция, тя се обърна изведнъж към Райнов и извика: „Права ли съм, Николай?“ И съвсем внезапно вуйчо Николай изкрещя: „Права си!!!!“ Настъпи смаяно мълчание. След като се окопити, колежката на майка ми запита плахо: „Защо крещиш, Николай?“ „За да бъда в тон с тебе“ – отвърна той спокойно.
Благодарение на бутилката вино приятната атмосфера беше и остана до края на вечерта.
***
Би могло да се каже, ако употребим неотдавнашни термини, че между българите в Париж съществуваше известно класово разслоение. Едни имаха повече възможности и живееха по-добре. Например известният още тогава млад и блестящ артист Владимир Трандафилов. С него се запознах у Райнови, където беше дошъл да ги посети. Освен външността му и елегантните дрехи, бях очарован от богатия му на обертонове глас. Разказваше за театрите, които беше посетил. Говореше със суперлативи за постановката на пиесата на Бърнард Шоу „Света Йоана“, в която играели двама руски артисти – Питоеви. Мисля, че той разказа тогава, че авторът, като научил, че неговата Жана д’Арк се играе от една слабичка, черноока актриса, се ядосал много, защото в ремарките към персонажа на пиесата той описва героинята си като едра, здрава, руса селянка. Но като дошъл в Париж и видял пиесата си, останал възхитен и дори казал, че е сбъркал той с образа на героинята си. Трандафилов разказваше толкова живо и интересно, с такива подчертавания на главните думи и жестове, че го гледах като омаян. Щом се върнах вкъщи, започнах да моля майка си да ми даде пари да видя пиесата. В края на краищата тя се съгласи. Отидох сам в театър Атьолие, ако не се лъжа. Естествено на най-евтините места, но това нямаше значение. Беше всепоглъщащо представление. И двамата Питоеви (мъжът играеше Шарл VII) бяха – поне за мене тогава – най-големите артисти едва ли не на света. Така заявих категорично вкъщи.
Малко по-късно в Париж дойде нашата съвсем млада тогава актриса Зорка Йорданова. Бях я гледал в пиесата на Леонид Андреев „Тоз, който получава плесници“ в ролята на Консуела. Не мога да кажа, че бях влюбен в нея – тогава, както и сега, юношите се влюбват в артисти и певици. Изпитвах към нея някакъв вид обожание като към висше същество. Беше невероятно нежна, въздушна, дошла сякаш от някакъв друг свят, в който обитават същества, които можеш само да съзерцаваш със спрян дъх от тих възторг.
Без да подозирам нищо, се връщах от училище този следобед (учех тогава в лицея „Луи льо Гран“, в който са учили много исторически лица, между тях и Робеспиер). Влязох в нашата стая и спрях: на единственото кресло седеше Зорка Йорданова. Не зная кой я беше довел. Имам смътния спомен, че в стаята имаше и някой друг, освен майка ми. Но аз виждах само нея, Консуела, една почти безплътна красота. Не помня нито какво е говорила, нито дори лицето є. Усещах само едно лъчисто присъствие. Предполагам, че майка ми е била учудена от внезапната ми, не твърде присъща за мен стеснителност, защото обясни, че обикновено съм бил по-разговорлив… Когато Консуела си отиде, сякаш в стаята стана по-здрачено. Но може би това се дължеше на слизащата вечер?
***
У нас идваше тогава една българка, която занимаваше всички възвишени емоции на юношата, какъвто бях: споменатата по-горе осемнадесет – или деветнадесетгодишна Мими Тороманова, изпратена в Париж да учи пеене. Намирах я за много хубава с малко изпъкналите є тъмнокафяви очи на светло матовото лице, с красиво извити устни. Беше стройничка и приятно жизнена. Не мога да кажа, че ми даваше някакви аванси, просто беше мила и приятелски настроена към мене, но вие знаете колко неправилно младите хора тълкуват понякога такова държане… Колебаех се да определя чувството си към нея, когато една безсънна нощ ми стана ясно, че съм влюбен. Веднага реших, че това е недостойно за един човек, който иска да се издигне духовно, и реших да я забравя. Това не ми пречеше обаче, като разбрах от майка, че въпросният обект ще ни посети, да правя невъзможното, за да бъда вкъщи. „За да надвия още по-славно на изкушението“, както демагогски си твърдях. Тъкмо поради бързането имах шанса да чуя една обикновена мъдрост, почти шаблонна, която запомних за цял живот.
Този следобед тя щеше да дойде, а аз закъснях. Влязох тичешком в къщата и се заизкачвах през две стъпала по тясната извита стълба. Пред мене се качваше бавно възрастна жена с бухнала бяла коса. Настигнах я, измърморих едно „Пардон, мадам“, и продължих пљлета си нагоре, когато ме спря гласът є: „Ей, млади човече!“ Обърнах се и я погледнах въпросително. „Не бързайте толкова. Рано или късно все ще се стигне там, където съм аз.“ В онзи миг вниманието ми беше заето с други проблеми. Но по-късно си спомних тези думи. Вече отдавна съм се отказал да бързам и да се старая да надминавам когото и да било по извитата висока стълба на живота.

***
Към по-висшия кръг българи в Париж тогава принадлежеше и Дора Габе. Познавах я – не лично, а чрез някои нейни книги, включително първата є стихосбирка „Теменуги“. А и майка ми беше говорила понякога за нея. Тя я познаваше, още от студентските си години в Женева, когато Дора Габе била годена за Яворов. А сега в Париж вече се запознах лично с авторката, на толкова прелестни дет-ски песни.
Беше на прием в нашата легация. По случай новата година бяха канени всички българи – временни парижани. Ние с майка позакъсняхме. В салоните на легацията вече имаше доста хора. Първият човек, когото видях, беше една дама със странна красота, седнала на канапе в стил Рекамие. Имаше нещо извънредно впечатляващо в това смугло лице, в големите тъмни очи с полуспуснати клепачи, и тази черна лъскава коса с път в средата, над широко, леко издуто чело. Лице и израз, които не можете да отминете.
В този обширен салон с килими, искрящи полилели и скъпи мебели и тя ми се стори като някаква източна принцеса със странно излъчване.
Двадесет години по-късно тя беше назначена за културен съветник в нашата легация във Варшава, където работех и аз. Вече не беше принцесата от Париж, затова пък се яви една културна, все още представителна жена-творец – известни са нейните преводи на Словацки и Каспарович и връзките є с най-големите полски поети и писатели. Нейното присъствие безспорно издигна престижа на нашето дипломатическо представителство пред полската интелигенция. Но за тези по-късни спомени ще разкажа може би друг път. А сега да се върнем в Париж.
„Това е Дора Габе“, каза майка ми. Приближихме. Дора Габе се усмихна бавно и каза на бившата си състудентка нещо, което не помня. Мама ме представи и тя подаде ръка така, както правят дамите, които очакват да им се целуне ръка. Аз просто не знаех това. Дора Габе ме из-гледа и каза нещо в смисъл „Ах, какво голямо момче имаш, Рада!“ Край нея имаше няколко млади мъже, с които ни запозна. Единият от тях се казваше Йордан Стубел. Беше слаб, не мога да кажа – красив. Мъжественият израз на лицето му се опровергаваше някак от тъжно-кафявите му очи и горчиво-иронични устни. С него се виждахме още няколко пъти, а се случи така, че с него пътувахме по-късно за България. Аз трябваше да се върна, за да се подготвя за изпитите за следващия клас, а той – защото му бе свършила командировката.
По време на дългото пътуване с влака някак се сприятелихме, въпреки доста голямата разлика в годините – и в житейския опит. Аз вече бях дочул нещо за връзката му с Дора Габе и това ме изпълваше с уважение към него. (Поезията му тогава още не познавах.) По-късно, когато бях студент, се сближихме повече. Но и за това друг път. Сега сме във влака на път за България. Стигнахме до Виена. Когато пътувахме за Париж и спряхме за малко в австрий-ската столица, Виена ми се стори грамаден и чудовищно красив град. Сега, след като бях видял Париж, тя ми се стори доста малка и бедничка.
А какво да кажа за тогавашната София, която се опитах да опиша в началото на тези спомени? Все пак – малка, уютна, позната, наша.
И всичко след няколко дни тръгна по познатия път. Останаха само в паметта тези образи, които се опитах да възкреся.

сп. Всяка неделя, 1993, №33.