Какво е бъдещето на общества, чийто кумири са примитивни?

Интервю на ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ по БНР, предаване “Хоризонт до обяд”, 9.10.2006, водещ САВЕЛИНА САВОВА

Поводът да поканя писателя и издателя Георги Гроздев беше моето любопитство към албанската литература и култура./ Разговорът е предшестван от интересен радиорепортаж за жителите на Голо Бърдо – б.а./ Всъщност знаем ли достатъчно за културата на един толкова близък народ?

Благодаря ви за любезната покана. Веднага на вашия въпрос. И аз като вас и като много други любопитни читатели търсих отговора на този въпрос и той ме доведе дори до написването на книга “Откриването на Балканите”. Един nonfiction, смес от интервюта , есета, срещи и разговори с изтъкнати български и балкански писатели, между които и двама албански.
Става дума за Бесник Мустафай, за Исмаил Кадаре, както знаем, миналогодиишният носител на наградата “Букър”. Той споделя, че е чувал за една книга, която се казвала “Бай Ганьо Балкански”, но не знае кой е автора, чувал е също за един роман “Тютюн”, но също не може да си спомни автора.
Нека обърнем вашия въпрос и го направим реципрочен – а колко книги ние си спомняме от албански автори, освен от Кадаре, тъй като той е най-популярния в момента балкански романист?
Той прави анализ в книгата “Откриването на Балканите”, от който се разбира, че всъщност има пелена, ембарго върху същностната информация за албанската, за българската, за балканската литература. Това е било предопределено от идеологическите постулати и забрани. Сега тягата на взаимния интерес е много по - голяма.
В поредицата “Балканска Библиотека”, каквато не е издавана в досегашната ни културна история, вече наближаваме четиридесетото издание. Самият Исмаил Кадаре участва с книга, която бих препоръчал на хората, ценящи стойностните заглавия – “Есхил – този голям несретник”. Публикуван е също така романът “Невъзвратимо лято” от другия албански участник в престижната издателска поредица. Говоря за Бесник Мустафай, наш автор, който е в момента и външен министър на Албания.
Взаимното откриване продължава. Друга предстояща книга, ако трябва да говорим за “албанската нишка”, е романът на Дритъро Аголи “Роза в чашата”, превод на Марина Маринова. Между другото, най-известният роман на Кадаре “Генералът на мъртвата армия” , за който той получи “Букър”, е преведен най-напред на български именно от Марина Маринова и това е незабравим спомен за него.

Съдбата на литературата, понякога твърде много, да не кажем съвсем, рисува съдбата на обществата . Какво е общото, което обединява балканските общества и народи като трайна характеристика?

Наистина има много общи неща! Откривам ги в срещите ми с Генчо Стоев, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, с известната румънска поетеса и есеистка Ана Бландиана, с известния сръбски писател, жив класик, Драгослав Михайлович, с известния писател Иван Иванович, също от Сърбия, който е най- преследвания дисидент по времето на Милошевич, плюс споменатите Бесник Мустафай и Исмаил Кадаре. Плюс още трийсетина балкански и български автори, с които имам интервюта в том на български и английски “Не излъгахме!” / 2004/ и в друг сборник “Книга с автограф” /1999/...
В издателство “Балкани” търсим общите отговори и чрез уважение към диалога.
Често се случва да се спъваме като в камък във въпрос:
Какво е съдбата на цивилизация и общества, чийто кумири са примитивни? Ето най-обединяващия въпрос може би, който в никакъв случай не е само балкански! Въпросът за истината и лъжата във всяко общество, за слугите на конюнктурата и прослужниците на статуквото, за фалшифицираните дилеми. Тези големи писатели, именно затова са големи, защото са носители на толерантност и човещина, но и защото не правят компромис с истината. Аз не ги виждам, примерно, в някакви подписки по какъвто и да повод, т.е. като подписатели. Това са хора, които имат някаква независимост – духовна, ако не материална...

... и които отстояват себе си...

.... които с цената и на това, че отсъстват от големи медийни мегдани, отстояват правото на писателя да не върви след публиката си , само за да прави тиражи и да бъде кумир днес. Отстояват правото на писателя да не бъде “всеяден литературен бозайник”. Цялата ни цивилизация, а корените на европейската цивилизация са на Балканите, нейният фундамент, нейните темели не са изградени от такива скрострелни, набързо скалъпвани и бързо награждавани, и още по-бързо забравяни кумири. Не става дума само за писателите, а се отнася за всички области.

Нарекли сте книгата “Откриването на Балканите” – кой открива Балканите, имаме ли нужда самите ние, които живееем тук, на полуострова, да ги откриваме т.е. да ги преоткриваме?

Заглавието ми се видя интересно и предизвикателно. Според мен балканците не се интересуват нито един от друг, нито от съседите си. Не са един и два куриозните случаи, когато автори са откривани в страната си, чак когато са забелязани навън. Всъщност нашето поевропейчване, не само българското, но и балканското, носи едно голямо предизвикателство: Доколко можем да преодолеем предразсъдъците си, омразата си, доколко можем да приемем предизвикателството на Словото? Всичко това рекушира върху сложния въпрос за нашата идентичност, за нашите балкански комплекси. Един македонски автор, също участник в “Балканска Библиотека”, отскоро председател на македонския парламент, проф. Любища Георгиевски казва: балканците се отличават от всички останали, а той има богат международен опит, по две неща: ината и курназлъка.

За това ще поговорим след малко. Нека послушаме музика.
....

За Балканите , за балканската култура, за духовните елити и примитивните кумири говорим с госта в студиото Георги Гроздев, писател и издател, който добре познава
балканската култура и литература. Стигнахме до това с какво се отличават балканците. Вървим нататък към откриването.... Сещам се, че вашият роман, преведен на няколко балкански езика и английски, се казва “Плячка”. В търсенето на символи и метафори ми се струва, че думата “плячка” също е една от метафорите на балканската култура или не е така?

В началото на този роман има изречение, в което се казва, че именно това е думата, която като че ли обединява балканците в някакъв смисъл. Тя има едно и също значение на всички балкански езици. Да се надяваме, че това е дума от миналото, а не от бъдещето. Затова ми дава кураж и нашият, така наречен “гръцки” брой, на списание “Литературни Балкани”, посветен на съвременната гръцка литература и култура. Брой 2 от 2006, в който участват около 40 гръцки автори в превод на нашите най-добри преводачи от гръцки език – Стефан Гечев, Здравка Михайлова, Цветанка Еленкова, Борис Жогов, Яна Букова. Участват авторитетни имена, освен поети и писатели, като Христос Кацанис , дългогодишен приятел и съмишленик, изпълнителен директор на ОББ. Василис Марагос, Николаос Влахакис, Михаил Христидис, който беше посланик на Гърция в нашата страна. Едно интересно име от гръцкия политически и културен елит. Той казва нещо, което съдържа голяма надежда за бъдещето, /цитирам/:
“ Мнозина от нас, гърците, подхождаха към постживковистка България с познатата самонадеяност и дребнавост: сигурно щяха да бъдат още повече нашите съседи, които поради тази причина щяха да са ни разбрали погрешно, ако не бяха гласът – и подходът – на Стефан Гечев, който ни познаваше така добре и толкова ни бе обикнал”
Става дума за Стефан Гечев, тъй като и броят е свързан с неговата личност и с личността на Одисеас Елитис – навършиха се десет години от смъртта на третия балкански нобелов лауреат. В превод на Здравка Михайлова е публикувана неговата поема “Монограм”. Има и други автори - участва и Пламен Дойнов с анализи за Стефан Гечев, много интересни. Има анализ на Вихрен Чернокожев за голямата румънска писателка Габриела Адамещяну. Георги Марков, едно име от истинския български културен елит, участва с непубликувано досега есе , излъчено навремето по “Дойче Веле”.

Заговорихме за гръцка литература и се сещам за Никос Диму, автор на популярната книжка “Нещастието да си грък”. Ако ползваме назаем това заглавие, нещастие ли е да си балканец?

Имам я тази книга и съм я прочел няколко пъти. Според мен тя би могла да се перифразира и в нещастието да си българин или балканец. Има неща, които той е уловил с критичен и самокритичен поглед и които са общи. Това е нашия манталитет, който включва не само ината и курназлъка, но, както виждаме, и едно чувство за самокритичност и самоирония, за поглед към бъдещето. Загриженост, както се казва, за децата на нашите деца. Най-накрая Балканите ще започнат ли да мислят и да гледат напред? Нали в нито една държава вече няма диктатури! Все още липсва балкански пазар, вие споменахте “балканска култура”, дай боже такава да се създаде, но и в мозайката, която сега съществува - нека има повече автори и издатели, мохикани, които да търсят и да откриват Балканите....

Наели сте се с нелека задача. Виждам и новоиздаден албум, за който нищо не споменахте досега...

Този албум е посветен на големия български и европейски художник Стоян Цанев. Надявам се, че той е сега в ателието си в Ичера и ни слуша. Поздравявам го ! Тук са събрани репродукции от доста дълъг период, тъй като 2006 е годината на неговата шейсетгодишнина. Мисля, че той се вписва в нашия разговор чудесно. Тъй като един българин, един балканец показва дълги години, че адресът на големите не е само на големите авенюта. Че със стоицизъм, с талант може да създава голямо, световно изкуство с бургаски, с български адрес...

...или с балкански в Европа...

Да. Той присъства и то доста преди 10 ноември , а след тази дата - още повече, в почти всички световни галерии. Този албум, ще бъде интересен за немалкото на брой негови почитатели. Голямото дело на човека и художника Стоян Цанев отново ни връща към темата за примитивните кумири. Не един голям български творец е предпочитал тишината пред медийната шумотевица. Ние живеем не само в епохата на плячката, но и в епохата на ерзаците и ментетата. Те бързо се подмокрят от сензации, от писъци, от викове. Съществуват и стойностни имена. Тяхната публика, може би намалява в България, но се увеличава извън нея!

Дано! Дано да се увеличава публиката. В търсене на основания за самочувствие, така протичат разговорите ни. В търсене на достойно европейско бъдеще за Балканите. Да си го пожелаем, нали?

Дай боже!

Георги Гроздев беше гост в студиото.