Интервю на писателя и издателя ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ по повод документалната книга “Откриването на Балканите” и новия брой 2 на сп.”Литературни Балкани”, посветен на съвременната гръцка литература и култура.

Програма “Хоризонт”, Българско национално радио, предаване “Закуска на тревата”, водещ СВЕТЛАНА ДИЧЕВА

В “Откриването на Балканите” присъстват много и интересни теми, както и познания за българския и балкански дух. Предлагам ви да обърнем внимание на въпроса за ролята на балканските културни елити и предизвикателствата пред тях в днешните противоречиви времена.

В “Откриването на Балканите” под формата на срещи и разговори през годините, интервюта, есета, са представени няколко големи балкански и европейски автори – Генчо Стоев, Исмаил Кадаре, Йордан Радичков, Ана Бландиана, Вера Мутафчиева, Драгослав Михайлович, Ивайло Петров, Бесник Мустафай, Иван Иванович. Надявам се нашата публика, която се интересува от стойностна литература, да обърне внимание на тези имена. Най-общо жанра е nonfiction.
Наистина предизвикателствата са големи. Като една равносметка от контактите ми с балкански и български автори, вече петнайсет години, съвсем неочаквано и за мен достигнах до заключение, което може би не е сензационно, но е факт:
Българският и балканските културни елити, доколкото ги има, защото и това е един голям въпрос, са в дълг към собствените си народи и към жителите на полуострова. Голямото изпитание сега е точно в полето на Словото, на духовното, в преодоляването на омразата и предразсъдъците. Тук ми идва наум мисълта на нобелиста Одисеас Елитис, който е имал подобни размисли през осемдесетте, когато и Гърция е на прага на Европа, както сме сега и ние. Поетът търси новите измерения на гръцкия дух, неговата уникалност, красота и самоценност, но без да отглежда омраза към чуждото и без да спекулира с древната история на страната си. За тези две подусловия – омразата и спекулацията можем да говорим часове.

Интересно е как се разполагат мислите на българските автори в сравнение с другите големи имена на съседните балкански литератури при положение , че българите сме си “бамбашка”. Или нека да цитирам цитирания във вашата книга Йордан Радичков. Според Радичков нашенски маниер е да окудкудякаш обстановката преди още да си снесъл яйцето.

Йордан Радичков, Генчо Стоев, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, за които има специални раздели, много добре се вписват в контекста на темите, които са разисквани с останалите големи писатели от Албания, Сърбия, Румъния. В края на краищата без българите не е възможна никаква балканска интрига. Известно е от историята, а сега още повече.

По-черногледи ли са от своите колеги нашите писатели?

Интересното е ,че има страхотни съвпадения в оценките за културната ситуация, за социалната ситуация, за перспективата между толкова различни автори.
Един Исмаил Кадаре съвпада почти буквално с размислите, предсмъртните бих казал размисли, на Ивайло Петров, тъй като пиша за неща, които седмици преди да почине, мир напраха му, беше споделял. Това много ме изненада и ме предизвика - като едно задължение към авторитета и паметта на тези големи имена - да направя тази книга.

Нека да цитирам още нещо: “ На сегашните времена е присъща арогантност и надменност. Тези качества специално се селекционират под предлог, че то не е нахалството на посредствения, а неолиберална предприемчивост. Както преди половин век класовият подход и бдителността към врага са били лесната маска за кариеристите в коя да е сфера”.

Отново бих се подписал под тези думи. Те ни връщат и към една друга гледна точка. Става дума за „динозаврите“, за творците с висока художествена мяра, дето не тичат подир примитивна публика. Вървят по пътя си горди и твърде често бедни, но не се подчиняват на диктатурата на масовата посредственост. Хората на духа, не само писателите, са маргинализирани навсякъде. Забързаният капитализъм, както казва Ана Бландиана, се интересува само от онова, което прави пари. Стойностните книги рядко правят пари. Човекът, който се интересува от дълбочината на проблемите, от тяхната вековечност, от проклетите въпроси, от смисълът на човешкия живот и истината не е много актуален на сергията и на пазара. Хипермаркетите са обсебили вниманието на мнозинството и се оказва, че време да помислим над съдбата си все нямаме.
По друг начин процесът е забелязан в интервю на Генчо Стоев, където той прогнозира появата на “всеяден литературен бозайник” като една от опасностите пред културното развитие въобще. Болката и съжалението от този факт личи във всички разговори с писателите. Загубената културна проницателност се резюмира и във въпроса: Какво е бъдещето на общества, чийто кумири са примитивни?

Благодарение на тези писатели ние няма да загубим културната си проницателност, защото продължаваме да ги четем.

Нашите събеседници участват задочно и в един спор. Жива или умряла ли е литературата, и по-специално българската литература? Най-силните аргументи в полза на Словото, което може да загине само когато загине човешкото съзнание, защото се е появило заедно с него дава Исмаил Кадаре, миналогодишния носител на наградата “Букър”.

И сега – какво ново в новия брой на сп. “Литературни Балкани”?

Центърът е Одисеас Елитис и неговият преводач на български Стефан Гечев. Българско име, което част от истинския културен елит на страната ни и което има своя бразда в буренясалата балканска нива.
Гърците посвещават на неговата памет антология на балканската поезия на седем езика, тъй като идеята за съставянето й преди години е била негова. Вече имаше премиера на албански в Тирана, предстои и в останалите шест страни на останалите шест езика, включително и в София.
Присъстват и почти четиридесет гръцки автори, представени от най-добрите български преводачи от гръцки език.

В международния ден на превода е хубаво да подчертаем тяхното дело.

Да. В броя има и есе на Георги Марков, излъчено по “Дойче Веле”, но непубликувано досега. Той ни връща към темата за културните елити, духовността и динозаврите. Ако не плащат за публикации, казва той, деветдесет и шест на сто от тогавашния съюз на писателите въобще няма да пишат. Три процента ще пишат по графомански подбуди. Един процент ще пишат, защото не могат да не пишат т.е. по призвание.

Като че ли времето не тече? Като че ли всичко е застояло и стои на едно място! Звучи толкова актуално, а е казано преди толкова години...

Чуваме непрекъснато, че “сме” в Европа и то отдавна. Това го говорят някои хора, които уважавам, но то не е вярно. Може нашите предци да са били в Европа, но ние сме тук – на улиците, по които не можем да се движим, при парното, което не можем да платим. Спекулирането с миналото винаги има за цел да отклони вниманието от настоящето.

Нека завършим така. Звучи малко песимистично, но пък е напълно реалистично.