Книги

БЕЗСЛЕДНОСТТА НА СЪЩЕСТВУВАЩОТО

Героите на Георги Гроздев са ловци на мигове и луди

Виктория Благоева

Романът "Плячка" на Георги Гроздев отваря света на гората с един неподражаем почерк за българската традиция след Елин Пелин, Йордан Йовков, Емилиян Станев, Йордан Радичков и други именити автори. Книгата не завръща атавистичните копнения на времето в стандарта за съзнанието, което обаче се оказва достатъчно приготвено да пофилософства върху енергичните проблеми на човека с оръжие в ръка. Дали пригодността на съществуващото ще смее да откъсне тези проблеми от задълбочения замисъл върху миналото или бъдещето, е въпросът, който среща читателя с интровертния вердикт над човешкия нрав и характер, подучени да се покажат откъм неправомерната пред перифразиращата Луна страна на живота. Точно тук миризмите, звуците и сетивата се отказват от думите и поддържат една политика на страстта.
Героите са ловци на мигове и луди. Персони, изтъкнати да търсят нехармоничното и абсолютното. Романът, макар и философски, е действена проза. Той предизвиква деятелността, обрамчена в къси, телеграфни изречения. Една препратка към Хемингуей ще усмири главния герой Хънтъра в коректурите на хладнокръвен, смел мъж, пристъпващ по ръба на съзнанието за природния закон, изправен до стената на демонстративната, действаща психология на предизвикания в убийство и омраза. В тази атмосфера на подушеното зло езикът е маркерът на несъвършена, изгубваща хармонията представа за света. "Защо тогава именно думите обсебват?" - пише Гроздев, прогонвайки мислите си в резервата за себеоткриващата се персоналност. Именно думите са тези, които нападат дори тогава, когато увещателно ги хвърляме във вътрешните простори на мълчанието през оптическия мерник. Не случайно светът на гората е избраният предпочитан мир, в който сме плячка на "думите, пуснати по петите ни". "Доколко са истински думите. Ако виждаме като орела, ако чуваме като кучето, ако имаме обонянието на мечката, ако сетивата ни са десетки пъти по-чувствителни, пак точно същите думи ли ще използваме?" - споделя Гроздев. Един въпрос за възможностите на езика ни откъсва от вярата, че има какво да се каже, че Елена, който винаги идва, има какво да чуе от нас. Тук се намесва ужасът на битието в очите на лудостта, почерпена чрез няколко затрогващи персонажа. Кукера, Мълчаливата, Генерала, Ния Нестинарката - пациенти на д-р Лина Бижева, се появяват с вялостта на онази съдържателност, която ни изправя пред мъката на мирозданието и абсолютизма като утеха - подарък за душата, която проникновено открива, че "нищо никога не е било и няма да бъде". Изчезването в точката на прекършената битийност изпълва с неподозиращо мълчание болката и носталгията по човечността - плячка на една действителност, в която е много по-лесно да си въоръжен, да си безжалостен и безчувствен, да си Кебо - бракониер, изникнал из бездънността на немилостта, жестокостта, насилието.
Телеграфните изречения пулсират с дъха на улучена мишена, разхвърляйки философията на ловеца и въобще на човека, рамкиран в портретността на една детайлизирана проза. Природата не е отсрочена и лекомислена. Нейното присъствие е прищипано с твърдия жест на един талантлив език с възможности и перспективи, на каквито българският читател ще се надява още. Задъхващият се език улавя силуети и сенки, преслушва ритми и звуци, съхранява миризми и слънчеви докосвания, фучи със северния вятър и запушва улуци на един напрегнат разказ. Тук съдбата - мащеха, се пере като черна вълна. Безверие и отчаяние тегнат там, където няма милост, където лудостта на Кукера, Мълчаливата, Генерала, Нестинарката се настанява вместо смисъла на живота и доверието в човека. Какво иска светът от нас? Или какво очакваме ние от него? Във всеки случай очакванията са безсъдържателни, необосновани. Липсва нещо много важно, което да ни прикове към действителността и съществуващото, а не да ни прогони в безвремието и отчаянието. И къде е спасението? Щом никога не сме били и няма да бъдем! Нужно ли е то? Какви са параметрите на тази огромна пустота - съществуващото? Може ли да се скрие някой в нея като Хънтъра и да остане там завинаги. Защото... "Нетраен е светът на живите."
Поуката на живота е, че обичта се наказва жестоко. Отмъщението и саможертвата не са достатъчни. Тогава твоят миг в момента на възмездието е мига на жертвата. И тя има само този миг. "Абсолютното минало е недостъпно, а абсолютното бъдеще невъзможно". Георги Гроздев поставя мига от този пъзел на входа на бъдещето. Защото този миг е и входът към бъдещето. И този миг, толкова сигурен, може да ни дари превъзходство, а може да бъде и смъртта на плячката. Колко е жалка играта на живота, когато в хазарта няма смърт! - с тази мисъл Хънтъра приключва размишленията си и ни оставя да почувстваме истината на мига, издъхващ като последна дума, непредугадила безследността на съществуващото.
в."Дума", 13 юли 2005