‛Европа“, ‛европейски ценности“, ‛Европейска общност“... тези фрази във вид на мантра ни преследват навсякъде и вече започнаха да изглеждат като рекламна кампания, с която правителството решава всички свои проблеми. По никоя телевизия обаче не чувам нищо за ‛балканската общност“ и ‛балканските ценности“. Дали защото никой не смята, че те съществуват? Или защото от тях не могат да бъдат извлечени политически дивиденти? Логично е да помислим, че щом политиката не иска да свърши нещо, остава културата... Твърде романтична идея, за съжаление. Сред деветте балкански писатели, с които Георги Гроздев е направил дълги, сериозни интервюта, има четирима от българските класици. И нито един от тях не отваря дума за литературата на своите съседни народи, а още по-малко говори за балкански ценности и балкански дух. Дори Вера Мутафчиева. Затова пък го правят другите – албанците Исмаил Кадаре и Бесник Мустафай, румънката Ана Бландиана, сърбинът Иван Иванович... ‛Винаги ме е привличал балканизмът ... балканският дух на литературата“, казва Кадаре; ‛страшен аутизъм в общуването въпреки травматичния опит“, разсъждава Бландиана; ‛Балканите не бива да споделят само ината си“, добавя Бесник Мустафай; ‛балканските народи боледуват от ксенофобия ... но те са обвързани от общата си история, близка култура, еднаква цивилизация. Затова не бива повече да се делят...“, чудесно завършва Иван Иванович. Сякаш най-добрата българска реплика в това отношение е Балканското издание на проекта ‛Последна страница“, който ще доведе у нас още тази седмица единайсет писатели от всички балкански страни, включително Дубравка Угрешич, която има сериозна публика сред българските читатели.

‛Откриването на Балканите“, както вече стана ясно, е сборник с интервюта. ‛Интервю“ обаче няма да бъде точното жанрово определение, защото внушава представата за журналистическа бързина и подвижност върху повърхността на явлението. Бихме могли да си спомним, че в историята на българската литература има една традиция, която тръгва още с професорите Иван Шишманов и Михаил Арнаудов; тя се казва ‛литературна анкета“. По-скоро в нея бих разположила представянето на четиримата български автори: Генчо Стоев, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Ивайло Петров. Тези ‛интервюта“ са правени в продължение на години, те разчитат на системно водени записки и много авторски текст; в крайна сметка говорят колкото за възгледите на интервюирания писател, толкова и за манталитета на интервюиращия човек.

Фразата ‛откриването на Балканите“ от заглавието на книгата е твърде хиперболична; бихме могли да я приемем, ако я разберем като доста обща метафора. Тогава тя ще представлява призив към необходимостта да ‛открием“ или преосмислим себе си чрез своето място в една позабравена общност. ‛Да открием Балканите“ означава също така да преодолеем един комплекс от отрицателни отношения, изграден върху нежеланието за разбирателство и взаимното подценяване. Авторите, които Георги Гроздев е подбрал, са безспорно важни; толкова важни, че можем да се съгласим с определението, което дава на себе си и на своето поколение Генчо Стоев – ‛динозаври“. Логично е да поискаме още интервюта, още анкети – този път със следващото поколение на утвърдените автори; първата ми мисъл в тази посока върви към Дубравка Угрешич и Мирча Картареску. И защо не? Георги Гроздев е доказал – с преводната поредица ‛Балкани“, която достигна почтения брой от четиридесет издания, със списание ‛Литературни Балкани“ – че балканската идея за него не е нито тема, нито обект, а почти житейски проект. И ще дочакаме може би времето, когато ‛балканизация“ няма вече да бъде мръсна дума в речника на западната политология, а старото буре с барут ще разцъфне като кладата под Елиза в една хубава Андерсенова приказка.

Георги Гроздев. "Откриването на Балканите". Изд. "Балкани", С., 2006