За трохите на Бога
Оля Стоянова , 13 юни 2002, в. “Дневник”




Повечето от разказите на Георги Грозев звучат като притчи. Отваряш книгата и вадиш оттам парченца истории, части от всекидневието, изчезнали вече пейзажи, после още подробности, после още трохи от всичките тези истории... В разказите, включени в сборника "Божии трохи", обаче има особена атмосфера - разказвачът описва горите, говори за планините, за елените, сърните, яребиците, за камъните, за всичко онова, което така или иначе съществува някъде, но понеже е далече от погледа, човек забравя, че го има и свиква да живее без него...
"Все повече си мисля, че Георги Грозев е писал "Божии трохи", за да се спаси от трохите на всекидневието. Грозевите разкази имат благородната илюзия, че могат да спасят човека от самия него", пише литературният критик и историк Вихрен Чернокожев в послеслова на книгата.
В разказите наистина липсва забързаният ритъм на всекидневието. Тук нещата са по-спокойни, героите - по-мълчаливи и по-съзерцателни за това, което се случва около тях, наблюдават внимателно дали вали, дали гората е разлистена или накъде отиват птиците. Това обаче не превръща разказите в документални истории. В "Божии трохи" става въпрос преди всичко за хора, които имат търпението да оставят нещата да се случват, а историите да се утаят на дъното. Хората са обикновени, с обикновени съдби и обикновени мисли. Тъкмо тази предвидимост обаче превръща разказите в събитие. Писателят Генчо Стоев пък определя Георги Гроздев като интересно явление в българския литературен пейзаж на 90-те години. Стоев пише, че в разказите се срещнат скромният човек, объркан от кръстовището между две епохи, с героя, странстващ из балканските страни, воден от жаждата за нови човешки пространства. "Божии трохи" е заглавие на издателска къща "Сребърен лъв".