Проф. МИХАЙЛО ПАНТИЧ

Роман за първобитното начало

„Изглежда, че първобитното начало на живота е по-стабилно от съвременното“ – пише в романа си „Плячка“ съвременният български писател Георги Гроздев (превод на сръбски Ана Джурич, 2004). Това изречение, промушило се като коментар между другото, може да се изтълкува и като непреднамерена, но изключително индикативна поанта, като ядро, в което е концентриран доминиращият смисъл на цялото произведение, със съответните последствия за общия мисловен и антропологичен поглед върху света не само на писателя, но и на езиковата култура и традиции, към които принадлежи. Всички герои в романа „Плячка“ на Георги Гроздев, като се започне от главния, Хънтъра, та до онези, които се появяват само по веднъж, в някой мълниеносен епизод, по правило са изгубили контакт с реалния, с днешния живот и всеки от тях е потънал в своя изказан или неизказан проблем, недоразумение, несъответствие или сблъсък. Всеки търси своята плячка, стреми се към изпълнение и задоволяване на висши идеали, без дори да забелязва, че отдавна вече е в капана, от който така безсилно, така безпомощно се опитва да се измъкне, за да постигне отново себе си, да стане едно цяло, една минивселена, ала – уви – безуспешно.
Объркаността на героите в романа на Георги Гроздев в известен смисъл задвижва повествованието и „Плячка“ се превръща в опит за фикционализиран отговор на така актуалния и неизбежен въпрос: Какво да правим със себе си в тези неопределени обстоятелства, къде да се скрием, къде да избягаме, как да се спасим? Гроздев прибягва до едно почти забравено в съвременната литература решение, прозиращо преди всичко в избора на доста рядката, бих казал дори необичайна тема, а сетне и в избора на повествователния стил, в композирането на историята и в типа нарация, който неминуемо ни напомня за старата, възродена традиция, когато човекът се представя като същество, жадуващо за хармония, която пък е постижима единствено при осъществяването на връзка с някого или нещо: с любимото създание, с Бога, с другите хора, с призванието и най-сетне или на първо място – с Природата (главната буква би трябвало да акцентира върху нейната обожественост), с космогоничната среда, в която сме дошли на този свят и в която ще изчезнем, ще се разотидем, ще се разтворим. Героите на Георги Гроздев са ни представени в опита си да се върнат към природата, и то в онзи цивилизационен миг, когато самото понятие природа има доста относителен характер и човешката потребност от култивиране се е изродила до едно грандиозно високомерие, породило катастрофално-равнодушния досег със силите на природата и разчовечаването на индивида. Защото в природата, независимо от спекулативната мощ на човеците и от грозните последствия от тяхната дейност, властват по-други, древни, основополагащи закони, според които някога е царувал самият човек, но с течение на времето е изневерил на изконните си принципи и напълно ги е забравил. Само в миговете на радикална криза на индивида у него, също както при Хънтъра, се пробужда споменът за изначалното, „за първобитното зараждане на живота“, когато сме били равноправни с природата – не висшестоящата частица на универсума, а същества, в чиито вени пулсират бурите на този свят. Житейското фиаско на главния герой в романа „Плячка“ на Георги Гроздев ни напомня и за прастарата истина, че истинските решения винаги се взимат в тежък час, в последната секунда, в крайна, гранична ситуация.
През последните няколко години в сръбското културно пространство, след етапа на депресия и оскъдица, активно започна да се превежда българска литература. Тя е съседна нам и в много отношения подобна на сръбската, но поради доста сложни и разнопосочни причини не може да се каже, че нашите две литератури се познават добре, независимо от някои откъслечни примери на щастливи срещи в миналото. В тази връзка романът „Плячка“ на Георги Гроздев може да бъде интересен на съвременния сръбски читател и поради факта, че го запознава с една близка, ала недостатъчно позната повествователна имагинация, за която, без ирония и омаловажаване, може да се каже, че е типично „балканска“ (митологична основа, фолклорни елементи, силен колоквиален идиом, латентност на атавистичните сили, среща/сблъсък на източните и западните културни модели, и т.н.). В „Плячка“, независимо от модерния изказ на романа (бърза нарация с мълниеносни разрези и резки промени на сцените, постоянна промяна на повествователната перспектива), ясно се разпознава традиционната повествователна матрица, която винаги отново и отново се възражда, съживява и реализира посредством едновременното приемане и омаловажаване на установените, дейни общопризнати модели.
Славянската проза, в това число българската и сръбската, е опазила своята първичност, неистовото желание посредством митологични сигнали и културната памет да проговори от най-дълбинните пластове на съзнанието и подсъзнанието и така да върне човека към неговите корени, към темелите му, към естествения закон, от който някога, много отдавна, в зората на света, е дошъл. В „Плячка“ така се възроди една по своята същност пантеистична, изконна сила на съществуванието, към която неизбежно сме длъжни да се върнем в грешните си, обезобразени времена. Модерният човек сякаш е осъден да търси архаичната си идентичност. Оттук и множеството животни, множеството хора-зверове, множеството планини, и гори, и води, и небеса в романа със символичното заглавие „Плячка“ на Георги Гроздев. И тъкмо затова неговият главен герой и по име, и по занятие е първобитно-инстинктивен, защото същинските антропологични обстоятелства – независимо от технологическия напредък на цивилизацията и исторически зверското унищожение на чистото човешко създание – изобщо не са се променили. Ловим, за да не бъдем уловени. Макар отдавна да сме, щом веднъж вече сме се родили, щом сме отворили очи и сме съзрели този свят.

29 юни 2006 г., Белград

Михайло ПАНТИЧ е роден в 1957 г. в Белград. Литературен критик, професор по сръбска литература във Филологическия факултет на Белградския университет, майстор на късия разказ. За прозаичната си книга „Ако това е любовта“ през 2003 г. получи наградата „Иво Андрич“.