„Плячка“ и на гръцки език


ХРИСТОС ХАРТОМАЦИДИС

Социалните послания на романа


МЯСТО НА ДЕЙСТВИЕТО:
А. Един резерват за диви животни, някъде към южната граница на България, където любителите на ловния туризъм могат да „отстрелват“ редки екземпляри – дори мечки, заплащайки съответната висока такса.
Б. Едно забравено от Бога и хората селце само с двама жители.
В резервата живее, неговият управител Хънтъра – ловец и главен герой на повествованието. Тук прииждат ловци – чужденци, а мястото привлича още бракониери и мафиоти.В селцето се мъчат да намерят убежище психиатърката д-р Бижева, с малцината си пациенти. Там е и скривалището на един от бракониерите.
СЮЖЕТЪТ:
Става въпрос за поредица от последователни истории, които се вплитат една в друга – ловни случки, сблъсъци с бракониери и мафиоти, съвременни фатални жени, една стара вражда в изоставеното село, както и усилията на психиатърката да помогне на своите пациенти.
Всъщност всяка една подробност от природата е повод за размисъл, за стремежа да открие читателят зад тези външни белези (една сърна, дива патица, замразено езеро) големите истини за живота. Става въпрос за вечната борба между двата архегонни, диалектически елемента – доброто и злото, мъжкото и женското начало, логичното и метафизичното, живота и смъртта, човекът в конфликт с природата, общественият ред в разрез с Божествения или този на природата и т.н.
Психично болните пациенти – Нестинарката, която предвижда бъдещето, и Кукера, и Мълчаливата, освен декоративни и фолклорни елементи са метафизичната и винаги актуална брънка, която някъде в бъдещето, както и много отдавна в миналото срещат Провидението...
Изчистено, семпло повествование, с кратки и отсечени изречения, като единични изстрели или като тежките стъпки на мечка, която, трошейки съчките по земята, неизбежно ни доближава...
СОЦИАЛНИТЕ КОНФЛИКТИ
В така наречената „анималистична“ литература, която е с богата традиция в България, като че ли се прави опит да се избяга от пряката среща с живите и болезнени проблеми на действителността. Тук повече се акцентува на „притчата“ или пък досегът с природата провокира задълбочен размисъл върху всевечните проблеми на битието, на духовното и материалното, на човешкото и метафизичното и т.н. Така по-лесно се контактува с вечното и на пръв поглед обикновените истории се прераждат в значими и с голяма дълбочина. Избягването обаче на социалните теми се превръща в бумеранг, защото без социални конфликти няма ярки, запомнящи се характери, а без такива, няма и големи произведения...
Наложи ми се да прочета няколко български и чужди рецензии за романа „Плячка“ на Георги Гроздев и във всички тях, като че ли анализите се свеждат до проблема Човек и Природа. До това, че съвременният човек в конфликт със себе си, неизбежно се самоунищожава. И тук като че ли подведени от темата, критиците търсят (и намират) основно притчата. Според мен това е едностранно разглеждане на произведението. Защото в романа на Гроздев Природата, ловните истории, животните са само ХУДОЖЕСТВЕНАТА ФОРМА. Романът е наситен с остри социални конфликти и те излизат наяве, дори там, където не ги очакваме, така както и в най-недостъпните и девствени кътчета на природата, човек може да попадне на захвърлени пластмасови отпадъци.
Преди всичко никой от критиците не се спира на историческия момент, в който твори и живее авторът и неговите герои. Методът може би напомня грехове от миналото, но е особено показателен и обяснява много от нещата в романа. Разговаряйки с приятели в България, ми направи впечатление, че те характеризират периода, в който живеят като Постсоциализъм, т.е. вече не е предишният строй, но не е дошъл напълно и новият (!). Което означава, че старите морални структури са разрушени, а все още не са изградени новите. Религията – приета повече външно и като за показност, не е в състояние да замени липсващите убеждения, а пък малкото останали „социалистически“ принципи са нестабилни, след като са били насаждани не толкова с метода убеждение, а с горчив опит. На всичкото отгоре същият период се нарича още и „Период на първоначално натрупване на капитала“, или още „Хайдушки (разбойнически) капитализъм“, в който всичко е позволено. Сякаш ако не е използвал тази толкова точна и абсолютно балканска дума „плячка“, Гроздев би трябвало да нарече своята книга „Джунгла“, защото са такива взаимоотношенията между героите в романа. Всеки срещу всеки! Всеки е потенциална плячка на другите. Човешкото в душите ни е плячка на материалните ни желания и най-вече на великото оправдание, че така правят всички.
Оттук идва и безизходицата на неговите герои. Главният герой, основавайки се на някакъв примитивен морален кодекс в душата си, съвсем буквално раздава правосъдие, според както сам го разбира. Като че ли личното отмъщение (пак като при хайдутите) основателно и напълно оправдано заменя социалните форми. Самият той, без да го осъзнава, се държи в своя ареал (съзнателно използвам биологичния термин вместо регион или участък) точно като мутра. Той е малкият безмилостен господ, който разполага със съдбините на хора и животни – определени от Него (!) за обстрел. Точно както и Змеят, точно както и Кебо. Ханс отнема плячката (Людмила) от Змея, защото такъв е законът на Силния. Сигурно съвсем скоро и той с цялата си материална мощ ще се превърне в чудесна плячка, за крехката и толкова беззащитна Людмила, по чието лице дъждът се е смесил със сълзите!!! Хънтъра се надлъгва с Мери, а иначе се обичат. Помощникът на Хънтъра – Данчо, след като навремето е участвал в унизително състезание – надбягване, организирано от скучаещ шейх, на свой ред организира облог със стрелба по отвързано малко диво прасе, за да може и той да се забавлява по чорбаджийки. Че дори и лудият Кукер си има своята сексуална плячка в лицето на Мълчаливата. Ето тези въпроси поставя Гроздев и изобщо няма намерение да ни забавлява с ловджийски лакърдии.
Хубавото е, че писателят не се впуска в морализаторстване. Поставя проблемите и оставя времето да извърши своето. Под лунната светлина голите луди разорават божията нива и може би там някъде в бъднините хората ще станат по-добри. Духовното най-сетне ще успее да дойде в хармония с материалното и човекът ще успее да постигне божественото в себе си!

ХРИСТОС ХАРТОМАЦИДИС 1954 e поет, белетрист, преводач. Лекар по професия.