БЕЗКРАЙНОСТТА
НА АБСОЛЮТНИЯ ЖИВОТ

Вихрен Чернокожев


Който си мисли, че „Плячка“ е поредната сага за родните ни мутри и мутреси – по добре да не отгръща следващите страници. Един ден романът на Георги Гроздев сигурно ще се чете не само като класическа анималистична проза. Същината на неговата „природност“ е, ако не да преодолее, то поне да направи по-поносима метафизическата безизходица на битието. Над тоя отдавна отделен от нас, човеците, свят, който по навик назоваваме природа, не тегне задължението непременно да има съдба. Глиганът е свободен да убива (не заради отмъщение) или да бъде убит; той не превръща естествения кръговрат на живота в трагедия. За разлика от преследвачите си не се прави и на нещастен или на герой пред смъртта; предсмъртния му напън е да изхвърли семето си, та да не го остави в тялото, което ще изгние. Ала колко струва неговата космичност под слепите дула на „мръвкарите“?
Кой тук е плячката и кой ловецът? – не това е най-важният въпрос, на който Хънтъра е тръгнал да търси отговор из гори и полета. Подир дивечовите следи – долу на земята и горе в небето – той е узнал нещо много по-важно: природата непрекъснато се самоотрича, за да живее. Тя малко знае, но много може. Тя даже и не подозира, че е мъдра – в това е нейната мъдрост. Не й трябват изкуства – защото сама си е изкуство – в обреченото мълчание на кошутите например сред уморената и озлобена вълча нощ.
Романът на Георги Гроздев не напада, не обсебва с изненада, с мирис на барут това наоколо – затова и ще се запомни. Не просто редом с анималистичната проза на Емилиян Станев или Йордан Радичков. Той е различен, макар че и в него живее Елин-Пелиновска милост към естеството. И поезия, която има куража да не слага нищо в рамка – това, което ни заобикаля, не е творба за холна украса.
Играта на живот и смърт не ни принадлежи; ние сме само част от нея и то не най-добрата част. Бързата красива кошута, Заека, Елена, който винаги идва – живи и диви – са гости от други светове, в които най-често сме само нашественици.
Генчо Стоев беше писал че Георги Гроздев, който броди с пушка „не за да убива, а да възпява тържеството на живота“, е „интересно явление в българския литературен пейзаж от 90-те.“ Изреченото от майстора на „Цената на златото“ и „Циклопът“ не е клише; той знае цената на думите. (За Генчо Стоев не мога да мисля в минало свършено време.) Но още веднъж ще повторя: Прозата на Георги Гроздев не е просто част от тоя литературен пейзаж, тя внася в него нещо свое, различно. Различно не само от оскъдицата на панелните хора или новобогаташките ловно-туристически екзотики. Амбицията на Георги-Гроздевия роман не е да подрежда, очовечава или „вкултурява“ природата. Той просто излъчва (отвъд думите) оная забравена вече простота: сами да се превърнем на природа, когато всичко ни говори. И да се върнем там, където винаги сме били, на пътя, който всъщност никога не сме напускали.
И Хънтъра, и самотно реещата се в простора гъска, като „троха, търкулната от ръкава на Бога“, и пациентите на д-р Лина Бижева – Ния
Нестинарката, Мълчаливата, Кукера и Генерала, които „свестните“ са обявили за луди – не са просто част от безнадеждно разпиления житейски пъзел. Както природата и те носят своето предчувствие за свобода, чистата духовност, отвързана от алчните вериги на всякакви желания и притежания.
Светът струва повече, неизмеримо повече от нашата представа за него; не го плячкосвайте из засада с пушка, дума или мисъл.Всъщност единствено човекът става плячка, пленник на собствените си страсти, които цял живот е обречен да носи като дреха или като рана – това е рефренът на „Плячка“. Ако сами плячкосваме душите си, не е ли това наглост, мор, които зверовете не познават. Има ли изход от тоя плен? Въпросите винаги са повече от отговорите...
„Плячка“ е философски роман за абсолютното като тайнство и като воля. Изключително нюансивна, действена проза с особено внимание към детайла, която излъчва естественост, сигурност, овладяност.
Природата не знае нищо за морала, не изпитва жалост или гняв, състрадание, обич, омраза. Тя няма никакви илюзии за смисъл. Мечката, еленът, сърната не могат да са злобни или безволеви както, да речем, домашният пудел, попил неврозите на господаря си. Напуснат от най-близките си, от всички предишни желания, надежди, носталгии, Хънтъра – тоя изчезващ вид рисков човек – всъщност се опитва да улови безкрайността на абсолютния живот. Не някъде отвъд, а тук и сега.