"Георги Гроздев - HOMO BALCANICUS"
ПРЕДИ ДА ОТКРИЯ книгите на Георги Гроздев, поназнайвах нещо само за издателските митарства и журналистическото битие на автора им. От журналистическото можене невинаги става добра белетристика. Но разказите на Георги Гроздев, появили се с вълната Нова българска проза през 90-те години на отминалото столетие, ме изненадаха. Те са стъкмявани с любов и настър-вение, с надежда. Не просто за по-предно място в литературата, а заради "нещото, което да повдигне погледа ни към човешките корени в небето". Ако го има.
Кръстосвайки с мисъл и въображение не само българските, а и балканските друмища, Георги Гроздев не се уморява да прехвърля мостове от човек до човека и от народ до народ. Води го убеждението, че без мостове човек изгубва и себе си, и другите, а животът подивява и корените му побесняват. Особено тук, на Балканите, където често се случва "на отиване едни мостове да ги има, а на връщане - да ги няма".
Стара като света е тая приказка: открай вре-ме, за да не се изгуби, човек търси небесните си корени, ала все не му достига една сричка - да го избави от атавистичните му бесове, та да не се усеща изпаднал от Бога. Библейското "Лов за лъвовете са дивите осли в пустинята -тъй и сиромасите са пасбища за богати" съдържа утешението: тъй върви светът, така е отредено - едни да са преследвачи и ловци, а други - техни жертви. Само че в новелата "Бесни корени" - великолепна, гъсто тъкана проза - библейската притча има апостроф: Човекът е сам с пушката си, ледена като смъртта, а птиците летят винаги заедно ("Хазарт"). Кой тук е жертвата, и кой ловецът?
Глиганът - за разлика от преследвачите си - не се прави на нещастен и на герой пред смъртта. Предсмъртният му напън е да изхвърли семето си, та да не го остави в тялото, което ще загине. Ала колко струва неговата космичност пред слепите дула на "мръвкарите"… Кой тук е жертвата, и кой ловецът?
Разказите на Георги Гроздев искат да сдобрят човека с останалия по-добър свят: горите и планините, елените, сърните, яребиците. С какво, питат те, ние, хората, сме по-добри и по-мъдри от тях, които свеждат небесните корени, небесната милост към нас. Отговорът се подразбира: комай с нищо. В сълзата на умиращото куче ("Кучешки живот") Керезата изведнъж се вижда "малък, сплескан и никакъв". Не е, не е само кучешка тая история, щом събужда другия у нас.
Разказите на Георги Гроздев понякога из-глеждат почти документални, но в тях има една неназовима отвъдност, призрачна, неопитомена красота. Естеството го е научило да чете дивечовите следи като отвъдсловесност; научило го е на мълчание. Ясното звездно небе звънти над овесените класове; по черния път подскачат жабоци; една калинка спи и сънува капката роса, в която ще се огледа в утринта. Тук човекът го няма, той е допуснат да бъде само четец зад кадър.
Все повече си мисля, че Георги Гроздев е писал "Божии трохи", за да се спаси от трохите на всекидневието. Гроздевите разкази имат благородната илюзия, че могат да спасят човека от самия него. Няма да скрия: по-интересни са ми ония негови герои, които са успели да се отскубнат от примката на битовизмите. Превъзмогнали несбъдливостите си, те тръгват да узнаят какво има "по-нататък". Някои засядат в бездната между световете - нито отсам, нито отвъд, хванати в тясното и тъмното на живота. Малцина като Паско ("Удав-ник") ще стигнат други светове, или като Анчо ("Адиле") с обелени и кървави колене въпреки всичко ще се измъкнат на светло.
Отвека (и докога ли?) Балканите са все синоним на разделения, етнически конфликти, политическа нестабилност. Една постоянна болка пулсира в балканските разкази на Георги Гроздев: не само у нас, а и по света душата на Балканите остава непозната. Може би поради постоянните ни бягства назад в историята, където другият, другото често се мисли като враг. "Адиле", "Реджеб", "Граница", "Червените фенери", "Дългът на Каравелов", "Самуил", "Охрид" не са просто фрагменти от безбрежността на живота и смъртта, доброто и злото, силата и справедливостта из балканските кръстовища. Разказите на Георги Гроздев упорно запълват пукнатините, които сами сме отворили в балканските темели и мостове. Те предизвестяват времето на балканската съобщност, когато всичките балканци от разните краища на полуострова ще се изправят не спорещи кой е по-велик, а в собствената им сила, дарба и доброта. Ако надмогнем границите на разделното си мислене в традиционните национални категории, границите на разделението сами ще паднат и душата на Балканите ще е цяла.

ВИХРЕН ЧЕРНОКОЖЕВ

Вихрен Чернокожев (50) е литературен историк и критик, заместник-директор на Института по литература при БАН.
Послеписът е взет от гръцкото издание на книгата.