Рецензия за книгата на Георги Гроздев “Откриването на Балканите”
Проф. Божидар Кунчев

Георги Гроздев е един от по-младите ни съвременни писатели, които напоследък все по-често спират вниманието на критиката и читателите. На добър прием този автор се радва и в чужбина, като в случая имам предвид специално преведения му в някои съседни страни роман “Плячка”. Като издател и редактор Гроздев направи много за популяризирането на балканските литератури в България. Едва ли е нужно да изтъквам значимостта на делото му, имайки предвид колко малко все още знаем за балканските народи и техните култури. В качеството си на писател, редактор и издател Гроздев е общувал с немалко наши и балкански писатели, като с някои от тях познанството му се е превърнало в дългогодишно човешко и литературно приятелство. Плод на тези плодотворни не само за него контакти е книгата му “Откриването на Балканите”.
В тази книга Гроздев ни среща с нашите големи писатели Генчо Стоев, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева и Ивайло Петров, както и с такива значими, емблематични за Балканите и Европа имена като Исмаил Кадаре, Ана Бландиана, Драгослав Михайлович, Бесник Мустафай и Иван Иванович. Под формата на интервю, на разговори, провеждани в течение на дълги години, на впечатления, размисли и преживявания – резултат на близкия, даже съкровения контакт с тези творци – Гроздев откроява същностното в тяхното мислене, в светогледа им, в това, което е творчеството им. И в този смисъл книгата се чете на един дъх. Защото, нека да го отбележа нарочно, става дума за духовни присъствия от голям мащаб, за ярко надарени творчески личности, съумели да превърнат словото си в дълбоко прозрение за дилемната човешка участ и за драмата на нашия съвременен свят. Изрично отбелязвам текстовете за Генчо Стоев и Ивайло Петров, които имат стойността на своеобразни човешки и творчески портрети. Извън многото точни преценки за човешката и творческата съдба на тези първомайстори, в текстовете ще “видим” двамата ни писатели и такива, каквито бяха в последните години от живота си – с техните болки и разочарования, с техните съмнения и надежди, с носталгията им по онези висши духовни ценности, от които времето ни се отказа, и с плахата им увереност, че може би не всичко е изгубено, ако става дума за по-нататъшния ни път през времето и историята.
Със същия интерес се четат и текстовете за останалите писатели, като и тук ми се иска да откроя “срещите” на Гроздев със сръбския писател Драгослав Михайлович, с голямата румънска поетеса Бландиана и световно известния албански писател Кадаре. Последният беше написал наскоро в един публицистичен текст, преведен и на български, че “За първи път от хиляда години балканските народи имат общо призвание: присъединяването към Европа”. Прочетени в контекста на отминалите раздори между балканските народи, на това, което е днес съдбата им, и главно – в контекста на обозримото бъдеще, думите на Кадаре означават само едно – това общо призвание предполага настоятелно сближаване, а подобен акт може да се извърши не толкова със средствата на дипломацията и политиката, колкото със средствата на доховното, сиреч – посредством литературата, изкуството и културата. Тъй че – колкото и скромен да е приносът на Гроздев, “срещайки” ни с балканските писатели, той вече е дал свой принос за споменатото сближение.
И още нещо – споделеното от нашите и чуждите писатели в тази книга се отнася до най-същественото, с което живее съвременният човек. То е послание към разума и съвестта на всички онези, които не са престанали да вярват в съзидателната мощ на духовното.