1.

Деветнадесет години след падането на тоталитарните режими в бившите социалистически страни писателите там определено са осъзнали своята мисия да опишат в качеството си на преки свидетели космогонните промени осъществили се пред очите им. Изминалите години им дават нужното разстояние за да могат хладнокръвно и безпристрастрастно, да оценят всичко което се е случило – краха на идеологиите (?), и промените в нравите. За отбелязване е че структурите са се променили, но конюнктурата, хората движещи основните лостове са си останали същите. Променя се обаче манталитетът и моралните стойности. Неща, които преди са се считали за невъзможни, за неприемливи, сега със странна лекота се утвърждават. Антигерои от миналото стават фактори, които диктуват свои правила на играта и налагат свои възгледи за морала. Изобразяването на тези герои, на тези персонажи оформени в новите условия е и приносът на постсоциалистическата литература. Един от авторите, които с последователност и реализъм отразяват тези процеси е българският писател Георги Гроздев. В романа му „Плячка” – изд. Мандрагорас 2008 г., откриваме истинско изобилие от човешки характери оформени при новите условия.
Не е случайно, че актъорите предпочитат да пресъздават отрицателни герои. Положителните, както и щастливите семейства според Толстой, горе- долу си приличат. Да играеш „добрия” е безцветно и малко скучно. Липсват пагубните страсти. В редки случаи „добрия човек” идва в пряк сблъсък с обществото или с божественото. Обикновенно е възприеман от всички и неговата трагичност произтича от това, че живее в своя нереален свят и не е приспособен към истинските условия. Винаги е добродушен обект и често за присмеха на околните. Ако е борбен – става Мъченик. Иначе е просто - жертва. Рядко някоя латентна лудост ще прибави особен чар на тези характери.
Съвсем различно е с отрицателните герои. Не само защото всеки от нас би могъл да бъде по своему „лош”, но и защото понятията за добро и зло се променят според обществото, в което живеем. Винаги съществуват общочовешките стойности, оформящи един постоянен морален кодекс още от времето на Десетте Божи заповеди, но има и други, които са продукт на своето време. За това и представляват особен интерес отрицателните персонажи в романа „Плячка” на Георги Гроздев, защото чрез тях виждаме как се променят и оформят новите морални норми.

2.

Трима са основните отрицателни герои – Еньо – Тъпана, Кебо и Змеят. Всеки един от тях олицетворява различен стадий в промените на моралните стойности. Еньо е имал навика да причаква жените, когато се връщат от полето и да ги изнасилва. Не мисля, че социалният му статус на селски кмет го тласка към тези престъпления. В него говори инстинктът на звяра. Той по природа е хищник. Просто, положението му на кмет, осигурява потулване на деянията му и безнаказаност. В негово лице виждаме нежеланието да се подчини на основните, общочовещки закони, на Десетте Божи заповеди. Той би изнасилвал във всички човешки общества. Наказанието му е традиционно. Трябва, измъчван от угризения, сам да се обеси. Напомня му го един от „добрите”, от жертвите, подхвърляйки пред прага му въжето. Странно е, но все пак Еньо се вслушва в „съвета” му. Намират го обесен. Не сме сигурни обаче дали го е направил, измъчван от съвестта си или от страха за нерадостните старини, които го очакват.

3.

По- голям интерес представлява вторият отрицателен персонаж – полицаят Кебо. Основният му грях е бракониерството. Бракониер е обаче и Робин Худ, както и някои от героите на Дюма, стрелящи зайци в забранените за тях гори на феодалите. И в двата случая, престъплението е невинно прегрешение. Робин Худ може да преследва кралските елени, но остава верен на своя крал, нещо което двамата представители на власта –Нотингамският шериф и принц Джон не правят. Виждаме тук една нова добродетел, извън Десетте заповеди – верността към Господаря. Една чисто класова добродетел. Би могло и при Кебо бракониерството да се приеме като невинно прегрешение, ако не е униформата, която носи. Самият той е полицай от началото на прехода, млад човек, един от блюстителите на реда, а се оказва, че е първият който нарушава законноста. Само по себе си и това не натежава чак толкова много на моралните везни. Съществува обаче едно дълбоко отвращение, особено в живеещите в бившите соц страни към всички сътрудници на властта. И до сега, двайсет години след падането на системата продължават да се ровят архиви и досиета за да се види кои са били тайните доносници. Разбира се Кебо изобщо не е таен. Униформен и корумпиран пазител на реда , концентрира върху себе си негативни чувства. Авторът обаче търси човешкия елемент в него – Кебо е имал трудни детски години, израснал е без майка, без ласка и обич. Баща му го счита за досадна, техническа грешка. Момчето е заобиколено от любовниците на родителя си, които за да го предразположат го тъпчат с шоколад – от там и развалените му зъби и т.н.. Всичко това, може да е повлияло решително за оформянето на характера му, но не го оправдава. От един момент нататък сами възпитаваме себе си. Стига да искаме да направим тази трудна стъпка. Кебо е избрал за оправдание нерадостното си детство. Остава там. Счита се в правото си да бъде лош, след като обществото не е било човечно към него. И той е коварен, стреля в гръб, използува забранени в лова средства, самоделна пушка със заглушител, прибори за нощно виждане, прожектор. Не се двоуми дали да убие бременна сърна или човек, ако бъде разкрит случайно, както става с Михал Белия. Изнервя го преданността в любовта, считайки предателството за неизбежен елемент в човешката природа. Определено е преходно стъпало в деградацията на съвременния отрицателен герой . Носи в себе си отрицателните черти на социализма, но е престъпил и всечовешките закони от Десетте заповеди. Характерна негова особеност е коварството и наказанието му е такова каквото му подхожда: умира от ухапване на отровна змия...

4.

За мен лично най-голям интерес представлява третият злодей – Змеят. Отрицателните му качества са продукт на пост социалистическото общество. Той е от новите господари, които са ограбили всичко каквото е останало от социалистическата обществена собственост. Макар че и преди всички все нещо да са си „чопвали”, то са обикновено жалки трохи спрямо гигантските разхищения, а и в рамките на системата това се е считало за нормално, за безобидно. Новите господари обаче заграбват цели заводи, печеливши предприятия, като са се постарали предварително да ги фалират.От управляващи и пазители на обществената собственост са станали нейни грабители. Още по-интересно развитие претърпяват разните борци, бивши барети и пр. От боди гардове, охранители на Новозабогателите, се превръщат самите те в Босове, отстранявайки от пътя си разните „мекушави интелектуалци”. Подземният свят, лумпените излизат на аванс сцената. Не случайно ги наричат „мутри”. Смисълът е точно същият както и на гръцки. В крайна сметка от значение е и количеството на откраднатото. Странното е че се оформя един чисто класов подход, към една иначе морална категория. В едно общество на ново обеднели, от значение е и кои са собствениците на откраднатите средства за производство.
Освен чертите характеризиращи този тип герои, Змеят притежава и чисто индивидуални особености. Съвсем съзнателно се намира на осветената сцена, знаейки, че представлява сбъднатата мечта на своите съвременници. Негово верую е, че няма нищо, което той да не може да си купи (или да заграби). И той, както неговите „колеги” владее силата, не не за да е полезен на обществото, а за да граби. Абсолютният индивидуализъм! Лумпените никога не умират! Това са новите отрицателни герои – отрепки, пръкнали се от кутията на постсоциалистическата Пандора. И Змеят е един от тях. Много от неговите негативни черти бихме могли да подминем с усмивка. В края на краищата дори и гангстерите са ни симпатични когато се подиграват на властите. Но злата човешка природа на Змея се изявява, когато изпраща на Хънтъра снимка на изчезналата му дъщеря, в легло с трима мъже и надпис: – „Вече не искам при татко!” Същото момиче са отвлекли хората на Змея, за да го продадат като проститутка в чужбина. Това е вече гавра! И тук приключват шегичките. Няма по-голямо падение. И пак Десетте заповеди са основният морален критерий, или може би критерий е Големината на човешкото страдание. Змеят умира по модерен начин. Пред очите на хиляди телезрители. В пряко предаване по телевизията от някакво филантропично мероприятие, на което толкова му харесва да се самоизявява. Убива го Хънтърът, със самоделното, забранено оръжие на Кебо...

5.

Много са символичните моменти. Изводът е един: „Не всеки може да рови в кофите за смет. Не биха стигнали за всички!” Сарказмът на Гроздев в тези редове е жесток. И изводите, които си правим, са горчиви. Няма морални ценности, които да не са потъпкани. Не съществуват Десетте Божи заповеди! Човекът в постсоциалистическото общество прилича на Неандарталския човек - едновременно е и самотен ловец, но и вид, застрашен от изчезване и плячка за другите. Трябва сам да се оправя с неблагоприятните условия на “ пазарната икономика “, но и с хищниците - с „лошите”. Зад него е изгубеният рай. Рай, в който е бил „въведен”, без да го питат, и от който го изгонват, пак без да се интересуват от мнението му. Пред него, или по-скоро пред всички нас е Ледников период, от който тези, които успеят да оцелеят, ще продължат еволюцията към новия Разумен човек!