Драгослав Михайлович пред "Литературни Балкани"



Сръбският писател Драгослав Михайлович е познат на българските читатели със своите първи два романа – „Когато цъфтяха тиквите“ и „Венецът на Петрия“, които му спечелиха заслужено и неприкосновено място в новата сръбска литература. Първият – „Когато цъфтяха тиквите“, заедно с избрани разкази от неговата книга „Лека нощ, Фред“, бе издаден от Пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ през 1982 г. в тираж 40 000 екземпляра, който дори за онова време беше необичайно висок за непознат съвременен автор.
Романът „Венецът на Петрия“ излезе на български през 1985 г. като съвместно издание на издателство „Народна култура“ – София и НОЛИТ – Белград. Той бе посрещнат с очакван интерес от страна на читателите и неочаквано, противно на тогавашната практика (изключение от която правеше само Иво Андрич) внимание от страна на литературната критика.
Романът „Злодеи“ в превод на български език (поредица „Балканска библиотека“ на Издателство „Балкани“) бе представен през юни 2004 в Пловдив.




Каква е съдбата на изяшната словеност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?
Трудно е за човек, който се занимава с художествена литература, да отговори на този въпрос. Винаги е имало някаква криза, трудности и препятствия и същевременно, ако имате късмета да сте дарени от Бога с някакви умения за тази работа, ще успеете да постигнете добри резултати. Никога не е съществувало щастливо време за художествената литература, всички времена са били трудни, но въпреки това литературата се е раждала. Днес не можем да си представим, че е имало време, когато не са били написани романите „Под игото“, „Война и мир“ или „Братя Карамазови“, или пък „Мостът на Дрина“, но това време наистина е съществувало. Аз самият съм живял по времето, преди да бъде написана книгата „Мостът на Дрина“ и не съм имал усещането, че една такава книга липсва. А после тя се появи, но дори тогава, като младеж, не съзнавах какво голямо значение има тя за този свят. Следователно кризата е постоянна, нещастието е постоянно, както са постоянни щастието, талантът и способността за творчество.
Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо сръбската специфика на този лек?
Наистина има някои специфики и те се различават от една страна до друга, от една култура до друга, от един език до друг. Каква е тази сръбска специфичност по отношение на другите култури, аз не мога да кажа съвсем точно. Смятам, че съм написал някои книги, ако смея да се изразя така, както Бог ми е наредил.Дали те са станали добри или не, значими или не, аз самият не мога да кажа. Както вече споменах, има постоянни трудности при писането, а на някои хора им е дадено от Бога да се преборят с тях.
Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творили – нали волята за творчество е и продукт на инстинкта на художника, на неговата тайнствена и загадъчна същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?
Аз не бих казал, че съществува някаква тайна по отношение на умението за писане. Умението за писане е нещо, което може да се научи и което всеки писател може да получи, завършвайки университет. В сърцевината на самото писане обаче наистина съществува някаква тайна и тази тайна е необяснима, както е необясним и първият импулс, който подтиква един писател към творчество. Тези две неща само привидно стоят едно до друго, но са доста различни. Един мой приятел често казва, че културата е постоянен враг на изкуството, което от момента, в който се въплъти, става част от културата; т. е. изкуството (разбира се, и изкуството на словото) непрекъснато трябва да се стреми да бъде оригинално, ново. В момента, в който постигне това в една творба, каквато и да е тя, писателят трябва да продължи по-нататък, иначе ще изпадне в маниерност и неоригиналност.
Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?
Аз съм оптимист и песимист едновременно и кое и в кой момент ще надделее, не мога да кажа.
Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът ви от вашето публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно ви признаха?
Аз публикувах първата си книга на 37 години, т.е. доста късно влязох в литературата. Това не е най-оптимистичният пример за младите писатели. Но когато влязох, все пак влязох по най-добрия начин. Това не значи, че и други хора трябва да чакат да станат на 37 години, за да публикуват първата си книга и веднага да се утвърдят като писатели.
Най-често срещаният случай е, когато младият човек трудно, много трудно, пробива в литературата, а и първите му книги обикновено не достигат някакви художествени върхове. Така нещата се усложняват. Смятам, че писател, който има скромно виждане за своята работа, който няма намерение да напише най-хубавата книга на света (макар че това намерение няма да му помогне особено да я създаде), не бива да се занимава с тази дейност. Няма, наистина няма по-тъжна съдба в изкуството и литературата от посредствеността. По-добре е човек да се заеме с нещо друго.
Какви народопсихологични и литературни комплекси откривате в сърбите и в съседните им балкански народи? Доколко това е резултат от факта, че балканците са пропуснали Реформацията, Просвещението, Великите географски открития?... Докога ще продължаваме да живеем като че ли в света сме само ние и никой друг не съществува освен нас?...
Малко съм се занимавал с тези въпроси, но тъй като от доста години пиша за положението на Сърбия в разпадналата се Югославия, често ми се е случвало да говоря критично за качествата на сърбите. Един от най-сериозните им недостатъци е това, че не приемат действителността и не умеят да слушат онова, което им шепне животът. Една от истините, за които си правят оглушки, е, че югославската идея се провали и осъществяването є в югославска държава води до нещастие. Сърбите трябва да се обърнат към себе си. Естествено, трябва да се стремят към сътрудничество на първо място със съседните народи, а също така с някои народи извън Балканския полуостров.
Как оценявате ролята на частното издателство „Балкани“ за балканското литературно и културно сътрудничество в конкретния случай по повод „Балканска библиотека“? У нас такава поредица с автори от всички балкански литератури без изключение не е издавана никога. Колко омраза, предразсъдъци, и идеологически табута и колко загубено време...
Смятам, че тази поредица има голямо, важно значение и че тя би могла да се разгърне на по-широка територия, а не само в българското културно пространство. Бих желал подобни издателски начинания да осъществят и сръбските издатели. Във всеки случай аз съм много доволен, че в тази поредица на издателство „Балкани“ излезе моят роман „Злодеи“, който писах почти тридесет години. Бих искал в нея да намерят място и други, по-млади сръбски писатели – по-специално бих искал да видя Милисав Савич, Мирослав Йосич–Вишнич, Видосав Стеванович – и разбира се, по-млади български, гръцки и други балкански писатели.

Въпроси: Георги ГРОЗДЕВ
Превод: Жела ГЕОРГИЕВА