Пътят към Аугсбург


Аугсбург е далече, досега още не съм го виждал. Казват, че имал шестдесет хиляди жители и че в него царяло благоденствие. Аугсбург е най-големият германски град и на хората им се иска да живеят в него.
Август. Вече трети ден крача из затъмненото си жилище. Навън припича августовското слънце. Радиото с мъка убеждава чуждестранните туристи, че Словения е мирна страна. Войната била някъде другаде. Войната е в телевизионната кутия в ъгъла. В оня прозорец към света, през който тук, вътре, нахълтват все нови и нови трупове. В същата тази телевизионна кутия, където пропагандните кретенизми се сменят с гледки от изроденото високомерие. Говорят главно идиоти. Когато говорят разумни хора, те пък се изразяват с ръбести фрази. Всичко е плоско и бездушно. От обрати към промени. Обрати? Промени? Обрати, но какви? Промени – да, обаче какви?
Ще дойде време, когато вече няма да мога и да се веселя.
Навеселихме се, цели две години пиянствахме, сега се пробуждаме със страшен махмурлук. Навестяват ни образи от сънищата, картини от пътуванията ни. Налудничави видения от нашите пътешествия.
Сънувах някаква кокошка. Тъкмо я колеха, бавно. Преди да се запътим към Аугсбург, клахме кокошки. Клахме кокошки и провеждахме естетически дискусии.
На някакво театрално представление в Любляна актьорите обредно заклаха на сцената една кокошка. Прерязаха є гръкляна, а един русокос артист после я хвана за краката. Известно време тя се мяташе конвулсивно, после се умири, кръвта є изтичаше; накрая се намери в една бяла тенджера. През това време на един млад писател, който седеше в салона, му прилоша, макар дотогава да не вярваше, че няма да издържи. Това той отдаде на слабата си и прекалено чувствителна натура. А иначе имаше доверие в Изкуството и в Словото, които, както се знае, за всеки артист, какъвто бе и този, са поначало много по-важни от кръвта или от моментната слабост. Затова той вярваше в Изкуството, като твърдеше, че клането на кокошката било поетика на жертвения обред; вярваше и в Словото и допълваше, че смъртта на промишлено отгледаната бяла кокошка е една естетическа смърт само в литературния функ-ционален театър на Словения.
Това се случи отдавна, когато дискусиите ни бяха естетически.
При гостуването на словенския младежки театър в Белград с пиесата „Красавицата и звярът“ стана инцидент. Дебатите там пък бяха политически.
Същите автори включиха поетиката на обредното жертвоприношение в една друга пиеса. Година преди това „Оргиенмистериентеатер“ на Херман Ниче („нич“ на словенски значи „нула“, „нищо“) в приказния северноавстрийски замък Принцендорф закла едно говедо. Словенските артисти все пак заклаха кокошка. И когато от поетиката на обредното жертвоприношение на кокошката започна да блика кръв, един известен бел-градски драматург побесня. Може би щеше да му стане само лошо, както на онзи млад писател по време на поетичното клане, когато тогава все още се водеха естетически дебати. Но за слабост или за естетически и морален дебат моментът просто не беше подходящ. Сега вече ставаше дума за нещо друго.
„Фашисти! – изкрещя ангажираният писател и шумно напусна салона. – У-у, фашисти! Смърт на фашизма!“
Това се случи преди седем години, когато продължавахме вече с идеологически дебати. Просто преди да тръгнем към Аугсбург, ние имахме идеологически дебати, междунационални полемики. Все още колехме кокошки – кога с промишлена цел, кога заради поетиката на жертвения обред.
После по пътя за Аугсбург в един драматичен момент срязахме и бодливата тел по границата.
На бюрото ми има парче бодлива тел от австрийско-унгарската граница. Вярно, нали тъкмо за това ставаше дума? – Телта да бъде върху бюрата, а не по земята.
В Будапеща един граничен полицай изработва за туристите сувенири от онази бодлива тел, която заедно с него е пазела държавата му. Твърди, че телта била оригинална, въпреки че за това няма никакви доказателства. Ами аз? – питаше той. – Аз не съм ли доказателство?
В една будапещенска улица, мисля, че се казваше „Байчи Жилински“, през един тъмен вход се влиза в двор, който от всички страни е обграден с високи, стари калкани. Много пъти съм сънувал този двор. Някой притичва от улицата, където стрелят, отчаяно се оглежда, за да се скрие в някое от жилищата в двора. Тогава всички врати бяха залостени, а стените стърчаха високи до небето, като в някакъв затвор. Това бе през 1956 година. Сега в този двор имаше големи кълбета бодлива тел. Някаква машина бръмчеше, възрастен мъж режеше парчета от телта, а друг, млад, ги поставяше в някакви кутии. Двамата работеха съсредоточено, обстановката беше спокойна. Бодливата тел от австрийско-унгарската граница се превръщаше в сувенири за американски и западноевропейски туристи. Известно време тя се пласираше добре, както и отломките от Берлинската стена. Сега продажбата є закъса. И когато младият мъж стреснато вдигна ръце над големите, още неразвити обръчи тел, които се търкаляха навсякъде из двора, възрастният си обърса ръцете с парцала.
Не се безпокой, синко, рече. Знам, че това ще се продава добре на километър, на едро.
Знам, че още дълго тя ще трябва на света, тате. Винаги е имало някакви телове по границите и около лагерите. Не е ясно само как са си я представяли тая работа тогава. Може би са щели да продават телта на други или да я изнасят. Може би им е трябвала на едро, за вътрешни нужди, за някакви други граници. Може би отново ще има работа и за чешките спецове по минни полета, заредени между държавите.
Това най-добре ще каже Солженицин. Доколкото знам, той е все още във Върмонт, имението му е заградено с телена ограда, съоръжена с алармена инсталация, а има и стража.
По пътя към Аугсбург ние оживено разрушавахме стените, на думи.
Имам и парче от Берлинската стена. Само какви паметници! Някога хората поставяха по полиците си венециански гондоли, позлатени миниатюри. И кукли, които казват „мама“.
По пътя към Аугсбург пътувахме от преврати към промени, от сънища към реалности.
По пътя към Аугсбург избухваха етнически и религиозни войни. В етническите и религиозните войни най-напред изскочиха прасетата. По пътя за Аугсбург избихме доста прасета. Някои – за храна, други – за забавление. За поетиката на обредното жертвоприношение вече никой дума не обели. За символната аура вследствие на тази дейност – също.
Един мъж, който преживя обсадата на Вуковар, разказваше, че дни наред през прозорчето на избата били наблюдавали голям шопар да идва на площада.
Мъртвите лежали по улиците и площадите, а живите се криели из мазетата. Животните, изложени на обстрел, като обезумели скитали по улиците и между труповете. Прасето обаче се оказало не така глупаво, защото все пак не се разхождало безгрижно по площада.
Хората го наблюдавали с часове и установили, че снарядите не падат никога, когато на площада е хладно-кръвният шопар. Или го е водело някакво висше провидение, или пък необяснимият животински инстинкт, но така или иначе това е било нещо необикновено. Те с времето така свикнали с това прасе, че то започнало да им липсва, когато се случело да не го видят през целия ден. А дните били много и дълги, понякога по-дълги от нощите. По-късно, когато храната започнала да свършва, те решили да го изядат. Задачата не била лека, защото в мазето липсвала не само храна, но и муниции. Нападателите стреляли с парчета бодлива тел, с която е трудно да убиеш, но много лошо ранявала, та после, както казват преживели, „телта измъквали от главите им във военната болница в Белград“. И тъй, няколко дни при пълна тишина по цял ден те се целели с парчета тел по прасето. Тогава, естествено, снаряди не падали и е могло да се посветят на лова. Прасето имало дебела кожа, понеже било угоявано добре и всяко парче тел потъвало в сланината му. Понякога то подскачало и побягвало, но после пак се връщало на площада, пред прозореца на избата. Най-сетне го улучили в главата и в същия миг върху покривите на околните сгради паднали няколко снаряда. Направили ласо и с него се опитали да изтеглят прасето. Това предизвикало много смях, защото този, който го хвърлял, все не успявал да хване агонизиращото животно. После някой се осмелил в промеждутъците между обстрелите и прибягал до площада, надянал около врата на голямото прасе примката и после го примъкнали през прозорчето. Така се случило с доста животни във Вуковар.
Това било и представление, с което убивали отчайващата скука между стрелбите, между трясъка на снарядите, оставящи подир себе си купища трупове. По улиците. Разрушенията ги засипвали. Никой не протестирал.
А кокошките? – ще попита читателят. – Къде са в този разказ кокошките? Няма ги, отдавна вече са ги изклали и изяли, още в началото.
Към Аугсбург! Трябва да вървим към Аугсбург!
Дълго чакахме някой от белградските колеги да протестира заради фашизоидната разправа с животните. Убитото прасе не беше единственото. Много прасета изгубиха живота си по такъв скотски начин, дори коне и крави. Но хайде стига! Въпреки че можем да продължим, можем например да цитираме Световната декларация за животните. Член 10: Човек не може да използва никакви животни в забавления и за представления, които унижават достойнството на животните. За фашистите обаче никой не спомена. И доколкото знаем, изобщо млъкнаха по въпроса, което може би е най-разумното.
Както се разбра след една проверка, избитите животни във Вуковар са били повод за протест само от Виена. Тъкмо тогава в Словения някакви безумци, наперени четници, безцелно са избили цяло стадо расови жребци в Липице; може би само заради поетиката на обредното жертвоприношение. Едно виенско тиражно списание не удържа нервите си и на първите си страници писа с тлъсти букви: „Което е прекалено, е прекалено!“ Иранци в жълти халати ходеха между автомобилите с наръчи от списанието в ръце и викаха: „Което е прекалено, е прекалено!“
По пътя за Аугсбург решихме да издигнем нови градове.
Но ето че на сцената се появи някакъв друг писател със световна слава, професор, византолог. Тогава, когато сръбските чети освободиха руините на този хърват-ски град и в него нахълтаха с мъртвешка глава върху черното си знаме; когато тази прекрасна гледка, пред която освободителите пееха: „Дайте ни салати, мръвчици ще има – ще колим хървати“; тогава, когато тази победоносна гледка се увековечи с камера на белградската телевизия и за нея бе присъдена награда на американска телевизионна компания за документален филм на годината – тогава се обади писателят със световна слава и знаменит византолог. Този град, рече той, сега трябва да се разруши до основи и после да се построи нов. Трябва да се построи във византийски стил. И изведнъж всичко стана ясно: тук ставаше дума, разбира се, за литература, за мечта, за литературно въображение...
Разказваха ни, че Аугсбург е град на мира и благоденствието. Около него върлували религиозни войни, тълпи с какви ли не нови знамена обсаждали полето, там те убивали, грабели и изнасилвали. Говори се, че в Аугсбург обаче хората си живеели и умирали в съгласие със своята аугсбургска природа, че се любели, трудели, търгували и обичали своите депутати в градския съвет. Над Аугсбург се извисявали златни куполи, в църквите имало барокови и готически олтари; в Аугсбург имало богат пазар и литературен театър.
Сега сме близо и виждаме: навсякъде наоколо стават обрати и промени, от обрати към промени. Навсякъде ни срещат нови пейзажи. По пътя за Аугсбург се спираме в Буенос Айрес. Някаква госпожа от Аржентина разказва, че там се подвизавали масони. Всички комунисти, които не били масони, влезли в тайните ложи. Спираме в Третия Рим. Руска професорка от Москва казва, че това са евреи, че тук се подвизават евреи. Преди са работили под закрилата на комунизма, скрито, а сега са притаени под плаща на католицизма. Тя била видяла снимки на убити сръбски деца. Имали убождания по рамената и набелязани точки върху тялото. Евреи, масони и Ватикана, особено Ватикана. Тиха лудост шества по целия континент.
По пътя към Аугсбург навсякъде ни съпровождат нови събития. Лица от сънищата. Повтарят се. Разбира се, имаше и преврати, виждаше се ясно, че е имало. Сега следват промените. По пътя към Аугсбург минаваме през Славонската равнина. Нощ е, влакът кънти в смълчаната нощ, в далечината се чува тътен, полята са изгорели, по Сава плуват трупове. Самотен пост ни съпровожда с поглед от кървавите си зеници. Реалността се променя, сънищата се превръщат в действителност. Придружава ни безумна картина – по реката плува подпухнало прасе, над него пърха кокошка, като птица небесна.
В Будапеща има алхимична лаборатория. В Белград в една голяма фабрична зала се въртят валяци и се вълнува мрачна тълпа. Византологът крачи през равнината с мъртвешко знаме. Към Босна! Към Босна! От другата страна на реката пее някакъв ходжа. Вярващите точат ножове. Работилницата в Унгария изработва сувенири... скоро ще дойде поръчка за истински телени препятствия; чехите ще получат поръчки за минни полета, русите – за концлагери, на Голи оток ще разцъфти туристическа индустрия. Свобода, движение. Преврат, промени. Анатомичен театър в Босна. С футбол.
Мили Боже, но всичко това е истина!
Ексцесиите и кошмарът на оня Херман Ниче в сравнение с виденията от Хърватия вчера и с тези от Босна днес приличат на детски игри.
През европейската равнина се движат множество бежанци и всред тях куцукат изгубени животни. От другата страна на континента се подготвят милиони мигриращи, за да поемат пътя към Аугсбург.
Не е лесно да се иде в Аугсбург. Това вече го раз-брахме.
По пътя към Аугсбург съм все още в своето, вече за трети път затъмнено жилище. Навън грее августовско слънце и войната е в телевизора ми. От обрат към промяна... От промяна... към обрат... Обрат?.. .Промяна?... Промяна, обрат? На Балканите – лудост, държавата на Хавел се разпада. В Полша е хаос. В „новата съюзна държава“, както наричат бившата ГДР, ходят из лабиринтите на тайните служби.
В съня и в реалността се появяват налудничави гледки. Образи от сънищата. Всеки ден – нов труп, всеки ден – все повече разрушени къщи. Полята горят. Хора с празни очи се лутат по празни пътиша. Изтръгнати крайници в някаква подземна болница, дупки по главите. Тътен от далечни експлозии. Сияния над планините. Какво е всичко това? Измислица на някакъв злодей сатана?
Аугсбург. Аугсбург.
Това сън ли е? Видях експерт от едно западноевропейско вътрешно министерство как цяла нощ будува, над масата му гори лампа и нощем прелиства книги. Едно от заглавията трябва да се прочете: „Монтен. Journal de voyage. Пътуване в Аугсбург“. И още едно: „Делюмо – Страхът от Запад“. На сутринта, когато над неговото бюро ранната и слаба слънчева светлина се смеси с електрическата, той отмести очи, протегна се и си запали цигара. Разбира се, решението е: Аугсбург.
Най-сетне се намерихме пред вратите на Аугсбург.
Странниците най-напред спират пред едни железни порти. Отдалечен от портите на около стотина крачки, стражник ги отваря от мястото си с помощта на желязна верига, която „обикаля ъглите и след много завои“ изтегля един железен клин. Когато пътникът прекрачи прага, вратата отново внезапно се затваря. После посетителят минава по мост над градския ров и спира на малка площадка, там показва документите си и дава адреса, където ще отседне в Аугсбург. След това първият стражник съобщава със звънец на следващия, който издърпва една пружина, поставена в отвор близо до него. Тази пружина отваря най-напред една преграда – и тя желязна, – а после с едно голямо колело задвижва нагоре подвижен мост, и то така, че „при всички тези движения не може да се забележи въобще какво става през отворите на стените и вратите, и после всичко с голямо скърцане се затваря“. От другата страна на подвижния мост се отваря една огромна врата, дървена, но обкована с дебели железа.
Странникът влиза в едно малко преддверие, където внезапно се оказва сам всред мрака. След малко го пропускат до друга врата, подобна на предишната, в следващото преддверие, където мъждука „някаква светлинка“. В него, по средата му, виси закачен на верига метален съд. В този съд се слагат парите, с които се заплаща влизането в града. Друг вратар издърпва веригата, взема парите, които странникът е пуснал, и проверява колко са. Ако не стигат за определената такса, вратарят оставя гостенина да стои там до сутринта. Ако е доволен от сумата, „по същия начин отваря още една голяма врата, прилична на другите“, която също така се затваря, след като се мине през нея. И странникът се оказва в града.
Още една важна подробност допълва тази едновременно сложна и остроумна машина: под площадките и вратите е направена „голяма изба, която може да побере петстотин въоръжени мъже заедно с конете им, готови за всяка изненада“.
Сега вече сме в Аугсбург. Годината е 1580.
Когато се наспим, ще сънуваме по-нататьк.

1994, март

Германският град Аугсбург е своеобразен символ на мира, известен с „Аугсбургския верски мир“ от 1555 г. (Б. пр.)

Превод: Ганчо САВОВ