Из „Жалба прещастлива“



***

В гората вече шета есента,
безгрижен вятър често се заплесва,
вълка по умната глава почесва
и хлътва пак до колене в листа.

В града мъжете в неугледна кръчма
нахълтват мрачни, жадни за простор;
проклина всеки, пиене поръчва,
но не просветва радост в ничий взор.

Ах, колко вино! Но и сълзи текат;
по всяка чаша – белег от целувка
с вкуса на малка, неизбежна смърт.

Студена още, печката писука.
А вятърът съвсем не мързелува,
поклони прави, с есента флиртува.

***

Нощем времето е още топла ръкавица,
хвърлена върху постелята на равнината,
залезът поръбва със бакърената жица
на припламналия хоризонт руменината;

моя милост има руски тлъстичък роман,
който за сибирски равнини разказва,
за това, което баберкувах цял ден сам
и което в избите на спомените се опазва –

а кое е истината? Тая селска нощ?
Алта, който благо радиото ми разлива?
Тоя пост самотен в любовта ми пестелива?

Далнините на отминали войни с „напред на нож!“?
Едновременно е всичко, едновременно ни се изплъзва,
образ образа прогонва, образ в образа
замръзва.


Превод: Ганчо САВОВ
Александър МИЛАНОВ