BALKANI
   English   Български
Марян Рожанц, Словения

Възмездие в родния край


С искреното намерение да посетя майка си в близкото село една дъждовна вечер се озовах на малкия площад, където неочаквано осъзнах, че най-малко девет години не съм идвал тук и че отдавна в съзнанието ми са се изтрили спомените за всички тукашни пътища. Облачното небе за щастие се поразведри и ободрен от това, че слънцето сигурно поне за малко време ще озари отиващия си летен ден, се запътих всред жълто оцветените къщи с отмерена крачка и с колебливата сигурност, че ще попадна тук на някакви осведомени хора. Но за свое учудване намерих залостена вратата в коридора, където някога висеше пощенската кутия и някога се събираха селяните от околните и далечните села. Огледах се широко наоколо и зяпнах от учудване, че дървото в градината на гостилницата е окастрено до стъблото, а от масите, които някога бяха наредени край оградата, няма и следа. Иззад прозорците на някога веселата къщица не се чуваха никакви гласове. Малко по-нататък забелязах, че водата от дъскорезницата тече свободно край неподвижното колело, че коритата са пресъхнали и че самото колело е обрасло с мъх. Все по-учуден и по-учуден погледнах към отсрещната страна на пътя, а там пред широко отворената врата лежеше една гътната наковалня, но във вътрешността на ковачницата нямаше и следа от искрици на огъня, а мехът самуваше в черния мрак.
Сега вече съвсем се убедих, че трябва да тръгна едва ли не слепешката край скупчените мокри дървета, които дълго време се мъчех да си припомня, когато внезапно се намерих пред един зид, където ме заслепи отражението на вечерното слънце в приземния прозорец и това прикова вниманието ми, понеже върху него, на тъмния фон, пламтяха живи червени цветя. Обзет от тези първи знаци на дружелюбност и на някакъв живот, веднага свърнах от пътя и ми се стори, че най-сетне съм стигнал до уреченото място, понеже тревата тук бе изпотъпкана чак до прозореца.
Приближих се към прозореца отстрани и внимателно погледнах към стаята. Вътре, направо върху излъскания под, седеше момченце и съсредоточено прелистваше в една книга , която бе поставена между краката му, а със слабичките си плещи заслоняваше погледа на момиченцето, което клечеше зад него и се взираше през детското рамо в книгата. Зад покритата с бяла покривка маса в дъното на стаята седеше едно голямо момиче и четеше на глас от една малка книжка. Веднага ми стана ясно, че децата възхитени слушат четенето, а не гледат в книгата.
– Прощавайте – рекох, поздравих ги и направих крачка. В своята невъздържана радост, загдето накрая съм попаднал на някого, вероятно бях много гръмогласен и веднага съжалих, защото може би стреснах тихите дечица. – Прощавайте – казах още веднъж и се усмихнах със съзнанието, че моето извинение вече не е само банална учтивост, – така ми се случи, че след девет години отново дойдох в селото, където живее майка ми. Цял горя от желание отново да я видя. Обаче не мога да си спомня къде е уличката, на която беше къщата ни и колкото и да се мъчих, не можах да намеря пътя до нея.
С напрежение се наведох през перваза на прозореца, но децата продължаваха да се взират в книгата си, а момичето продължаваше да чете. Пораздвижих се по тревата и след малко нарочно се изкашлях, но и този път никой в стаята не помръдна, всичко си остана тъй, сякаш никой нито ме видя, нито ме чу.
– Прощавайте – колкото се може по-силно и с някакъв трепет зачаках децата да ме забележат, – хайде, покажете ми пътя към къщи.
Наведох се още по-навътре през прозореца с надежда, че ще привлека вниманието на децата и сянката ми се проточи чак до масата.
Момичето прекара длан по челото си, обърна нов лист на книгата си и продължи да чете със същия бодър глас. В един кратък миг момченцето вдигна глава и бавно изпъна свитите си крака. Също така бавно и непохватно се приближи до прозореца, вдигна глава високо и се загледа в мен.
– След девет години дойдох отново в селото, където живее майка ми – повторих с нова надежда, – обаче съм забравил къде ни е къщата и сега вече не мога да се оправя.
Хлапето облегна глава на черчевето:
– Мама още рано заранта отиде на полето.
Усмихнах се, сложих ръка на детската главичка и с благодарност го погалих по косата.
– Ти ми говориш за своята майка.
Тогава момичето зад масата сложи книгата настрани и бързо стана:
– Не знам какви са тези празни приказки! Пътят за къщата е само един и отива право нататък.
– Благодаря ви много! – отвърнах учтиво.
После, притеснен, понеже не разбрах кой е този единствен път, в своята обърканост минах край прозореца, тръгнах обратно и се намерих на пътя. Веднага зад къщата имаше един кръстопът и аз се смутих от своята лековерност, защото се улових за първия отговор, преди да кажа подробно къде точно искам да отида. Обърнах се и ми се искаше да се върна, когато отдясно забелязах познатата постройка на една работилница и се отправих към двора є.
Тук, във вечерното спокойствие една възрастна жена простираше изпрано бельо.
– Добър вечер – я поздравих колкото се може по-любезно и с надеждата, че ще узная нещо, добавих – Вашата работилница е толкова подредена и светла, че човек, който няколко години не е бил тук, едва може да я познае.
– Нашата работилница от няколко години е жилищна сграда – сухо отвърна старицата.
– Жилищна сграда! – се учудих. – Тук обаче жив човек не мога да видя. – Но по нейната неприветливост усещах, че моята неосведоменост за нея ще бъде просто смешна, та заради това, колкото се може по-точно є казах:
– Така или иначе, обаче ми се случиха много неща, та чак след девет години успях да дойда да видя майка си, но ето че не си спомням улицата към къщата.
Старицата мълчейки, отиде към бившата работилница и от прага се обърна към мен:
– Да – рече след време, – ето че някой се е сетил да потърси майка си! После постоя малко и продължи:
– Върви си, откъдето си дошъл! Няма какво да търсиш тук, като ти казвам!
После, под предлог, че има разговор с някакъв човек в къщата, влезе в коридора и ме остави самичък, макар да ми се струваше, че вътре няма никого. От двора с бързи крачки се върнах към къщата с прозореца.
Хлапето продължаваше да стои облегнато на прозореца и беше затворило клепачите си срещу вечерното слънце, а когато ме усети, че съм пред него, рече:
– Мама още рано заранта отиде на полето.
Отзивчивостта на детето ме развълнува. Отново с благодарност сложих ръка на къдравата му главичка и с надежда, че този път ще бъда разбран както трябва, се обърнах към момичето:
– Момченцето май е по-благосклонно, отколкото вие – є казах. –Детето просто не си представя, че може да става дума за друга майка, освен за неговата, та затова пак се обръщам към вас.
Тогава момичето рязко се обърна към момиченцето на пода:
– Мария, полей цветята и затвори прозореца!
По тези думи, които без всякакво съмнение се отнасяха и за мен, разбрах цялата безизходност на своето положение, смутено се отдалечих от прозореца под короните на мокрите дървета. Докато си мислех как всъщност се стигна до това да диря майка си в това чуждо за мен село, прозорецът зад мен се затвори с трясък. С недоумение се огледах и тогава видях по прозорците на работилницата много познати и непознати лица, които любопитно и гневно гледаха право в мен.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2024 BALKANI, created by ABC Design & Communication