Словения - такава каквато я познавам

Основни данни за страната
Република Словения (Republika Slovenija) е най-западната южнославянска република. Площта на страната е 20 254 кв. км. Тя граничи на север с Австрия и Унгария, на изток и юг с Хърватия и на запад с Италия и Адриатическо море.
Населението на Словения по преброяването през 2002 г. е 1,965 млн. души, а националният състав е: словенци – 1,632 млн., сърби – 39 хил., хървати – 35 хил., бошняци – 21,5 хил., унгарци – 6,2 хил., албанци – 6,1 хил., македонци – 4 хил., роми – 3,2 хил. и др. Българите в Словения са само около 130 души. Словенците винаги са се стремели да запазят максимална национална чистота на населението си, поради което и по време на бивша Югославия съществуваха редица ограничения за заселване в нея – например за назначаване на квалифицирана работа се изискваше владеене на словенски език и пр. Сега словенският е майчин език на 88 процента от населението.
Немалко словенци живеят в съседните страни, респективно в граничните области със Словения. Така например в Италия (в областта Фурлания, гр. Триест и околността му, Резия, Бенешка Словения и др.) има повече от 100 хиляди словенци; в австрийската част на Каринтия и Щирия, в гр. Грац и Виена те са над 60 хил. души; в Унгария има около 5000 словенци... Голям брой са и изселниците в далечните страни на света – повече от половин милион: в САЩ – около 130 хил., в Канада – 30 хил., също толкова са и в Южна Америка, а в Австралия са около 24 хил.; словенците в Западна Европа са около 40 хил. души. В останалите републики на бивша Югославия обаче словенците са само около 38 000 души, като най-много са в Хърватия (приблизително 23 000 души).
Официалният език в Словения е словенски, който е самостоятелен език от южнославянската езикова група. (За него ще стане дума по-нататък.)
По вероизповедание в Словения католиците са около – 76%, протестантите –1,3%, православните – 3 %, а мюсюлманите – 2,7% (предимно бежанци от Босна).
Административно Словения се дели на 147 общини, а селищата в нея са 5968, от които две са над 100 000 жители, 14 – над 10 000 и т.н.
Словения е парламентарна република, изградена на многопартийна основа. В политическия живот участват доста партии, като в началото на нашия век най-влиятелни са: Либерално-демократичната партия, обединение- то на социалните демократи, Социалдемократичната партия на Словения, Нова Словения – Християнска народна партия, Словенска народна партия и др., както и две етнически партии – на италианците и на унгарците.
Парламентът се състои от Държавен сбор и Държавен съвет. Държавният сбор има състав от 90 депутати. Това е т.нар. горна камара и е респективно същинският парламент, представляващ законодателният орган на страната. Избира се на всеки четири години. В него има представители също и на унгарското и на италианското малцинство.
Държавният съвет се състои от 40 членове – представители на социални, стопански, обществени и др. среди, на общински интереси и пр. Той може да дава предложение на Държавния сбор за закони. Избира се на пет години. Според конституцията той може да организира референдуми, да отстоява мнения и становища и пр.
Председателят на републиката се избира за пет години от народа. Той има доста широки пълномощия. Предлага кандидат за министър-председател; има право да разпуска Държавния сбор, ако след всички процедури все пак не бъде избран премиер; насрочва избори и пр. Ако председателят нарушава законите и конституцията, Конституционният съд по предложение на Държавния сбор може да му отнеме функциите.
Основната словенска парична единица носи названието толар, който се дели на сто стотини.
Националният празник на страната е на 25 юни, Ден на независимостта.
На път през словенската земя
Пътувате ли из Словения, пейзажът се променя бързо и рязко. Заедно с природния кръгозор се сменят и обликът на архитектурата, бита и дори външният вид на словенците. Могъщите гребени на Алпите от запад и север прехождат почти нетърпеливо през миниатюрни китни долини в равнините на североизток към Панония и на юг, които след броени километри преминават в каменистия Карст към запад и оттам подир малко засиява вечнозеленото и пищно адриатическо словенско Приморие. „Цветовете, формите на природата, културният пейзаж, всичко се прелива. Гледката на всяка крачка е различна. Това наистина важи за много страни, само че в Словения промените стават много по-бързо“ – пише писателят Иван Братко.
От Любляна, която се намира на трийсетина километра от географския център на Словения (селцето Ваче), до всяка точка на републиката с кола може да се отиде за два часа!
Съществуват няколко деления на Словения на региони според няколко критерия, но от географско гледище тя се дели на: алпийска, предалпийска, панонска, динаро-карстова и средиземноморска част. В хода на историята обаче в Словения са се оформили няколко големи географско-етнически области: Горенска, Централна (Люблянска), Доленска, Щайерска, Корушка, Нотранска и Приморска.
Алпийската част в Словения, която започва от италианската и австрийската граница и върви на изток, обхваща четири от посочените по-горе области – Горенска, Люблянска, Корушка и Щайерска (у нас последните две са познати под австрийските им наименования – Каринтия и Щирия).
В Горенска са разположени Юлийските, Караван-ските, Камнишките и Савинските Алпи. В Юлийските се намират трите най-високи върха на Словения – Триглав (2864 м), Шкърлатица и Велики Мангарт. Първият от тях е символът в словенския герб. Известни в цял свят са и езерата край гр. Блед (1,4 кв. км) и Бохин (З кв. км) със своята удивителна красота, със спортно-лечебните си центрове и исторически паметници. Целият този район от стари времена със своите рудни съкровища е давал поминък на словенските железарски занаяти, а днес – на модерната металургия в Йесенице, Равне и др.
Тук се редуват изключително красиви места, които не пропуска нито един туристически справочник – Кран-ска гора, Планица, Седемте триглавски езера, Мартулек, Йезерско... Или пък Логарската долина, която е едно величествено творение на природата.
Средищно място в Горенска е КРАН (37 000 житeли), намиращ се на река Сава, в подножието на Алпите. Историческо илирско селище от VIII в. пр. Хр., по-късно един от центровете на словенската славянска държава, а от средните векове насам се оформя и като важен духовен център. Модерен град с високоразвита електронна индустрия, търговия, изходно място за туризъм към Алпите.
Централният, Люблянският регион носи името си по словенската столица ЛЮБЛЯНА (265 000), която се намира в едноименното поле, което все още не се е освободило съвсем от „Люблянското барйе“ (блато). Но на твърдата почва в него още в първото столетие на новата ера римляните основават военното селище Емона. Между 14 и 15 година сл. Хр. то е обградено вече с крепостна стена. Сведения за славянското му заселване има от IX в. и градът оттогава не спира да се развива. За пръв път се споменава с ново, немско име Лайбах през 1144 г., но две години по-късно вече се употребява славянското му название Лувигана. След като променя няколко пъти владетелите си, през 1335 г. Любляна е завзета от Хабсбургите, които я превръщат в столица на провинцията Кранска.
Любляна е бил винаги оживен град, а неговите талантливи градители и стопани са го превърнали в разкошен архитектурен ансамбъл. Той криволичи край река Любляница около няколко хълма, превърнати в паркове. През 1857 г. през Любляна преминава първият влак от Виена за Триест, през 1898 г. заработва първата електроцентрала, а през 1901 г. зазвънява и първият трамвай...
Сега столицата на Словения е един изключително кокетен град с артистично съчетание на всички стилове, които са оставили тук своите шедьоври – от люблян-ския Градски замък на хълма всред града, до супермодерния културен и конгресен Цанкарев дом. Любляна е главното културно, промишлено, медийно средище на Словения.
Пътят на североизток от Любляна през красивия исторически град КАМНИК (10 000) ни довежда до малкия и изящен СЛОВЕН ГРАДЕЦ (8000) в областта Корушка, селище от старославянски времена, обявен от ЮНЕСКО за музеен град. Преди да се стигне до него, пътят минава през известния индустриален гр. ВЕЛЕНЬЕ (27 000), в чиято красива планинска околност има редица средновековни исторически паметници, а в самия него върху голяма площ са заводите на известния в целия свят комбинат за бяла техника „Горенье“. По поречието на р. Драва пътят ни през Щайерска води към своеобразнното продължение на Алпите – планината Похорйе, в чието подножие е вторият по големина град в Словения – МАРИБОР (102 000), наситен с исторически и културни забележителности. Свързан е и с десетилетни приятелски традиции с България. Недалеч оттук, всред хълмове, обхванати от лозя, е най-старият словенски град ПТУЙ (19 000). Той е създаден на това място още преди 4 хиляди години и не е загивал през вековете, та сега е същински летопис на епохите. Има развита хранителна и авторемонтна промишленост. Център е и на карнавалните игри на кукерите („курентите“) през пролетните заговезни. По на югозапад е гр. ЦЕЛЬЕ (40 000), центърът на Савинската долина, по поречието на Савиня. Неговата история е свързана с прочутите Целски графове, които до края на своето съществуване през 1560 г. единствени успяват да отстояват словенската самостоятелност. Техните три златни шестоъгълни звезди от графския герб сега са елемент от герба на Словения. Целье и близката му околност са родни места на най-видните българисти – Антон Безъншек (създателят на българската стенография), фолклористът Алойзи Болхар, ученият и преводачът Матей Роде. Недалеч от Целье се намират миньорските и енергийните центрове Търбовлье, Храсник, Кръшко и др.
Областите Горенска, Горишка, Люблянска, Корушка и западната част на Щайерска съставляват региона, наричан Алпийски свят. Източната част на Щайерска с Прекомурието пък са регионът, известен под името Панонски свят, от който се отваря просторът към плодородните полета и китните поречия на реките Драва, Мур и Сава, към Панонската и Среднодунавската низина. Всред селищата тук задължително трябва да споменем още Мурска Собота, както и курортните и богатите на минерални извори Рогашка Слатина, Раденци, Чатешке Топлице и др.
На юг от тях обаче природата става хълмиста и още по-гориста, а празните пространства са обкичени с овощия, лозя, пасища и ниви. Тази природа запазва характера си в една ивица, широка от 25 до 45 км край източната граница на Словения и като пресече Сава, тя се прехвърля в Доленска с Бела Крайна, която е най-добре съхранената словенска етнографска област. И днес за нея важат думите на бележития писател Иван Цанкар: „Доленецът е най-знаменитият представител на словенския народ по фигура и движение, по език и стил.“ Тук са родени и израснали няколко от най-значителните личности в словенското просвещение, книжовност и литература – Примож Трубар, Йосип Юрчич, Фран Левстик, Йосип Стритар, Отон Жупанчич.
В Доленска човек потъва в успокояващата хубост на едно природно равновесие, на мекото и плавно преливане на зелените речни долини в гористи, силно надиплени хълмисти пространства и ниски планини. Тук, в Кочевски рог, се намира най-голямото дивечово и растително богатство на Словения, цялата област се слави с многото си минерални извори. Тежка промишленост няма, а цялата индустрия (дървообработваща, текстилна, хранителна, промишлено занаятчийство) е подчинена на това, което расте в природата. Тук е прочутият с народните си занаяти и с много типичния си народен хумор град РИБНИЦА (3500). В района е развита модерната електроника и електротехника, съобщителната техника и пр. Най-голямото селище тук е гр. НОВО МЕСТО (22 500), разположен край живописните завои на р. Кърка. Развил се е през XIV в. като търговски и занаятчийски център в тогавашната австрийска държава. Издига се и като просветно и църковно средище. През османските нашествия той бива укрепен и турските войски стигат до него, без да падне в техни ръце. Недалеч от тук е най-малкият град в Словения – КОСТАНЬЕВИЦА, край който се намира прочутият едноименен манастир – голяма крепост, един от най-значимите културни паметници в Словения, сега музеен център.
На запад от Доленска се намира областта Нотранска (от „нотрански“ – вътрешен), която е началото на карстовия район в Словения, обхващащ и съседната област Приморска.
Ако през ранното лято потеглите от Любляна на югоизток към Приморска, ви очакват интересни природни изненади. Щом прекосите гр. Връхника и превалите планинския хребет Менишия, пейзажът се изменя смайващо бързо. Планината е обхваната от ярка растителност във всички оттенъци на светлозеленото и жълтото. Нажежените от южното слънце бели камъни излъчват блясък, който понякога е невъзможен за гледане.
По на юг, за да се успокоят сетивата от непоносимия блясък, природата повиква на помощ монашеската аскетичност на кипарисите. Тук къщите са като крепости – смръщени, недостъпни, притиснати една о друга, с малки и високо вдигнати прозорчета, с полегнали покриви. Църквите в този край вече не са бели, а керемидени или сиво-черни, мрачни. Те не излъчват живот и радост – както алпийските, които приличат на гиздави момичета, а смърт и тъга, безкрайна като морето, същински съкрушени старици. Тук проговаря мъката, с която трудолюбивият приморец изкарва хляба си из белите камъни. Трябва да се „обича онзи, който оре камък, а изкарва хляб“– казва една стара словенска мъдрост.
Карстовата структура на Нотранска предлага много уникални чудеса. Церкнишкото езеро има площ 28 кв. км, но невинаги можете да го откриете в буквалния смисъл. Защото през сухите месеци то изчезва – просто потъва през карстовите кухини и пещери и се напълва с вода отново във влажните сезони. Известната в цял свят Постоинска пещера е едно от чудесата на подземния свят със своите красиви образувания, за които бележитият английски скулптор Хенри Мур казва, че е „най-голямата скулптурна галерия в света“. Дългите километри галерии през ефектно осветените каменни дворци, зали и гори можете да прекосите и с пещерната железничка... В северната част на Нотранска, на прехода между алпийския и динарския свят е град ИДРИЯ (6000), съществуващ от края на XV в., основан след откриването на големи залежи от живак. Сега тази индустрия продължава, а градът освен това е известен в Европа със съвършенството на дантелите, които се плетат тук.
Географско-етническите области Нотранска и Доленска се обхващат от големия регион, наречен Динарски свят.
Областта Приморска (която е едновременно и регионът Средиземноморски свят) е един от най-оживените търговско-транспортни краища на Словения с голямото си пристанище КОПЪР (25 000), което се намира само на половин час път от италианския град Триест. Копърският район е един от най-предпочитаните туристически кътове в Словения заради своя климат, природа, романтична средиземноморска архитектура и удобства. Селищата Анкаран, Изола, ПИРАН и Порторож са като свързани в една 24-километрова огърлица с Копър, а веднага над техните хотели и плажове се ширят обширни лозя и овощни градини. Оттук по морски път Венеция отстои на стотина километра. Съвсем близо до Копър се намира и малкото селище Храстовлье, познато със забележителната си църквица от XII в., изографисана през XV в. от Иван от Кастав, чиято ръка е сътворила едно от най-впечатлителните творения на словенската иконопис „Мъртвешки танц“, където той иронизира саркастично светски личности на своето време.
Приморска обаче не е само адриатическото край-брежно пространство на Словения, а отива на север по поречието на живописната млечносиньо-зелена река Соча, до самото южно подножие на Юлийските Алпи. Впрочем дотам стига дъхът на морето. В тази северна част (която се нарича Горивка) е и някогашният град Горица, разделен сега на две от границата: НОВА ГОРИЦА (14 000) се намира в Словения и е един кокетен модерен град; другата част, Гориция, се намира в Италия. На север се намират градчетата Толмин и Кобарид. ТОЛМИН (4000) е старинно селище край р. Соча, край което има известна готическа църква от ХV в. Там е развита хранителна и строителна промишленост и е базисен център за туризъм. КОБАРИД е известен от 1917 г. с това, че тук австрийските войски победили италианските. В тези сражения е участвал и бележитият писател Ърнест Хемингуей и тук се развива сюжетът на романа му „Сбогом на оръжията“.
Етническа самобитност. Бит, обичаи и празници
По своя манталитет и характер словенците, заедно с хърватите, са много по-близко до западните, отколкото до своите събратя по етническо родство, т. е. до южните славяни. Това е резултат от близостта, която имат със Средна Европа, в чиято среда са живели и са се развивали с векове.
По природа словенците са изключително делови хора и нямат навик да си пилеят времето. Празните обороти са малко познати за силния им характер. Като казвам това обаче, нямам предвид, че словенците са сурови люде. Напротив, техният нрав е приветлив по славянски – едно съчетание от топлотата на планинците, темперамента на южняците и предприемчивостта на европейците. Склонността им към добра организация и чувството им за отговорност към онова, което вършат и за което са дали дума, голямата им прагматична трудолюбивост и съсредоточеност обаче правят характера им неотстъпчив.
В етническо отношение Словения е кръстовище на две главни културни влияния. Те са наложили много силни и ярки черти върху урбанизацията, бита, изкуството и психологията на народа. Но не са повлияли така, че да заличат подчертано силните словенски черти у манталитета на нацията.
Тези влияния са: средноевропейското – в алпийския, панонския и част от динарския регион, и медитеранското или романското, което идва от Италия и Средиземноморието (т.е. от Адриатика) – в приморския и западния дял от динарския регион. Съществува и известно маджарско влияние – там, където живее унгарското малцинство, – но то не само не е силно, а се видоизменя бързо под натиска на словенския национален елемент и е изчезнало на юг, където се намират автентичните и непокътнати самобитни словенски области.
Доста са силни и добре съхранени множество елементи в словенския народен бит, който традиционно е опазвал векове наред нацията от асимилация (както впрочем сочи историята!) Песните и танците са едни от тези елементи. Млади хора ги пеят и играят увлечено, както и модерните танци. И това не е само по селата. Разбира се, гиздавите народни носии се държат в гардеробите и тях светлокосите словенки ги обличат на фолклорните празници. Тези празници обикновено се наричат „приредитви“ (представления) и са традиционни народни събори, свързани главно с труда на словенеца.
Струва си човек да види едно такова празненство. Защото чудно красиви са словенските народни обичаи. В Горенска чувате ехото на веселите песни всред елите и то отскача от скала на скала, за да литне заедно с орлите в синия безкрай. Смъкват се скотовъдците от планинските кошари, „тамарите“, долу на сборището, обкичили с планински цветя младия добитък. Слизат с музика и песни, за да се срещнат с другите селяни, защото от миналата есен не са се събирали. Девойките свалят от главите си „авбите“, тези чудни златисти корони, пристягат червени кърпи, хармониките, кларинетите, цитрите и цигулките засвирват и те заиграват скокливите танци с майоликите. А майоликите – това са малки канички, с които словенците пият виното си. Направени са тъй, че когато я вдигнеш повече, то не се плисва върху тебе, а тече в устата ти равномерно. Всъщност виното е на особена почит у словенците. Те имат специален „винен фолклор“, т.е. гуляйджийски песни, посветен на знаменития им „винчек“. Дори за химна на нова Словения са взети патриотичните куплети от знаменитата „Наздравица“ на бележития поет Франце Прешерн, която започва с възхвала на словенското вино.
Иначе смешното у словенците срещаме най-вече в източната част на страната – като се започне от „столицата“ на хумора гр. Рибница в Доленско и се върви на север чак до унгарската граница през наниз от селища с весела слава – Брусинци, Лемберг, Вержей, Богоина. Много специфичен хумор има и край Любляна във Вишня гора, в Горенска и другаде.
А на югоизток, в Бела Краина и до ден-днешен се тачат онези стари и винаги свежи и нови, потънали в красота и белота обичаи, когато всеки работен сезон се започва с празници. Селяните (които са вече условно понятие, защото осемте процента селско население е изравнено по бит с градското!) обличат белите си дрехи и с песни, кръст и веселба започват косенето, пластенето, жътвата, гроздобера... А всичко това тръгва от вълнуващото „юреванье“ (свързано със св. Юрий, т.е. св. Георги), което става на Зелен Юри (Гергьовден) и е истински вихър от хубаво настроение – като възторжен привет към пролетта. Всичко в този ден е обкичено с млада зеленина, а някъде – и със символични брезови маски и клонки. А един кръшен хоровод от младежи се вие от къща до къща. И после всичко се превръща във веселба на ливадата... В началото на пролетта пък дни наред с вълнения словенците – особено тези от североизточния край – живеят със своя „пуст“ (заговезни), който досущ прилича на нашите кукерски празници.
Както и да се променя битът на словенския човек, от неговата къща не престава да лъха дъхът на карамфила, който за него е това, което за нас е розата – най-лиричният символ на нацията. От веранди, от прозорци надолу се спускат зелени власини, обкичени с червени малки карамфили.
На някои стари словенски селски къщи прагът е висок. И някога смятах, че това е, за да не навява сняг. А то било особено важна подробност от стария словенски бит, свързана със... змиите! Змията сега у словенците олицетворява това, което и при нас – коварство и зло. По-рано обаче в някои краища селяните са вярвали, че змията е омагьосана девойка и са я прибирали, за да им пази къщата. Правели са є гнездо под праговете си, та затова са ги вдигали и по-високи. Змиите са живеели кротко и незабележимо, ловели са мишки по-добре от котките и не закачали никого. Словенците са създали десетки приказки за бялата змия (смока), за змийската царица с корона от скъпоценни камъни, които носят щастие...
Който е пътувал из Словения, е видял, че тя е осеяна с козолци, които са и край селата, и край градовете. Това са стопански постройки, характерни именно за Словения. Състоят се от един покрив, две дебели отвесни греди и десетина напречни прави борови стъбла. На него се слага да съхне сеното, а и плодове от реколтата. Такъв е планинският козолец. Но на изток и юг козолците стават по-големи – там са цели сгради, като нашия сайвант. Някои козолци са изписани с резби. Други самобитни словенски постройки са Писаните кошери, т. нар. „пански кончници“ (букв. превод „пънови дъна“). Това са комплекти от кошери, богато изрисувани с весели сцени от бита, събития, легенди, приказки и народни митове. Някои от тях повече от два века украсяват малките постройки от кошери.
Етнографите, занимаващи се с народопсихология, са правили неведнъж стройна подредба на особеностите на словенското население. Тези характерности съвсем накратко изглеждат така. Горенците са пестеливи като нашите габровци, предприемчиви и почтени са, но заради откъснатостта си всред Алпите са доста саможиви; тези от тях, които са от гр. Кран и околността му, пък се считат за особено изискани и интелигентни. Корушците са упорити и весели планинци и както казват сами – „до всяка църква си имаме и кръчма“. Щайерците са шумни, темпераментнти и сговорни люде, отлични стопани и подчертано дружелюбни. Все пак за най-гостоприемни се считат доленците, които иначе са тихи, остроумни, лирични, но не и сантиментални; техният диалект е взет за основа на словенския книжовен език. Нотранците са скромни и немногословни, но мислите им са „като искри“, а разказите им – като анекдоти. Приморците са подчертани оптимисти, но проявяват непостоянство и са доста бъбриви.
Словенският език е напълно самостоятелен славянски език от южнославянската група. Той се отличава от другите славянски езици с някои свои особености. Запазил е т.нар. двойствено число, когато се говори за двама или от името на двама души; в славянските езици двойствено число има още само в лужишкия. От седемте известни падежи, в словенския език няма звателен. Тук от стари времена обаче е останало „пожелателното наклонение“, т. нар. супин (който е останал при нас в някои старопланински говори). Във фонетиката има полуглас, който в словенския се изписва с „е“, но се произнася, както и при нас-като „ъ“ при съответните правила. Разговорният език се дели на седем диалектни групи със свои диалекти и наречия, някои от които имат доста големи различия помежду си.
Историческо развитие
Върху земята на днешна Словения в древни времена са се настанявали лонгобарди, илири и келти, а по оживения „кехлибарен път“ през нея са вървели много търговци. През I век пр. Хр. там идват римляните и създават провинциите Норик и Панония, основават няколко града, изграждат верига от крепости и прокарват много пътища. Но при нашествието на остготи и хуни римляните отстъпват.
Известният словенски историк Янез Кос обобщава накратко най-древната летопис на своя народ така: „В края на VI в. славянските ни праотци се заселват по долините на реките Сава, Драва и Мур, в Източните Алпи и Приморска. При аварските нашествия проникват до Фурланската низина (Италия), р. Дунав и притоците му Енс и Траун (Австрия), до Адриатика и Балатонското езеро (Унгария). През 626 г. се освобождават от аварска власт и предвождани от княз Валук, се включват в племенния съюз на славянския княз Само. От средата на VII в. техният район, обхващащ ядрото на Източните Алпи, горното течение на Драва и Мур, се утвърждава под името Карантания“ (625–745), която е „фактически първата стабилна славянска държава“ (П. Щих). Столицата на разширилата се скоро Велика Карантания е Крънската крепост в Госпосветското поле (близо до австрийския град Клагенфурт, който на словенски се нарича Целовец). Племенният съюз се запазва и след смъртта на Само през 658 г., а първата словенска държава съществува около сто години.
Тъкмо през тези времена, както твърди друг словенски историк Милко Кос, в двора на Валук намират приют около седемстотин прабългари, водени от Алцек, преди да продължат пътя си на запад. Някои историци допълват предположението, че прабългарите са били повече и че някои от тях са останали на словенска земя. А през 2003 г. историкът Петър Щих разкрива нови предположения: „Карантанците са били славянско население, което е имало, както и всяко друго, многоетнически корени. Това означава, че то не е било съставено изключително от славяни, а предимно от романизирани местни жители, хървати, вероятно някакви групи германи, лонгобарди и източни гали. Вероятно всред тях е имало славянизирани авари, а може би те са били изцяло прабългари. Това са корените, които по-късно при етногенетичните процеси са ги слели в едно ново население“. Доста подробности за следващ период четем в един от томовете на историята на словенците от Нико Графенауер. Той подробно проследява българската история от IХ–Х в. и съприкосновенията между словенци и българи в Дравския район на Панония, по времето на хановете Омуртаг, Маламир и Пресиян. Той пише: „...под върховна българска власт до 838 г. е останала среднопанонската територия южно от Драва, та чак до реките Сутла и Долна Кърка, управлявана от княза (т. е. от феодала) Ратимир...“ Благодарение на това през продължилата повече от десет години българска власт, до самия край на франкската държава „тук е съществувало отделно княжество...“ управлявано от словенски „князе“.
Прочута е била демократичната институция на словенците при провъзгласяването на князете, респ. на войводите, която е съществувала до 1414 г. След общия събор на т.нар. „косези“ (привилегировани въоръжени селяни) князът е бил избиран измежду тях и провъзгласяван край специалния „княжев камък“ до войводския престол, запазен до днес. Избраният княз е трябвало да положи клетва, че винаги ще бъде справедлив, че ще брани Карантания от врагове, че ще отстоява мира и ще подкрепя бедните. Обредът е добил голяма известност и е описан през XV в. от хуманиста Пиколомини, по-сетнешния папа Пий II, като ритуал, „за който не съм чувал никъде другаде“. По-късно френският философ Жан Боден през XVI в. го представя също като „единствен в света“, а американският президент и баща на американската конституция Томас Джеферсън взема този обичай под внимание при създаването на законодателни актове.
През VIII в. словенците изгубват независимостта си под властта на баварците, респективно на франките и приемат католицизма. Долна Панония в Блатненското княжество по време на княз Коцел е била населена и със словенци, та през следващия век двамата свети братя Константин и Методий изпълняват великата си мисия и всред тях.
Повече от десет века – до 1918 година – словенците живеят под властта на държавите, които са владеели тяхната територия. Някогашната Карантания бива раздробена постепенно на малки феодални владения (марки), които стават собственост на немски графове и църковни имения, при което протича един процес на колонизация и неуспешна германизация. През XIII и XIV в. словенците падат под властта на Хабсбургите и така живеят цели 600 години! Устойчивостта на народностното самосъзнание у словенците обаче е било така силно и изразително, че успяват да съхранят своята самобитност, както и духовния си суверенитет! (По време на османското нашествие турците стигат само на 30 км от границите на днешна Словения, когато биват победени през 1593 г. от хърватските войски при гр. Сисак, подпомагани от словенските отряди на Андрей Туряшки.)
Историческият път на словенците, тяхната непрекъсната подчиненост на властващите държави и народи, игото, продължило около 1100 години, нямат равни на себе си всред славяните и ги поставят в несравнимо положение в смисъл, че до средата на XIX в. те нямат свой висш обществен слой! От това гледище те са били „обезглавени“ – отбелязва историкът Гердо Цестрин – и етническата им структура почти се е покривала с обществената: господарят, феодалът е бил немец, а подчиненият – словенец“. Там, където е имало романско господство, се е налагала аналогична структура. Отражение в обществените брожения дава и споменатият процес на германска колонизация, който за щастие се прекъсва през XV в. при масовите народни вълнения – селските въстания на словенците и хърватите. В тях словенците се присъединяват широко към Реформацията; въстанията траят чак до XVIII в. Народът ги вдига под девиза „За старата правда!“, което означава – в името на националната и социалната свобода. Това сближава словенците от всички свои етнически области и ги подготвя за оформяне на единна нация. С други думи, словенците прозират навреме нуждата от своя национална общност и това ги кара да консолидират духовните си сили и да укрепват своето единение.
От XVI в. нататък историята на словенците се пре-плита с тази на тяхната книжовност и дух, тъй като най-бележитите им политически мъже са и техни духовни водители. Културният фактор се оказва най-силен и най-необходим за националната устойчивост на словенците!
Затова и видният есеист Боян Щих пише: „Ние сме утвърдили своето съществуване чрез културата и изкуството си, чрез езика и народната си поезия. Просто сме народ на книжовници.“ И по-нататък цитира думите на един английски славист, който установява, че „словен-ският народ е създаден от поети“. А това напомнят дори първите паметници на словенския език – Брижинските (Фрайзингските) от Х в., които представляват записи на поетични текстове. В австрийския двор и във висшите училища във Виена през XV–XVI в. работят доста авторитетни словенци. Те са известни с това, че с чувство на достойнство са общували на родния си език. Дори в едно съчинение от онова време се казва: „Виенският двор говореше словенски...“ Тук могат да се посочат имената на музиканта Юрий Сладконя, на Брицел Препрост – професор в артистичния факултет, на Бернард Прегър – автор на първата латинска граматика в Австрия, на Жига Херберщайн – дипломат, открил Русия за европейците, и на много други. За да се стигне до големия реформатор, протестанския духовник Примож Трубар (1508–1586). Непрекъснато преследван, той все пак написва и издава на словенски „Катехизис“ и „Абецедар“ – първите печатни книги на родния си език; пише и публикува редица учебници и църковни книги, създава училища...
И макар че и векове след това официалният език в поробена Словения е немски, словенският се утвърждава и разпространява с книжнината, която прониква във всеки словенски дом. По същото време Юрий Далматин превежда Библията, а в 1584 г. Адам Бохорич издава и първата словенска граматика, разбира се, с елементарен характер. Трудната им просветителска дейност върви с политическото апостолство за национална независимост и чрез много пръснати из чужбина словенци, какъвто е Янез Валвасор (1641–1693), член на английската кралска академия. От неговите географски, етнографски и исторически трудове културна Европа научава всичко известно дотогава за словенците.
На прехода между XVIII и XIX столетие три пъти словенските земи биват превземани от Наполеоновата армия. Тогава, през годините 1809–1813, те биват включени в т.нар. илирийски провинции (васални на Франция), в които на словенците се разрешава да учат родния си език в училищата. Но когато по решение на Виенския конгрес (1814–1815) тези места са върнати на Австрия, абсолютизмът на Метерних отново стоварва строгата забрана върху словенския език. Процесът на национално възраждане обаче вече е тръгнал и не може да бъде спрян. От различните диалекти започва да се оформя и единният съвременен литературен словенски език, като главна роля тук играят бележитите слависти със световна известност Йерней Копитар (1780–1844) и Фран Миклошич (1813–1891). Копитар написва първата научна словенска граматика, а Миклошич дава изключителен филологически принос в изследването на южните славяни.
Водещи фигури в националните борби са още редица видни творци на словото – Жига Цойз, Антон Томаж Линхарт, Валентин Водник – първият поет на новото време, който през 1797 г. издава и първия словенски вестник „Люблянске новице“. Със своята ненадмината и до днес лирика и родолюбивата си активност изиграват неоценима будителска роля и класикът Франце Прешерн (1800–1849), филологът Матия Чоп, писателят и духовник Антон Сломшек, политикът и публицист Янез Блайвайс.
Историческите процеси на XIX в. вече са започнали своята възродителна роля и помагат на словенците да създадат свой влиятелен и силен интелектуален слой. Словенското Възраждане се превръща в такъв порой, че неудържимо помита всякакви колебливи идеи и всеки натиск, за да стигне до пълна консолидация на народа и да създаде едно единно високо интелектуално и неотстъпчиво патриотично съсловие.
Това съсловие, сдружило се с интелигенти, студенти и общественици, след либерално-гражданската революция в Австрия през 1848 г. – която свали Метерниховия абсолютизъм – изработи прочутата програма „Обединена Словения“. В нея се настоява за сплотяване на всички словенци в единна Словения за равноправие на словенския език и пр. Но липсата на достатъчно сили в началото кара инициаторите да оставят програмата временно настрани.
Не след дълго – през 60-те години – либералното крило на всенародното движение на „младословенците“, ръководено от писателя Фран Левстик, отново обръща поглед към тази програма, подпомогнато от патриотичната журналистика, насочвана от друг голям писател – Йосип Стритар. В това движение се включват и словенските „читалници“ (читалища), както и т.нар. „таборско движение“ (по названието на някогашните укрепени лагери на словенците срещу османлиите).
Ръководителят на младословенците Валентин Зарник установява: „Словенският народ стана вече политиче-ски деец!“
През 1870 г. на конгрес в Любляна се прокарва и идея за общност на словенци, хървати и сърби след евентуалното разпадане на хабсбургската монархия. Но тази идея е родена от необходимостта словенци и хървати да се изтръгнат от германското асимилаторско влияние и политическо иго. В края на XIX в. тя обаче е още твърде неясна, появяват се разногласия около нея и тя временно заглъхва. През войните 1912–1913 г. южнославян-ската идея всред словенците обединява на демократична основа широки слоеве. Иван Хрибар, Янез Е. Крек, Антон Корошец и други словенски политици подкрепят благородното начинание за сближение между южните славяни не само заради техния общ корен, а и защото всяко противопоставяне помежду им е било изкуствено, дирижирано от политически фактори.
Все пак трезви гласове напомнят, че тук трябва да се върви само към политическо сближаване в рамките на нещо като федерация, включваща равнопоставени нации, а не към някаква „югославска нация“, т.е. към етническо, езиково и културно сливане. Иначе – обръща внимание през 1912 г. най-големият тогава писател Иван Цанкар – може да се стигне до асимилирането на словенския език и култура именно при подчиняване на югославската идея: „В културен и езиков смисъл не съществува никакъв югославски въпрос. Може той да е съществувал някога, но вече е решен, още когато южнославян-ският род се е разделил на четири народа и четири отделни култури“. Всеки стремеж към свързването на тези култури до претопяването една в друга, което означава и ликвидиране на тези нации, му се е струвало недопустимо!
Бързото развитие на събитията в края на Първата световна война, наличието на силно политическо югославско настроение са подкрепяни от различни актове като декларацията на д-р А. Корошец пред парламента във Виена, избирането на словенско-хърватски Народен съвет, на отделни национални правителства и пр. На поддръжниците му в Словения и Хърватия и през ум не им е минавало, че то може да бъде нещо друго, освен политическо, защото всеки се е водел от целта да освободи и обособи своята нация. Югославската идея обаче е добре дошла за задкулисните политически игри на „великите сили“. На 1 декември 1918 г. словенската и хърватската територия се обединяват с кралство Сърбия: образува се т.нар. Кралство на сърби, хървати и словенци (СХС), което от 1929 г. приема името Югославия.
При този акт обаче словенската нация остава разделена между СХС, Австрия, Италия и Унгария. А при спогодбата в гр. Рапало през 1920 г. СХС отстъпва на Италия още една голяма територия от Словения (цяла Приморска!) и Хърватия. „Вместо да даде автономия на сдружилите се братски народи и с това да реализира идеята за равноправие, Сърбия се отнесе като победител и по свое усмотрение установи едно централистично управление в държавата“ – пише словенският историк д-р Янко Прунк. Дори крал Александър (тогава още регент) ликвидира с указ всички автономни правителства на отделните славянски нации.
Словенците започват все по-трезво да оценяват това обединение. Наистина политическото положение на словенския народ в югославската държава значително се променя в сравнение с това в австро-унгарската монархия, но „словенският въпрос остава нерешен заради великосръбските хегемонистични тенденции“ – споменава д-р Прунк. Накъде отива всичко, става ясно особено след 1931 г., когато с октроираната от крал Александър конституция Словения изгубва и своето име и бива превърната в „Дравска бановина“. В обстановката на антидемократичния режим решаването на словенския въпрос активизира всички словенски политически движения и партии (с изключение на режимната Словенска либерална партия), включително и комунистическата; от нейно име писателят Прежихов Воранц изработва през 1939 г. национална програма, която „има по-голям успех от каквато и да е комунистическа брошура“.
По време на фашистката окупация през Втората световна война Словения бе поделена между Италия, Германия и Унгария. В нея се създаде всенародно освободително движение, което имаше патриотичен антифашистки характер. За словенците това бе най-големият шанс за национален суверенитет през цялата им 13-вековна история. В тази битка те дадоха 80 хиляди жертви, което не е малко за тях. Още в началото беше поставена целта: свободна и обединена Словения, а бойците в съпротивителната армия бяха от всички политически движения и ориентации. Организаторски приоритет, по разпореждане на Коминтерна, зае югославската комунистическа партия, която след освобождението през 1945 г. взе властта, след като великите сили включиха новата югославска федеративна държава в съветския блок; там тя остана до юни 1948 г. В рамките на федерацията Словения бе вече отделна република, но обединението на нацията не бе постигнато.
Борбата за суверенитет на Словения започна още от началото на 1987 г., като словесните протести за демократизация прераснаха през следващата година в младежки акции, последвани от арести и съдебен процес. Все пак това даде резултат и се създадоха първите политически демократични партии. Въпреки съпротивата на югославското ръководство в Белград словенската републиканска Скупщина през септември 1989 г. прие поправки в своята конституция и отвори път към по-голяма самостоятелност, а след новите поправки през март 1990 г. тя премахна и понятието „социалистиче-ска“ от името на републиката. През май за председател на републиката бе избран Милан Кучан (той се оттегли от този пост през 2002 г.). Събитията започнаха да се развиват твърде бързо: опозицията спечели парламентарните избори през април, през юли парламентът прие декларация за суверенитет на Словения. Проведе се и референдум за независимостта на Словения, която бе подкрепена от 93% избиратели.
На 25 юни 1991 г. парламентът обяви страната за самостоятелна република извън рамките на Югославия!
Същата нощ югоармията започна танкова атака срещу Словения, но силите на новосъздадената словенска армия, полиция и на териториалната отбрана се противопоставиха с много добре обмислени операции, при които и от двете страни бяха дадени много малко жертви. След десет дни югоармията беше отблъсната от границите на Словения! По силата на сключеното веднага споразумение с посредничеството на Европейската общност югославските военни части се изтеглиха от Словения и пленниците бяха освободени.
Словения започна да се развива като самостоятелна държава, въведе своя парична единица – толар, веднага започна нейното признаване (България я призна на 15 януари 1992 г.), същата пролет бе приета в Съвета на Европа и в ООН.
Културни процеси
Изкуство

В началото на музикалната история на словенците вниманието ни се спира при първите нотни записи от Х в., които са били намерени в манастирите Стична и в църковната певческа школа в Любляна. Именно в такива средища музикалното творчество се развива чак до XV в. Едновременно с това известните словенски музиканти са намирали условия за изява в средноевропейските страни. Така Балтазар Прасперлигус е бил преподавател по музика в университета в Базел, а Якоб Галус (1550–1591) в Прага създава мадригали, съперничещи с творбите на Джовани Палестрина.
В Любляна музикалният живот се развива, както и в останалите западноевропейски страни – със своите майстерзингери, с музикалните семинари на йезуитите и пр. През 1567 г. в Любляна се отпечатва първата нотна песенна сбирка, а през 1660 г. люблянци гледат първата опера, която е италианска. 1701 г. е рождената за Академия Филхармоника със своя оркестър и хор, а след нея се създава първото филхармонично дружество в Средна Европа. Те стават авторитетен център на бароковата музика и се появяват талантливи словенски имена в нея като Йожеф Микш, Гашпар Машек и др. Много са и видните европейски музиканти, пребивавали тук: Франц Шуберт е бил дори преподавател, почетни членове на музикалните институции са били Хайдн, Бетховен и Брамс, посещавали Любляна. Големият австрий-ски композитор и диригент Густав Малер в края на XIX в. е редовен гост тук.
По това време навлизат и новите музикални течения и се появяват няколко творци, чиито имена стават известни в Европа – Даворин Йенко, Антон Лайовиц, Емил Адамич. Модерните течения в началото на XX век се поемат от Луциян Шкерянц, Марий Когой и особено от Славко Остърц, който става водещ модерен творец в цялата югославска музика. След Втората световна война особено изразителни са последователите на експресионистичния музикален израз в лицето на Милан Стибил, Винко Глобокар и др. Словенците имат и редица световноизвестни изпълнители като певците Мария Липовшек и Антон Дермота, цигуларя Игор Озим, флейтистката Ирена Графенауер, пианистката Дубравка, Томшич и др. Един от водещите музикални учени бе акад. Драготин Цветко (1911–1993), който специално се занимаваше и с изследване на съвременната българска музика.
Развитието на словенското изобразително изкуство започва условно през XIII в. (преди това няма установени авторски изяви) и се развива под влияние на немското, чешкото, италианското и унгарското изкуство. Всяка стилова епоха е оставила някакви свои знаменитости: романската – неповторимия „ Мъртвешки танц“ в Храстовлье; готиката – в прочутата църква „ Св. Мария“ край Птуй; паметниците от Ренесанса са по-малко, но барокът е изпълнил десетки църкви и дворци.
През XIV–XV в. се оформят три самобитни центъра на живопис – в Прекомурието, на изток (школата на Янез Аквила), във Фурлания – на запад и в Любляна (школата на Янез Люблянски). В края на XVII в. Любляна става средище на барока, а творчеството на Янез и Андрей Щраус е стилов преход между него и класицизма. Тези стилове в следващите периоди се развиват в съзвучие с европейските им изяви, но започва да се налага и силното присъствие на словенския национален елемент. В началото на XX в. то подчертано се проявява в групата художници „Весна“, а импресионизмът насища творчеството на художниците от модерния кръг „Сава“, из който излизат едни от най-видните словенски художници – Иван Грохар, Рихард Якопич, Матия Яма и др. Между двете световни войни се утвърждава експресионизмът в неговия словенски „патетично-религиозен“ вариант, който след 50-те години на века се усъвършенства, опирайки се и на народната митология в творчеството на познатите в Европа художници Франце Михелич, Владимир Лакович, Иве Шубич и скулпторите Карел Путрих, Якоб Савиншек и др
Най-модерните творци днес са привързани към лиричната абстракция (Йоже Цюха, Стане Крегар, Зоран Мушич), неограничено експресивния драматичен анализ на живота (Марий Прегъл, Йоже Тисникар) или от проникването в непознатото извън предмета и сетивата ни (Янез Берник, Андрей Йемец и др.).

Видни словенци
Марко Пленчич (1705–1786) сто години преди Луи Пастьор е изразил предположение, че микроорганизми предизвикват заразни болести. Всред световноизвестните математици е Юрий Вега (1754–1802), автор на логаритмични таблици, които са се ползвали в света до въвеждането на кибернетичните машини. Изобретателят на корабния винт е Йозеф Ресел (1793–1857). Фридерик Барага (1797–1868) е етнограф, мисионер всред американските индианци в САЩ. Неговите творби се считат за началото на индианската художествена литература. Янез Пухар (1814–1864) е изобретателят на фотокопирането върху стъклена плака. Йожеф Стефан (1835–1893) е физик, открил закона за топлинното сияние. Албин Белар (1864–1939) е сеизмолог, създал в Любляна първата модерна сеизмографска лаборатория в Европа. Фредерик Прегъл (1869–1930) е химик и лекар, основоположник на органичния химически микроанализ, носител на Нобелова награда за 1923 г. Херман Поточник (1892–1929) световноизвестен теоретик в областта на ракетната техника. Роберт Блинц (1933) световноизвестен специалист по течни кристали, академик. Стане ли дума за архитектурата, на първо място се сочи името на Йоже Пленник (1872–1957), чието име е всред най-известните архитекти на света.

Литература
Словенското литературно слово винаги е имало важно място в живота на своя народ. Заедно с това от два века насам то се развива паралелно с европейските литератури, но старателно отбягва епигонското вглеждане в чуждите образци. Спецификата и особеното настроение, с което е проникната литературата, ражда в края на ХIХ век оригинални и високо ценени таланти, чието творчество в никакъв случай не е само с локално значение (Фран Леустик, Симон Йенко, Йосип Стритар, Симон Грегорчич, Янко Керсник, Иван Таучар, Антон Ашкерц и др.). При това главното, на което тя и тогава бе подчинена, бе националното, социалното и духовното освобождаване на словенците.
Всеобхватното и силно течение Модерна, което в началото на ХХ век доминира в цяла Средна Европа, събира влиянието на символизма и импресионизма и търси пътища към тълкуване на сложния вътрешен живот на човека (Иван Цанкар, Драготин Кете, Йосип Мурн, Отон Жупанчич). Реалистичното направление пък проявява силен стремеж да проникне в словенския национален дух и социалните проблеми (Фран Милчински, Фран Финжгар, Алойз Градник, Изидор Цанкар и др.).
Между двете войни словенската литература отново поема път в крак с европейското развитие. Това поставя своя оригинален отпечатък върху всички течения и стилове в словенската литература, хуманизирана от лиричната топлота и наситената с емоционалност философия на словенеца. Може би затова в този период реализмът (Франце Беук, Прежихов Воранц, Юш Козак, Янко Глазер) и експресионизмът (Антон Водник, Тоне Селишкар, Миран Ярц, Сречко Косовел) в словенската литература дори се проникват взаимно.
През време на фашистката окупация много писатели постъпват в народоосвободителната армия и поемат важни функции (Франце Беук, Едвард Коцбек, Йосип Видмар), други са в затвори и концлагери, трети загиват като герои (Карел Дестовник-Каюх, Миран Ярц и др.). Писателите обаче не престават да пишат и да публикуват. В страната има 18 нелегални печатници, които освен позиви и вестници издават поетични сборници, проза. В тях участваха най-видни писатели – освен споменатите, още и О. Жупанчич, Юш Козак, Прежихов Воранц, Фердо Козак, Иван Потърч. Такъв вид писателска активност е без прецедент в окупирана Европа тогава.
След края на войната буквално само 4–5 години територията на словенската литература се владее от класическия реализъм с преобладаващата рекламност на соцреализма и засиления интерес към битовизма. Бързо след това, чрез интереса към вътрешната вселена на човека и скъсването с ждановската опошляваща идеологизация, се стигна до рязък прелом, който се осъществява в един хуманен реализъм. Това, разбира се, важи най-вече за утвърдените пера като Матей Бор, Цирил Космач, Иван Потърч, Мира Михелич. На младите тогавашни поколения и особено на поетичните генерации, обърнали вече погледа си към големите европейски течения и имена, им трябва време, за да осмислят своя път на сближаване с тях. И тъкмо тогава, почти по едно и също време, се появява една от най-мощните струи творци. Те са ориентирани подчертано хуманистично, усвоили опита на класическия израз и заедно с т. нар. неоромантична нотка прозвучава и възродената силна експресионистична традиция. Появява се и литературният авангардизъм, а контрастите между стремежите на човека и тяхната реализация, породени от времето, започват да предизвикват нови и много силни, дори необичайни изразни средства.
Най-новият, сегашният период се характеризира с обрат, започнал след средата на 70-те години. В него прекомерното емоционално напрежение и наситеното с рационалност и сложни асоциации литературно-философско изложение се уталожи. Сякаш умората и на творци, и на читатели от интелектуалното претоварване, си казва думата. И без да напускат доказалите своята жизнеспособност принципи на модерната литература към наситен и многопластов език, свободна метафорика, изобретателна образност и пр., със стремежа си към видимо успокояване на словесната страст, творците станаха някак по-ясни, по-конкретни, по-непосредствени. В прозата на преден план излиза условието тя да бъде увлекателна и жанрово определена (любовна, криминална, научнофантастична...). Поезията се опря на красноречивото си символистично наследство, което добре съживяваше поизсушената от абстрактната философия образна мисъл, и започна да се демократизира. Драматургията се ориентира към ангажираната политически, обществено и нравствено пиеса с преобладаващи гротескови символи и реалистични елементи. Дори се появяват изразителни и респектиращи „антимодернисти“.
Литературата от условно нареченото реалистично направление сега живее и в поезията (М. Бор, Кайетан Кович, Цирил Злобец, Тоне Паучек, Янез Менарт, Иван Минати) и в прозата (Антон Инголич, Ив. Потърч, Лойзе Ковачич, Павле Зидар и др.) в един напълно обновен и понякога неузнаваем вид. Тя е със силен психологически, нравствен и обществен заряд. Изразните є средства са наситени с чувства, сложни асоциации и литературно-философско изложение, но със запазена реалистична сюжетност.
Настроението, което създава словенската поетична мисъл, силно предизвиква човека да възприема хуманните императиви на времето ни и му помага да стига до същината на вътрешните противоречия. Поетите от поколението, изразяващо естетическите позиции на 60-те години като Иван Минати, Кайетан Кович, Цирил Злобец (1925), Тоне Паучек, Янез Менарт и др. със своята импресивност, заедно с експресионистичната си и сюрреалистична наситеност, вече са своеобразна класика, дори не ги считат за много „модерни“. Следващите поколения, които по тяхно време преминаваха през драматични експерименти, вече налагат една устойчива и актуална, по-съвременна поетична линия. Дане Зайц (1929) донася самобитен емоционален език, динамично мислене и необичайна символна образна система; Грегор Стърниша (1930–1987) е привърженик повече на естетските размишления и рационалното тълкуване, много често в метафизичен план; Нико Графенауер направи крачка по-нататък и чрез магичната си асоциативност прониква в психическите механизми на индивида и обществото. В един постмодернистичен план се наложи поезията на Милан Йесих (1950), която доби значителна популярност заради нравствената проблематика, поднесена на достъпен и бързо въз-приемащ се поетичен език. Близък до него с директната си провокираща непосредственост е и Алоиз Ихан (1961). Към тези поети от различни поколения могат да се добавят още имената на Лойзе Кракар, Вено Тауфер, Томаж Шаламун, Тоне Кунтнър, Евалд Флисар, Алеш Дебеляк, Ифигения Загоричник (1953) и др. Характерно е, че повечето от тях са и много талантливи драматурзи.
Словенската проза е подчинена, в буквалния смисъл, на много силен поетичен заряд, често подчертано драматичен и мисловен, който е изградил своя способност да прониква по модерен път в сложния смисъл на съдбовните явления в човешката психика. Дори т.нар. социален реализъм (няма нищо общо със социалистическия!), който няколко десетилетия, от края на XIX в., има едни от най-силните позиции тук, непрекъснато се обогатява с прииждащите нови методи на художествено претворяване. Разбира се, депресиите и дилемите на нашето време, и болезнената чувствителност на хората предизвикват модерните пера да разнищват доста динамично съкровените жизнени тайни. Големият романист Андрей Хинг (1925-2000) тъкмо така поставя ударение върху проблемите на вината, покаянието, доблестта, нравствената безпътица и пр. Той е последван в тези нови посоки на задълбочаване от няколко самобитни модерни белетристи, каквито са Руди Шелиго, Смилан Розман, Павле Зидар, Дойзе Ковачич, Владимир Каучич, Димитрий Рупел, Владимир Ковачич и др., както и от безусловно най-даровития белетрист от поколенията след 1960 г. Драго Янчар.
Специфична особеност на цялата словенска литература е нейната лиричност, каквато не се среща в такава степен у останалите литератури на южните славяни. Тя зрее непрекъснато в самите духовни дадености на словенеца – съчетание на деловитост, притаена мечтателност и дълбока чувствителност. Понеже словенската литература носи в себе си като заряд дълбока, осмислена, изживяна и омъдрена емоционалност, спонтанният и безконтролен изблик на чувства, характерен за южняка, е несвойствен за нея. Ето така тя еманира своите внушения.