Словенци и българи – взаимност, интереси, контакти


Връзките ни със словенския народ се проявяват от няколко века насам – кога по-интензивно, кога по-слабо. Те винаги са изразявали един подчертан интерес на словенската културна общественост към живота на българите, показвали са желанието є за тесни връзки и опознаване.
Преди години, когато се заех да проучвам този въпрос, покойният вече Тоне Потокар ми разказа доста любопитни факти, които винаги създават някаква интимност между нациите. Той например ми изброи десетки топонимни имена в Словения, еднакви с българ-ските – Бистрица, Буково, Габровица, Голо бърдо, Градище, Рожен, Девин, Приморско, Сливница, Търново, че дори и Търновски лес. В Любляна има цял квартал, наречен Търново; централен площад в стария град носи името на Св. св. Кирил и Методий, а една улица в новата част се нарича „Българска“.
Днес се счита, че най-старите бележки за България у словенците се намират в пътеписа на Бенедикт Курипешич, живял през XVI в., където се говори много топло за българите, „приказващи на славянски език, който разбирахме...“
За нашия народ се е интересувал и големият просветител и реформатор Примож Трубар. Известна е идеята му да разпространи протестантството всред другите славяни. Той започва да печата книги на глаголица и кирилица и в превода на Новия завет сочи, че той е разбираем, та може „да се чете и разбира... и от децата, и от светските люде по цяло Хърватско, Далмация, Босна, Сърбия и България“. Две десетилетия по-късно за нас пише Адам Бохорич.
През XVIII в. Жига Цойз насочва вниманието си към нашия народ. А становището на видния славист Йер-ней Копитар е, че в славянския юг се говорят „три главни наречия“ – словенско, българско и сръбско или хърват-ско, разделени на две големи групи – панонска и българ-ска. Той пише и за важни морфологични особености на българския език. Задълбочени изследвания в тази област правят още Фран Миклошич и Матия Маяр-Зилски.
По същото време интересът към българите започва да излиза от рамките на езиковедските съчинения и етнографски сведения и се превъплащава и в литературни творби. През 1852 г. в алманаха „Зора“ излиза повестта на Йосипина Турнограйска (1833–1854) „Борис“, разказваща за покръстването на българите. Това е първото словенско прозаично съчинение с бъл-гарска тема. В същия том е отпечатана и стихотворната повест на хърватина Винкович „Минка“, пак с българска тема. По-късно в алманаха излизат и наши народни песни. Когато поетът духовник Антон Сломшек създава братството „Св. св. Кирил и Методий“ за разпространение на католическата религия между българите, в църковния в. „Згодня даница“ се публикува и първото стихотворение на българска тема – „Зов от Балкана“ на Л. Клинар (1861). В печата се появяват и статии за българското хайдутство, за българите като член на южнославянското семейство и пр. През 1870 г. се появява известното стихотворение на Симон Грегорчич (1844–1906) „Хайдушки завет“, което се сочи от критиците за „една от важните творби на големия поет в прехода от романтично-реалистичната традиция към символизма“. Грегорчич пише и друго стихотворение – „Хайдушка невяста“, но не е успял да го довърши.
Словенското културно и издателско сдружение „Словенска матица“ (СМ) установява връзка с „Българско книжовно дружество“ в Браила още през 60-те години на XIX в., които са доста интензивни. Божидар Раич през 1874 г. в сборника „Славянството“ на СМ публикува обширен текст за българите – първият систематичен и изчерпателен обзор на всичко, което е било известно дотогава за нашия народ.
Голям отзвук в словенския печат е имало Априлското въстание. Вестник „Словенски народ“ е имал дори специална рубрика – „Югославски фронт“, в която се публикували информации от въстанието.
Твърди се, че големият словенски писател Йосип Стритар (1838–1923) е взел за повод един такъв материал, за да напише стихотворението си „Старата българка“ (1877), в което се разказва с покъртителна сила за клането в Батак. Някои от неговите стихотворения като „Раненият боец“, „Мир“, „До края!“, „Новогодишна нощ“ са написани под влияние на Руско-турската война от 1877–1878 г. И макар неговият известен цикъл „Рая“ да е посветен на въстанието в Херцеговина, като естествено негово продължение се сочи „Старата българка“. Интересни са Стритаревите „Виенски елегии“ – изобличителна творба, насочена срещу противниците на славянското единство. В друго стихотворение, публикувано два месеца след това, Стритар е възмутен, че българският народ е оставен в най-трагичните дни от своята борба съвсем сам и никой от съседните народи не се е притекъл на помощ. В десетата елегия Стритар отново говори за българите, като обвинява демагогията на европейската дипломация, която уж щяла да защищава българите и сърбите от турските издевателства, а всъщност не си помръднала пръста за тях.
Поетесата Павлина Пайкова (1854–1901) пише по това време „Първият кръст на турското поле“, а Йосип Паглиаруци-Крилан (1859–1885) посвещава доста стихове на българската история: сатиричната творба „Род български“, отправена срещу поробителите; „Смъртта на цар Самуил“, „Смъртта на Индже войвода“, „Вили-самовили“, „Старият хайдутин“ и др.
Освобождението на България открива широки въз-можности за взаимно общуване между словенците и българите. През 80-те и 90-те години на XIX в. България става популярна още повече. В периодичния словенски печат се появяват обзори за българската литература и култура. Списание „Домин свет“ публикува романа на Йоже Кнафич „На Балкана“ с подзаглавие „Спомени от България“.
Малко преди Освобождението словенците започват да се запознават с българската литература и чрез произведения на български писатели и поети. Първият превод е на „Българска повест. Горчива съдба“ (без посочен автор) в „Словенски народ“ през 1871 г. По-късно в „Словенец“ излизат творби на Ст. Бобчев, Иван Вазов и др. Любен Каравелов и Т. Г. Влайков са превеждани от Симон Грегорчич-Млади.
Всред многото млади словенски интелектуалци, които пристигат в новата българска държава, за да помогнат в нейното изграждане, е и Антон Безъншек (1854–1915). В България той идва като стенограф на Народното събрание. Стъпил на българска земя обаче, вижда, че има възможност да следи отблизо политическия живот и започва да го проучва. От 1879 г. редовно пише в „Словенски народ“ за всички значителни събития в България. Особено активно отразява Съединението и Сръбско-българската война през 1885. Скоро Безъншек става най-добрият специалист по българските въпроси между словенците. Той е значителен и като преводач и популяризатор на българската литература. През 1881 г. излиза Безъншековата „Кратка граматика на българския език“, а в 1914 г. се появява в отделна книга „Българска граматика и читанка със словенско-български разговори“.
Между хората, у които Безъншек поражда интерес към България, е и един от най-значителните словенски поети Антон Ашкерц (1856–1912), който проявява особена обич към нашия народ. Словенската общественост въодушевено посреща Съединението през 1885 г. Това събитие е повод за Антон Ашкерц да напише първото си стихотворение за България – „Ек от Балкана“. За него сам той е казал, че сред словенците това е „българската Марсилеза“. Музиката е на Мирослав Вилхар, а списание „Слован“ през 1887 г. публикува песента в специално приложение под заглавие „Българска победна бойна песен“. И Сръбско-българската война намира отражение у Ашкерц – тогава той написва стихотворението „Боят при Пирот“, в което остро напада крал Милан заради агресията му срещу България. През 1893 г. Ашкерц се отбива в Пловдив и София при пътуването си до Истанбул. В Пловдив написва стихотворението „Шуми Марица“, вдъхновен от тогавашния български химн. Цялото си пътешествие описва в книжката „Излет до Цариград“.
Най-силен израз на неговата привързаност към българския народ (и разочарованието му от равнодушието на част от словенската общественост към борбите на собствения є народ за национално и духовно освобождение от австрийско потисничество) е големият цикъл стихове „Рапсодии за българския гуслар“ (1902). Цикълът обхваща тринайсет стихотворения, написани в баладичен стил, и тяхната тема е Априлското въстание от 1876 г. Приятелството си към нашия народ Ашкерц проявява и като редактор на „Люблянски закон“, където публикува поредица от статии за България, сам пише отзиви за български книги и пр. Това е впрочем времето и когато той създава лични контакти с Иван Вазов, Антон Страшимиров, Кирил Христов, със Славянското дружество, Университетската библиотека в София, превежда стихове на Кирил Христов, написва статия за българската народна поезия и т.н.
Като израз на традиционните връзки между словенци и българи може да се счита гостуването на словен-ски художници в София и голяма делегация на конгреса на българските журналисти през 1906 г. Между делегатите са и Иван Хрибар, бележит словенски политик, който преди това по дипломатически път обикаля България, и Расто Пустосломшек. Силният интерес на словенците към българите продължава да се чувства и през следващите години по страниците на техния печат.
Балканските войни прекъсват връзките между двата народа. И чак към средата на 20-те години те започват да се възобновяват. Появяват се откъслечни информации, преводи на български произведения по вестниците и списанията и пр. Католическите кръгове приемат на обучение през 1927 г. група български деца. Това става по предложение на папския нунций Ронкалий (по-късно папа Йоан XIII). Децата се учат в епископския институт в Шенвид, близо до Любляна. Някои от тях по-късно изиграват важна роля в укрепване приятелството между двата народа. Така например Н. Радев става един от преводачите на Иван Цанкар в България.
Словенският журналист Расто Пустосломшек през 1928 г., след Чирпанското земетресение, организира акция сред своите сънародници за събиране помощи за пострадалите и идва в България. За впечатленията си написва поредица материали в сп. „Живльенье ин свет“. До края на живота си той остава сърдечен приятел на българите.
Интересен е фактът, че през 30-те години едно от средищата на интереса към България у словенците става областта Приморска, която след Първата световна война остава в Италия. Прекъсвайки естествените си връзки с родината, словенски патриоти се събират и образуват тук издателство „Луч“, което издава словенски книги и буди народното съзнание. Заедно с това то издава преводи на творби от най-значителни славянски писатели. Между основателите на „Луч“ е и един от най-видните белетристи Франце Беук (1890–1970). Той превежда сборник разкази от Иван Вазов, но от немски. След това учи български и става един от най-ревностните преводачи на българска литература в Словения. След излизане превода на „Под игото“ (1938) той посещава България и след това публикува чудесния си пътепис „Десет дни в България“. След войната превежда още редица творби, предимно за деца и юноши. През 60-те години бе награден с нашия орден „Св. св. Кирил и Методий“, отново пътува из България и започва да пише голяма книга за нея, но смъртта го покосява внезапно.
Много близки връзки с нашата страна установява и видният композитор Емил Адамич (1877–1936), който идва у нас с хора на словенските учители. Впечатленията са му толкова силни, че написва свой пътепис и го публикува в „Живленье ин свет“. Той композира и песента балада „Смъртта на цар Самуил“ (по текста на Й. П. Крилан), която според акад. Др. Цветко е най-хубавата хорова творба на композитора.
Трийсетте години са много плодоносен период за словенско-българските връзки. Правят се редица взаимни посещения, които при това имат сериозни творчески резултати: Александър Балабанов е тясно свързан с преводача Силвестър Шкерл; Димитър Пантелеев (който от 1981 г. е чуждестранен член-кореспондент на Словен-ската Академия на науките) слага началото на широко взаимно литературно сътрудничество. Поетът Иго Груден публикува творбата си „През всички межди“, а литературният критик Божидар Борко написва обширен пътепис за България. През 1934 г. се образува югославско-българска лига в Белград, в която люблянското дружество наброява 600 членове; масови дружества има още в Марибор и Целье. Първата седмица на българската култура, организирана от мариборското дружество, е през януари 1936 г. – с изложби, концерти, постановки на „Златната мина“ (Държавна мина) на Ст. Л. Костов. Преводът на пиесата е от проф. Ян Шедиви, председател на дружеството, автор на първия систематичен учебник по български език за словенци, на други преводи и трудове. През 1938 г. се появява книга на Векослав Бучар „От Триглав до Черно море“; днешният виден фолклорист Милко Матичетов тогава популяризира наши писатели и обръща творчески поглед към нашата народна книжовност; към българската музика оформя интересите си и Драготин Цветко и започва още тогава да пише за нея.
Тогава се появява и група популяризатори на българската литература и култура (вече покойници), които продължават да работят и след войната: Тоне Потокар, Божидар Борко, Катя Шпур, Алойзи Болхар, Бранко Върчон и др. А. Болхар (1899–1976) – фолклорист и преводач – е поддържал близки контакти с Йордан Йовков, Елин Пелин и Ангел Каралийчев и е превел техни книги. Публицистът, литературният критик и преводачът Тоне Потокар (1908–1985) бе изключително активен популяризатор на нашата литература и култура до смъртта си. Още в младежките си години бе издал две български антологии – на прозата за деца и на разказа. Превел е творби от около 40 наши белетристи и е написал над 140 статии и изследвания за нашата литература и култура! През войната загина в хитлеристки концлагер Живко Жун (1923–1943), една от най-големите надежди на българистиката. Като студент превежда книги от Алеко Константинов, Стоян Загорчинов и Йордан Йовков и написва обзор за българската литература.
Непосредствено след войната у нас идва с делегация на югославските писатели Иго Груден. С помощта на поета Димитър Пантелеев той започва да превежда Христо Ботев и публикува няколко негови стихотворения. Смъртта обаче го покосява и неговото дело поема Фран Албрехт, но и той умира.
По-късно словенско-българските културни връзки доста заглъхнаха по най-различни причини: конфликтът с Информбюро през 1948 г. и последвалата го многогодишна конюнктура; липсата на подготвени специалисти по българска литература; естетическата жажда в Словения към големите световни литератури, модерната мисъл и изкуство и пр.
И все пак културната общественост в Словения се докосваше и до нашата музика, и до изобразителното изкуство, и до литературата ни, макар и не така широко, както преди войната. За отбелязване е обаче, че българската литература в Словения е много по-добре известна, отколкото словенската в България. И това е благодарение на няколкото души, които влагаха голяма енергия за тази благородна дейност. Катя Шпур, Тоне Потокар, Матей Роде, Божидар Борко, Стефан Калишник не оставяха нито едно наше културно събитие да не бъде отразено в словенския печат!
Поетесата, белетристката и публицистката Катя Шпур (1908–1991) стана най-плодовитият преводач на нашата литература. Тя състави и антология на българ-ската поезия; в отделни луксозни книги представи Христо Ботев и Елисавета Багряна; преведе редица български романи и новели, много поезия. Най-съществена дейност в изследването на нашата литература извършва Матей Роде (1930). Той публикува ред изследвания за българското художествено слово, за отделни творци и периоди, за словенско-българските контакти и пр. Освен това до масовия читател в Словения достигат неговите увлекателно написани материали за наши културни събития.
В популяризацията на нашата съвременна литература (а литературата все пак е най-трайният и значим фактор на културно взаимодействие!) по различни начини са участвали и участват още Сончика Лоренци, Надя Царевска, Мариян Бреган, както и писателите Цирил Злобец, Иван Минати, Владимир Ковачич и особено младият българист Борут Омерзъл.
Общото състояние на културните връзки между словенци и българи през последните десетилетия е обаче доста неравномерно и, общо взето, контактите са слаби. А миналото на духовното ни общуване показва, че общата полза от интензивно възстановяване на хубавите традиции и от тяхното развиване е много голяма!
Българската културна общественост започва да проявява силен интерес към словенците още след началото на миналия век. През 1902 г. видният учен АлександърТодоров-Балан прекарва няколко месеца в Словения и след това преподава словенски език в Софийския университет. Любляна посещава и друг български учен – Стефан Бобчев. Започват да се появяват и преводи на словенски автори, особено след 1910 г., когато се печатат стихове на Франце Прешерн, Симон Йенко, Отон Жупанчич, представени от Стилиян Чилингиров.
След Първата световна война като популяризаторка на словенската литература се изявява Елисавета Багряна. През 30-те години се разменят множество взаимни посещения и за тези връзки вече стана дума.
С подчертана интензивност словенската поезия в България представя поетът Димитър Пантелеев в продължение на няколко десетилетия. Благодарение пак на Елисавета Багряна Народният театър в София представя „Кралят на Бетайново“ на Иван Цанкар в неин превод. През втората половина на XX век се издават доста произведения на словенски автори – антология на словенската проза, стихове на Отон Жупанчич, проза на Иван Цанкар, Франце Беук, Иван Таучар, Цирил Космач, Мира Михелич, а напоследък – и Драго Янчар. Междувременно в литературния печат излизат множество поетични и белетристични творби от словенски автори, някои списания правят представяне на словенската литература.
В Словения непрекъснато работят български музиканти, някои от които – като пианистката Недка Петкова, певецът Димитър Дамянов – останаха да живеят там. В Словения работи и изтъкнатия български художник Динчо Павлов.
Основателка и ръководителка на лектората по словенски език и литература в Софийския университет е Виктория Менкаджиева, дъщеря на поета Димитър Пантелеев. В него има винаги лектор и от Люблянския университет. Словения с нейната литература, език, история е дисциплина и във Великотърновския университет.