Еврословенство


От двадесети към двадесети и първи век
Двадесети век е векът на словенските крайности. Паднахме на дъното и се издигнахме до върха на своите жизнени възможности. Изпитахме дълбока жалост и голяма радост. Преминахме през тревожни моменти и през моменти на въодушевление. Преживяхме страх и показахме смелост. Съзнавайки своята самобитност, рискувахме и спечелихме своята независимост. Най-накрая се изравнихме и дори надминахме самите себе си. Ето защо въпреки трагичността на миналото столетие, ние, словенците, ще гледаме на него като на щастливо столетие за словенството.
Зад нас, словенците, остана един век на три войни: Първата световна, Втората световна и войната за независима Словения. През Първата световна война, когато загинаха няколко десетки хиляди словенци, се борихме за едно отечество, което не беше нашето отечество. През Втората световна война извън Словения загинаха десет хиляди словенци, като италиански, унгарски или германски войници, т.е. като войници на нашите окупатори; няколко десетки хиляди словенци бяха убити от ръката на същия този окупатор или даже от словенска ръка по време на братоубийствената гражданска война; след края на войната десет хиляди словенци бяха жертвани пред кървавия олтар на комунистическата революция. Във войната за независимост на Словения не паднаха много словенци, но никой не биваше да загива, затова тези, които се съгласихме на въоръжен отпор или дори го организирахме, не можем да имаме спокойна съвест.
В името на нашата цел – независимостта – беше невъзможно да избегнем проливането на кръв, но и не можем да изтрием вината заради незачитането на светостта на живота. И не можем да я пренебрегнем, като я обявим за един вид благословена вина. Дори само заради това, че тогава никой не знаеше колко дълго ще трае войната за независимост и колко жертви ще вземе и още повече поради факта, че щастието не може да се гради върху нещастие. Защо тогава твърдя, че двадесети век, а с него и времето на отвоюване на независимостта, беше едно щастливо столетие за словенците?
Независимо от голямата значимост на такива събития, каквито са войните, те и техните последици са само външни събития. За съдбата на народа са по-значими нещата, които се случват у самите хора. Например духовното съзряване. Двадесети век беше векът на извънредно бързо, така да се каже ускорено, духовно съзряване на словенците, като индивиди и като народ. При този процес, който протича на равнището на духа, става дума за четири големи промени:
– първо, конституиране на словенския човек като автономен субект;
– второ, формиране на мислители, а не само на поети, сред словенците;
– трето, трансформиране на словенския народ в нация, т.е. в субект с международно призната суверенност;
– четвърто, деконструиране на словенската антропоцентрична субективност в постмодерен хуманизъм.
Тези промени, които можем да проследим през отделните десетилетия на двадесети век, ни позволяват уверено да говорим за формиране на еврословенство, за равностойното ни включване в процесите на глобализация и за отговорно сътрудничество при изграждането на световния етос като фундамент на появяващото се световно гражданско общество.
1.
Конституирането на словенския човек като модерен автономен субект, което в Европа започва с Просвещението и завършва с Кантовата етика на категоричния императив, в словенските земи е предотвратено от контрареформацията. Дори в периода на Просвещението, вместо просветителския автономен морал, продължава господството на католическата хетерономна етика, основана на библейските заповеди и забрани. Представата за самозаконодателните способности на човека не може да съществува редом с идеята за човешката досмъртна незрялост. Следователно няма място и за либерализма в първоначалния смисъл на това понятие. В атмосферата на религиозни и други догми може да се появи само отпор, т.е. противопоставяща се, но не и възставаща мисъл или така нареченото свободомислие. Отпорът е както срещу духовния, в словенския случай клерикалния догматизъм, така и срещу светския, държавен догматизъм.
Словенският парадокс през осемнадесети век е в това, че дори просветителските ценности идват при нас под формата на догми, на ценности, заповядани от страна на просветения абсолютизъм. Затова свободомислещите хора на Словения от Прешерн насам не могат да бъдат считани за либерали и още по-малко за либерални демократи. Конфликтите между така наречените либерали (срещани също в средите на духовенството) и така наречените клерикали (срещани също в средите на миряните) не са преди всичко политически конфликти. Борбата на свободомислещите хора не е означавала на първо място борба за политически либерализъм, например за граждански свободи, а борба за духовни свободи, например за религиозна свобода, свобода на съвестта и убежденията. Защото точно тази свобода е била смятана от тогавашната католическа църква за нещо неприемливо и недопустимо, становище, което днес с право наричаме клерикализъм. Църковната йерархия, която до този момент се опира на една догматично-фундаментална и догматично-морална теология, се отказва от клерикализма едва през втората половина на двадесети век, след Втория Ватикански събор.
Точно преди Първата световна война Алеш Ушеничник изостря „борбата за култура“ от позициите на клерикалните принципи и католическия интегрализъм. По това време социалните демократи, начело с Иван Цанкар, започват да превземат борбата за свободомислие от либералите. Поне що се отнася до духовното пространство. Все още обаче става дума за автономията на индивида: за неговата духовна автономност, за автономността на изкуството и т.н. След Първата световна война настъпва временно успокоение на духовете. Основан е Люблянският университет, в чийто теологически факултет Алеш Ушеничник преподава догмите на неотомизма и в чийто философски факултет Франце Вебер преподава феноменология – новата свободомислеща философия.
После Вебер се прекършва. Трудно е да се каже дали поради лични проблеми или под външен натиск. Важното е, че не устоява себе си като модерен автономен субект и че според Кантовата гледна точка теологическият факултет спечелва спора с философския факултет, а теоложко-ограничената мисъл побеждава чистото мислене.
Скоро след философското пречупване на Вебер започва да се разпространява някакво подобие на светска философия, марксистката псевдофилософия, т.е. идеологията на историческия и диалектическия материализъм. Тъй като католицизмът в Словения придобива все по-фундаменталистки черти, свободомислещите интелектуалци започват да се доближават в своя антиклерикализъм към марксизма, а с това и към комунизма. А след тяхното обръщане към един антиимпериализъм, обагрен в национални краски, към комунистите се приобщава и Йосип Видмар, водеща фигура сред национално ангажираните либерални словенски интелектуалци. Клеро-католическият екзорцизъм, който се опитва да прогони комунизма десетилетия преди той реално да се появи през 1919 г., не успява да изгони дявола, напротив, извиква го. А след това, макар и опосредствано и с неохота, спомага за неговото разпространение, включително и с погрешната си антипропаганда чрез вероучението и други. Бъдещите водещи фигури сред словенските комунисти, включително Кардел, като ученици са слушали най-добрите катехизатори, служещи най-вярно и предано на католическата църква и най-ревностно въз-хваляващи предполагаемите християнски добродетели. В действителност са били обучавани на догматична ограниченост, клерикална двуличност и привиквани към послушание и абсолютно подчинение на Авторитета. Бил той Църквата или Партията.
Така сблъсъкът между групи от млади хора с идентична ментална структура, но с противоположни идеи е бил само въпрос на време. Той се случва през Втората световна война. Противопоставянето е тотално. И двете страни демонстрират решителност. И все пак с известна разлика, която накрая се оказва ключова. Светостта на живота не означава нищо за комунистите, които са атеисти. За тях, войниците на Сталин и на болшевизма, убийството, както и всичко останало, е просто средство по пътя на революцията. Истина е, че и въоръжените привърженици на католическата църква са убивали, но с неохота. Те не само предпочитат да оставят кървавите дела на окупаторите, но и постоянно имат пред очи петата Божа заповед: Не убивай. Затова не мога да се съглася с тези, които твърдят, че ако домобранците бяха победили, щяха да се саморазправят с партизаните по начина, по който партизаните се саморазправят с домобранците. Защото само комунистът-атеист, със своята марксистка вяра в комунизма като осъщественото „царство божие“ на земята и в „тоталния човек“ като наследник на Бога, е могъл да мисли себе си като субект без граници. Като субект, който не е отдаден на нищо друго освен на самия себе си и на своя проект. И който поради това, че с революцията осъществява своята крайна цел, комунизма, не е длъжен да се съобразява със светостта на живота и свещеността на смъртта.
Така в края на Втората световна война, т.е. в началото на откритото обявяване на комунистическата революция и на нейните цели, словенският човек действително се конституира като радикален модерен субект. Само че в перверзна, изродена форма. Не като кантиан-ски, автономен субект, а като сталинистки, тоталитарен такъв. Не като универсален космополит, а като партиен интернационалист. Не като гражданин на света, а като активист на световната комунистическа революция. Докато според Кант субектът е субект само доколкото е автономен, доколкото в своето самозаконодателство изхожда от моралния Закон, от категоричния императив като субективната (не субективистичната) форма на златното правило: Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб, сталинисткият субект като партиец не може да бъде автономен. И в съответствие на това също не може да действа като автономен, т.е. като морален субект. Той мисли себе си като оръдие на обективните закони на Историята, но в действителност е средство на Партията и по-точно на революционната жажда за власт на нейния централен комитет. Императивът, който следва по категоричен начин, гласи: Прави каквото изисква революцията! И по-конкретно: Прави каквото в името на революцията ти заповяда партийният секретар – от този непосредствено над теб до върховния, генералния секретар на Партията.
Това не означава, че словенските комунисти не са отговорни за Престъплението, извършено от тях в края на войната в името на революцията. Те са отговорни и виновни. И именно в качеството си на индивиди, защото модерният човек от Кант насам е автономен субект, независимо дали го признава или не, отговорен за своите действия. Въпреки това на водещите комунисти се случва нещо страшно в резултат на тяхното Престъпление. Когато стават революционен Субект, когато се идентифицират със своята революционна роля, те стават и поданици на Революцията: „субект“ в оригиналния латински превод на думата означава „под-лежащото“, sub-jесt. Отражение на този факт е поговорката, че революцията изяжда своите деца. Изяжда ги, като изличава спомена за тях, включително и след смъртта им.

2.

Първият, когото можем да наречем словенски мислител в същинския смисъл на думата, е Франце Вебер през двадесетте години на двадесети век. След това мисленето като такова избледнява чак до средата на шестдесетте. То придобива отново яркост с появата на Душан Пирйевец, и то точно с преосмислянето на революцията, с рефлексията върху нейното убийствено и самоубийствено насилие. Пирйевец – сам носител и/или поданик на революцията, неин палач и нейна жертва – преминава от революционното действие към революционното битие.
Поглеждайки в Бездната на революцията, Пирйевец се отърсва от магията на нейната тоталност. И препознава тази тоталност като нередуцируема тоталитарност. В своите изследвания върху европейския роман и неговия герой той показва непосредствената връзка между Декарт и Сервантес, между модерната философия и модерната литература. Дон Кихот от едноименния роман е прототип на европейския революционер: със своята идея за златния век, със своя сляп ентусиазъм да промени света в името на своите фантазии идеи и най-накрая със своята двойствена идентичност и двойствен живот. Едно е животът на Алонсо Кихано Добрия и съвсем друго животът на Дон Кихот като субект на действието. Става дума за разликата между човека като човек и човека като субект, между човека като такъв и модерната антропоцентрична субективност, която разлика пръв ясно определя Хайдегер на основата на онтологическото различаване на битие и съществуващо.
Това първично различие е следвано, освен от разликата между човек и субект, от разликата между нещата като неща и нещата като обекти, между мисленето като мислене и мисленето като осмисляне, между свято и сакрално и не на последно място между народ и нация. С тези разлики се занимавахме преди всичко през седемдесетте. В началото на осемдесетте вече можехме да ги обобщим и в качеството им на нови критерии да ги включим в основополагащата програма на Nоva Revijа. Нека подчертая още веднъж, че споменатите различия не са предмет на поетичното, а на мисленето.
Разликата между мислене и поезия, а с нея и разликата между мислители и поети и между философи и литератори, е една от основополагащите разлики, може би и най-основната. Немците още в края на осемнадесети век, освен поетите Шилер и Гьоте, имат и мислителите Кант и Фихте, а ние, словенците, в двадесетте години на миналия век за кратко време имаме освен поета Сречко Косовел и мислителя Франце Вебер, но едва през шестдесетте години можем да говорим за ясно определяне на двете групи на основата на конкретни имена. В зачатък това става най-напред в списание Рerspective, а в развита форма в реформираното списание Рroblemi, чийто 65 брой от 1968 г. има вече подзаглавието „Списание за мислене и поезия“. Мисленето тук е на първо място, поезията идва след него.
Това не е случайно. Както ще видим, през следващите години точно мисленето, със своето упорито различаване и разясняване на понятията, поема формиращата роля при трансформирането на словенския народ в нация. Ето защо през последните десетилетия на двадесети век вече не е вярно, че литературата е „фокусът и ядрото на духовната история на словенците“ или че „духовната история на словенците по своя специфичен характер е преди всичко история на литературните манифестации“. Ако изпитаме това твърдение с помощта на „Принос към словенската националана програма“ от 1987 г., публикувана в 57 брой на Nova Revija, и погледнем имената на авторите, ще се убедим, че между тях са както литератори, така и теоретици, но програмните текстове са в буквалния смисъл теоретични. Ако вземем за отправна точка трите понятия – материя, енергия и информация, то изкуството носи енергията, а информацията се носи от философията. Литературата все още е основа на словенската култура, но инициативата, даваща посоката, и репрезентативната роля се изземват все повече от теорията.
След падането на комунизма, за което най-голям принос имахме ние, свободомислещите поети и теоретици, пред клерикалния активизъм се откри ново поле за действие. Този активизъм, който е форма на европейския нихилизъм и израз на субективистичния експанзионизъм, има малко общо с истинското християнство; той живее в симбиоза с него, но като негов паразит. Както преди това беше необходимо да се противостои на комунизма, сега беше необходимо да се спре реактивиралата се десница, но не десницата като цяло, а клерикалната, т.е. нихилистичната десница.
За съжаление традиционната интелигенция, все още потопена само в своя антикомунизъм, не успя да види опасността, идваща от клерикализма, заплашващ свободата на духа. Комунизмът в Словения наистина съществуваше, но неговият живот продължи само няколко десетилетия и свърши в началото на деветдесетте. Ситуацията със словенския клерикализъм е по-различна, той е много по-устойчив. Неговото начало е поставено в края на деветнадесети век, узрява през тридесетте години на двадесети век, след което се милитаризира, но под комунистическия терор бива умиротворен, а след победата на парламентарната демокрация в края на двадесети век отново оживява и въпреки признаците на някои вътрешни търкания продължава живота си и през двадесет и първото столетие.
Ситуацията би била по-ясна, по-проста, ако словен-ските интелектуалци осъзнаваха, че клерикализмът е не по-малко, а може би и повече, опасен за свободата на духа от комунизма. Ако осъзнаваха, че е небходимо да се ангажират изцяло както против комунизма, така и против клерикализма, щяхме със съвместни усилия още в средата на деветдесетте да се справим с комунистическото Престъпление, с което все още се занимаваме. Така в началото на двадесет и първи век, ако използвам класификацията на лорд Ралф Дарендорф, словенците щяха да бъдат щастлив, а не нещастен народ. Народ, който спори не за своето минало, а за своето бъдеще, в нашия случай следователно за еврословенството на третото хилядолетие.
Въпреки това мога да заключа, че през двадесети век ние, словенците, не само постигнахме държавен суверенитет, но и без съмнение се утвърдихме като народ на мислители. Накратко, периодът на изоставане, защото като народ на поети сме се утвърдили още през деветнадесети век, е вече изцяло зад нас. В сферите на мисленето и поезията не само настигаме света, но с някои свои представители дори го изпреварваме или, казано по-скромно, участваме в неговото сътворяване. Докато в края на деветнадесети век сме били изцяло погълнати от преживяването на света, края на двадесети век отбелязваме със своето светотворене.

3.

Последиците от преминаването на словенците от народ към нация, което става с основаването и утвърждаването на собствена държава, рано или късно ще станат явни във всички сфери на духа в Словения. Преминахме границите на всички форми на слугинство и никой вече не може да ограничи свободата ни на духа. Но сега ще трябва прецизно да ограничим нацията, прецизно да се погрижим за това народът да не стане жертва на собствената си държава.
От тази гледна точка, след независимостта, т.е. през последното десетилетие на миналия век, беше направено твърде малко за формирането на политиката като политика. Внимавахме за опасностите на национализма и затова в критичните моменти успяхме да ги избегнем. Още в уводната статия „Две години след инициативата“ от списание Nova Revija, бр. 1/1982, обобщавайки възгледите на Пирйевец за национализма, написах: „Ако днес искаме да избегнем пожара на национализма, метафизическото приравняване на народ и нация, както и преобръщането на нацията в Нация, трябва да обърнем повече внимание на развитието на политиката като политика.“ Тези, които се изгубиха в приравняването на собствения народ и нация, сърбите, които въз основа на разбирането на самите себе си като единствения държавотворен народ искаха да превърнат Югославия в Сърбославия, запалиха пожара на национализма и се опариха в него. Реализаторите на словенската национална програма успяхме да спрем тежненията в подобна посока още от самото начало. В същото време се погрижихме за конститутивните елементи на народа като нация, за конституцията като основен закон на словен-ската държава и така нататък.
Не бяхме обаче достатъчно внимателни при укрепването и доизграждането на вътрешната структура на народа. Например занемаряването на културата и идеализирането на държавните институции в тесния смисъл на думата в ущърб на държавните институции в широкия смисъл на думата е вредно също и от национална гледна точка, от гледната точка на нацията като нация.
Душан Пирйевец, опирайки се на някои възгледи на Коцбек, Видмар и Кардел, имплицира разликата между народ и нация чрез разликата между етично и народно. Есето „Словенската държавност“, което е увод към „Принос към словенската национална програма“, експлицира тази разлика, заедно с разделението между народ и население. Днес понятията население, народ и нация са общоприети като самостоятелни, различни по съдържание понятия. Техните взаимоотношения създават основната, многократно повтаряна интерпретативна матрица в книгата на Драго Кос „Духовната история на словенците“.

4.

С признаването на разликата между население и народ и между народ и нация в края на двадесети век в Словения започва деконструкцията на антропоцентричната субективност, този корен на модерния европейски нихилизъм и по-специално на неговите извратени форми – нацистко-фашисткия и болшевишко-комунистическия тоталитаризъм. При това са особено важни първите стъпки за разграничаването на нихилизма на тези тоталитаризми от нихилизма на парламентарната демокрация. Тази разлика е пропусната от Хайдегер или всъщност е нарочно изоставена поради разбирането му за същността на техниката, разбирането на съществуващото като наличното. И от сферата на техниката и политиката, която той схваща като политическа технология, Хайдегер преминава в сферата на поетическото отвъд общественото, отвъд битието като съществуване на съществуващото изобщо.
Така поставен, този разрез ни оставя извън всички технологии, което на свой ред означава, че напредъкът на съвременното познание ни оставя без думи. Онемяваме. Резултатите на биотехнологичните експерименти ни карат да реагираме панически, вместо да премислим какво всъщност се случва. До размисъла, който е предпоставка на осмислянето като условие на всяка смислена ориентация, може да се доближим само ако през онтологическата диференциация разликата между битие и съществуващо, наред с вече установените разлики между човек и субект, вещи и обекти, народ и нация, прозрем и ключовата разлика между свято и сакрално. Тази разлика описа Емануел Левинас в книгата си „От сакрално към свято“, основана на Хайдегеровото разяснение на святото чрез просветването на битието. По-дълбокото осмисляне не ни отдалечава, а напротив, ни приближава към святото като свято, а с това и към святото от общността на живите и мъртвите, т.е. светостта на живота и свещеността на мъртвите.
Както вече показах, това осмисляне е започнало в Словения през последните десетилетия на двадесети век. Поради някои нещастни антитетични конфронтации то беше забавено, но не и спряно. То продължава. И това е една от причините защо смятам двадесети век, и своя живот в него, за щастливо, а не за нещастно столетие.

(Със съкращения)



Превод: Невена ТОШЕВА–ХАЙДИНЯК
Консултант: Марко ХАЙДИНЯК