Пътят на ръкописа


„Ей, вие сте от ония с лесните пари, а“ – цитирам чичко на пропуска във важно българско учреждение, проверил по телефона да ме пусне или не. Смешно, запомнила съм преценката му, понеже ми се стори показателна. Както за пишещите, така и за редовия читател, дето едва ли е чел, но знае, че нашите пари са лесни, тъй излиза.
По някое време си изработих заобиколна реакция, взех да отвръщам на въпроса с въпрос: колко писма изпрати на майка си от казармата? Подир ответно замисляне получавах почти честна информация: „Две-три.“ Други пък съобразяваха, че няма как да я проверя, та нахрабряваха: „Поне десетина!“ А военната служба тогава биваше тежка, но в замяна на това дълга; тъй се шегувахме с момчетата, наши връстници.
Как ли си представя широката публика трудовото всекидневие на писателя? Любопитно е, макар че не върви да разпитваш консуматори на текстове – от журналистически до художествени или научни. Проста работа, срещу която ония там взимат много.
Тук ще отмина включения в нея етап на намислянето, измислянето, тъкменета, зарязването на вече чат-пат нещо надеждно – цялото форсиране на фантазия и познания, нормално протичало от месеци до десетилетие. Бих се опитала да подпочна своето описание с мига, когато захапеш в машината бял лист, а върху левия му горен ъгъл чукнеш цифрата едно.
Вярно, на влизане в черква не смея да се прекръстя. От боязън, дето Бог би се разсърдил, че една недокръстена („несмаслена“, казваше баба, а то е било немиросана със светено масло по челото) нахълтва в дома му. Ала втъквайки първия бял лист в машината, бездруго удрям кръст насериозно, дори съдбовно някак. Чувала съм, че така постъпвали занаятчиите, докато ги имаше – днес те са самозванци, които не уважават нито работата си, нито произведеното, а най-малко клиента. Елементарният ми предработен ритуал обаче май е доказвал, че суеверно се боя от многото, което ме чака, та заклинам висша сила дано ми дойде на помощ. Каквото да говорим, човекът недокрай се е разделил със суеверието, със страха що могло би да му се случи, пък то ни се и случва. Прочее, взимах мерки срещу кутсуза и уроките, преди да се нахвърля на клавиатурата; ако прекалено често употребявам този глагол, причината е дивото усещане, че възсядам кон, че ей-ей ще препусна. Препусках. Някак предпролетно набъбваше текстът, с независима лекота, сякаш без усилие от моя страна. Ще запомня до края на дните си топлата тръпка, с каквато съм писала първия вариант на всяка книга. Не си поставях граници, рамки, нямаше автоцензура – пусках да клокочи слово под неговия първичен напор. Без предпоставен план и стил, просто тъй на! Нито за миг не съм и повярвала, че такова ще изглежда заченатото произведение – в ход беше просто писаница; вкъщи дадохме туй име на бързащото машинотракане, на скоростта, с която сменях листовете (досега не поставям индиго за копие, не ми се губи половин минута за това). Тя ме изпълваше с лакомо доволство: изригвах думи, съвсем наясно, че от тях в следващи варианти ще влязат немного. Не и цели страници, дори глави.
Друго обаче днес не смислям: защо ми е необходим тъкмо този похват, колко по-разумно би било да погледна на работата си със законна сериозност още от зачатието є. Не и не! Обикновено прахосвам до пет месеца щура писаница – вариант първи. Колкото до по-късните, те ми струват около година. Не зная отнапред срока. Всъщност изчаквам времето, когато ще намразя и книгата, и себе си, и ще реша: аз бях дотук! После ще затъна в колебания, в недоволство с все повече обострящото се предчувствие, че този път съм се издънила, изложила, провалила. Излиза, че едничкото ми въздаяние си остава щурото препускане при най-ранния изблик – въпрос на слободия.
От втория вариант нататък съм обаче в правото си да протестирам срещу присъдата „лесни пари“. Този труд над текста бих сравнила с категорията „тежък физически“, заради който преди половин век миньори и изкопчии получавали двойна дажба чер купонен хляб. В случая обаче той бива „тежък умствен“: седиш, па мислиш. Не вече лежерно както преди, а се отдаваш на действието мислене. Над всяка отделна дума. Подозирайки себе си, че си уловил за ушите първата, дето сама ти се е натрапила – нея трябва да издебнеш и унищожиш! След което копаш или най-малко човъркаш из пластовете на мозъка си, докато се добереш до някоя стихнала там ненадейна, чудновата, ръбеста и ъглеста. Тя е длъжна да сепне читателя, сгодно отпуснат, самодоволен, че е предвидял коя следва. Докажи му противното, сдрусай го!
Например: подир равно, плавно, неутрално ронещи се в до три фрази, привични думи, току изгърми като среднощна пиратка под прозореца му нещо досущ забравено, дръзко, чак неприлично. Мисля си, че така текстът сякаш диша, че това е ритъмът на пулса му. То си има и хитър замисъл: поддържаш у четеца гъдела от изненада. Малка, дребна, затуй пък тук – вкусна.
Единствен път, отдавна беше, се съгласих да покажа на учена колега филолог последна уж редакция от ръкопис. Жената се изуми: „Бях сигурна – каза, – че текстът ти е докрай спонтанен, че се изписва с тона на говора. А излиза, че това впечатление било мъчно търсено, като всяка дума е подменяна неведнъж, съчетавана грапаво с останалите във фразата.“ И прочее анализи на учен.
Изпонаписах го! – обявявам на първо време. – Сега да започвам работа. Точно тъй го и усещам: потната, изнурителна част от занаята ни е онази, онова; не намирам адекватно определение. Няма го вече хвърковатото съчиняване, изчезва доверието в речта ти, сега си враг на своя текст. Ходиш главно вкиснат – злиш се на себе си и своята бавнотия. Как не! – ако при прима виста си в състояние да начаткаш до десетина страници дневно, прекопаването им покрива максимум три. С това, разбира се, биченето не завършва. Предстои още една, втора, трета редакция. Необходимо е едва ли не да запомниш текста си, за да заловиш някоя нахално повторила се дума, макар и през страница-две; да – намериш синоним по възможност от друг езиков пласт. Проверяваш не по-лесно откриваеми елементи: по-напред изказана вече мисъл; метафора, на която си се израдвал, та като нищо може да използваш двукратно – туй би било едър резил. Бдиш дали не, ако изложението е зациклило, си дробил три до десет реда глупав пълнеж, докато наваксаш влизане в крак с мисълта си. Все такива, мъчни за обясняване действия извършваш от втория вариант до пет-шестото тьршуване из писаницата си.
Нека приемем, че, ако успееш да не отслабиш контрола (а то се не издържа от досада), стигаш до шкурката над текста. Там вече за разсъждаване е останало малко, та сега се съсредоточаваш върху звуците. (Да речем, че думите си натъкмил.) Но цялата прелест на родния език, нека признаем, често бива загрозена от монотонията на нашенските окончания. На глаголни времена, на пълни членове и множествени числа. Колкото и трудно, те трябва да бъдат заобикаляни, като в една фраза не използваш същото глаголно време, като употребяваш съществителни или отглаголни части на речта ту с пълен член, ту без такъв.
И пак не постигаш казаното, преди да извършиш още една ревизия: как се съотнасят в изречението представки, наставки. Изговаряш на глас поредната фраза и ето – лошо нарушение! Оказва се, че току натежава звукът „а“ или наблизо е потретена представката „из“. Налага се промяна. Която пък засяга хармонията с предходно или със следващо. Пак разместваш, сетне заместваш уж шлайфаното.
Само някой да не си въобразява, че такъв зор има край – няма. И днес, наложи ли ми се да препрочета за справка свой текст отпреди години, свенувам се: как не съм го доизкусурила! Човешкото търпило обаче има предел. Успокоявам се, че при мнозина събратя, запознавайки се с ново тяхно произведение, случва се да изрека: имало е още кое-що да пипнат.
Същото – у граф Толстой или Флобер.
Тъй де, лесна работа срещу лесни пари.
Все пак в даден миг, отвратена от шантавата си не професия, ами битие, произнасям наум: дотук! Никой не бил съвършен, твърдят, а то поне е доказано. Изпрочитах хладно и враждебно за сетен път набрания от вещ компютърджия текст. (Благодаря на съдбата, че още преди четвърт век ми хрумна да предложа на високо- квалифицирана всъщност филоложка да поеме последния препис на окончателните ми текстове. Това в никаква степен не се отнасяше към професията на Мария Калицин, отсетне моя ученичка, а днес прима призната османистка. Но към иначе неприсъщото є занимание тя така се привърза, че до днес е немислимо и за нея, и за мене друг да извърши крайния компютърен набор на книгите ми. Едва ли някой следващ би вложил в това тъй предано съучастие. И пак: благодаря на съдбата, на Мария! Незаменима и като първия читател на поредното ми завършено произведение. Сякаш нещо човешко може да наречем завършено.)
Прочее скатавах в относително прилична папка така изработеното и го връчвах на редактора в някое издателство.
Напоследък честичко изслушваме как се жалват писатели немотивирани, обезкуражени, притеснени и направо злочести: никой вече нямал грижа (държавата де) за тях. Не бил насърчаван и регламентиран техният труд; не е осигурена печалбата им, понеже знаят ли в какъв тираж било отпечатано дадено произведение и кой следи да не бъдат ограбени?
Изброеното е точно, но досущ също беше то и преди: понятие нямахме – изключвам от първо лице множествено число максимум дузина български писатели, за които не важеше хонорарната таблица и масовото преиздаване на съчиненията им. (По правило преди да бъде разпродадено предходното.) Хабер нямахме наистина. Явяваш се в някое счетоводство без добър ден, вадят картон от картотеката, подписваш се на бордеро, вземаш каквото дадат. После черпиш приятели. Остава ти и за лятно море на децата. Малко ли е! Нека не забравяме, че „творческите работници“ се явяваха единствени за тогава интелигенти-частници. Съвсем официално при ежегодното облагане с данък общ доход те бяха приравнени към бръснари и маникюристки, към редките частни шивачи, а поставени по-зле от бояджии, дърводелци, паркетчии и прочее ръжда от миналото, които пък битуваха нелегално, та данък не издължаваха.
По едно време, май че през 70-те години, финансови власти прибягнаха до рационализация: „творецът“ бездруго си носеше разграфен лист, върху който касиерите нанасяха сумата на поредния хонорар, изчисляваха според таблицата прогресивния му данък и го прибираха начаса. Така безболезнено авторите се отчитаха пред хазната. Докато днес, по фина европейска практика пишещият клечи пред касата в посочен ден и час, връчват му там тесте документи с изчислен авансово данък (окончателен обаче не е) и му внушават да пази туй тесте до Нова година, за да изпълни ред аритметически операции: най-напред да извърши дълъг сбор от числа, сетне да извади от тях 50% производствени разходи, накрая сам да пресметне що следва да довнесе на фиска, като го изпрати по пощенски път. Прилагайки солидна купчина документи, предварително копирани. И рискувайки да се окаже укривател на доходи – голям срам, голяма глоба!
Най-несправедливото се корени в това, че смятам слабо, та все търся помощ от внучката си; запира ме тройното правило, което умниците са назовали просто.
Дойдох докъдето отнасям ръкописа в редакцията. У мене – не зная как бива с другиго – то докарваше юношески трепет. Такава една несигурност и свян, че се изхлузвам неканена. Редакторът поема тежичката папка, блъсва я в чекмедже и отбягва да говори за срок. Пък в типовите договори стоеше единствена клауза (някъде след десетина еднотипни „авторът се задължава“), пункт някакъв: издателството е длъжно до шест месеца да уведоми автора ще ли я бъде или не. Естествено не го търсеха ни вътре в половин година, ни подир. След време авторът, веднъж приел смътното неведение, най-после си позволяваше да попита: дали и кога? Не вярвам да е имало курс за редактори, но те вкупом умееха да те отпратят с доста еднообразно усукване, та не оставаше място за втори въпрос. Следваха още месеци, понявга година – мълчиш и чакаш. Неясно какво, но почти ясно: началството „взима отношение“, така се казваше.
По нечие решение там биваха определяни рецензенти, също загадъчно, факт е, че през оня период изкарваха хляба си с маслото редица приятели на директорите – тяхна рецензия носеше еквивалент на месечна заплата. В някой час на автора бяха връчвани присъдите им – тягостен се случваше този час, в състояние да зачеркне твой двегодишен труд. Имам доста свежи спомени за известни свои рецензенти, епизоди нееднозначни. Понеже за „Летописа“ и „Джем“ вече повествувах в книга трета, насочвам се към „Шишмановци“. Сама бях подсказала на редактора в „Народна младеж“ В. П., че за контрол е подходящ колегата историк С. Д., придирчив спрямо фактологията. Гръмната останах обаче от изненадата, че той оспори не нея (твърде спорна, обективно), а психологията на героите. С. Д. атакува идейно извода ми, че „от всички човешки пориви най-безполезен е поривът да помогнеш“. Елементарно, Уотсън! Но тази констатация била „не наша“, предупреждаваше колегата. Каква ли би била нашата? Принуждаваха ни да изповядваме постулата за историческия оптимизъм и толкоз. Ала редакторът не ми поиска да зачеркна своя извод. Господи, до каква дребнавост бяхме паднали! А при третото издание – вече в писателското издателство, редактор, уж събрат по перо, ме посъветва да залича друго твърдение: „Най-рядко възпяваната човешка добродетел е достойнството, загдето бива неудобно за всяка власт.“ Велико откритие, няма що, но именно редакторската власт го залови и ме изобличи. Пак нейсе, свиквах.
Май споменах, че неправилни констатации и изводи в работата ми не само се множаха, но и изостряха. (Явно, стягала ме е шапката, та полусъзнателно обнаглявах; българска дума за това състояние не намирам.)
Сега ръкописите ми чакаха все по-дълго рождението си („Рицарят“, „Процесът 1873“, „Румелийски делници и празници“, „Алкивиад Малки“ и прочее). Трупаха се отгоре им рецензенти, по-правоверни и безапелационни. Произтичаха баталии, загдето аз се не давах, вече обръгнала на конфликти. Влизах в спорове дори със симпатични ми цензори, които изразяваха съвсем не свое мнение. Не допускам, че редакторката на „Белот на две ръце“, умницата Н. С. ме е затиснала по свой вкус с безвкусния въпрос: „След трите варианта като перспектива във взаимоотношения между влюбените, кой точно препоръчваш ти?“ (През ония години и стилът в интимните работи бе нормиран, кодифициран.) Такъв подвеждащ въпрос не би изрекъл писател като нея; тя явно бе упълномощена да ме улови натясно. В отговор издумах: „Аз нямам рецепта за влюбени, ами хипотези.“ Жената с удоволствие се съгласи и ме пусна да си троша главата, което, види се, вършех вече с удоволствие.
Не ме възпря за „Процеса 1873“ (въпреки отрицателни рецензии, въпреки снемане на едноименната ми пиеса от репертоара на Младежкия театър) Пловдивското издателство с главен редактор Иван Николов. Сетне си отнесох як пердах – той също. Но веднага пусна и второ издание на молепсаната повест.
Факт е, че част от редакторите, бидейки и писатели, сиреч жадуващи за що-годе творческа толерантност, допринасяха да видят бял свят произведения, за които щеше да бъде порицан не само авторът, но и те, допуснали появата на нежелателни (по принципна оценка) произведения.
Затуй им благодаря и писмено, че рискуваха наравно с нас, виновниците: тяхната отговорност бе понякога по-тежка от нашата, понеже имаше откъде да ги уволни Съюзът. Няма да забравя как А.С., главен на „Пламък“, организира сериозна, съвсем необичайна дискусия за „Белота“, обнародвана като протокол преди публикуването му пак там. В нея се сблъскаха запенени противници: Я. М. срещу В. К. От филипиката на втория срещу мене съм запомнила изобличение, дето възприех тогава като висок комплимент: „Нещастието на тази авторка е в това, че е много умна!“ Честна дума и до днес не се имам за такава, но при думите на В.К. си помислих: май наистина се иска писателят да бъде тъп, необразован, глупав. Тогава го величаеха като „органичен“. В общи линии дискутиращите приветстваха романа, ала главният редактор загуби мястото си. Аз бях организирано обругана, „Белотът“ – забранен за превеждане, затуй пък нищо веществено не загубих, нали служебно качество нямах. Обаче неслужебно – се оказа.
Във връзка с епизодчето бих изрекла неординерно съждение: не е вярно, че у нас дисидентство нямало. Имаше, ала на дребно, приглушено – по български. На фона на общодържавно наше съобразяване със съветската линия и общопартийно спазване на съветските критерии след седемдесетте години все повече автори взеха да допускат „грешки“. Там, където се е налагало редакторът да препраща „нагоре“ някоя папка, поверена му от съмнителен или навикан писател, резултатите пак не биваха еднозначни. Сиреч невинаги рязко отрицателни; само дето чувствително се забавяше издаването. Обяснявахме си го с това, че онези от висшата цензура или четат спънато, или се боят един от другиго. Лозунгът на директора на Института за история (там осем години трудовете ми се провираха през иглени уши подир купюри): „Другари, трябва да се внимава!“ – тоя императив важеше навсякъде. И не единствено безпартийната гад потръпваше при тръбния зов за внимание.
Своето мнение невидимата инстанция обявяваше чрез редактора, поел ръкописа. Много по-късно узнах, че издателските работници са я сезирали по-често от необходимото – за всеки случай или за да й отворят работа. С почуда научих и какво множество писатели познаваха по лице ред цензори. (Един от които имал обичая да възкликва: „Аз да не съм ви цензорьор!”) С една дума, както всичко из българско, нямаше непроницаемост между заподозрени и съдиите им. Пък редакторите са били посредници, случайни хора те почти никога не бяха, ами, ако ли не видни партийци, поне техни съпруги или синове. Чиста му работа
Случвало ми се е неведнъж, щом трябваше да ме сгазят за неправилен или направо порочен ръкопис, с оглед кастрирането му, да изслушвам в редакцията тъй наречените възражения. Случваше се и то да не стане на четири очи, ами да присъстват още две – не всякога на позната ми особа. Защо ще питаш кой и защо, явно беше. Противната страна бетонираше своите внушения посредством нечие многозначително, каменно мълчание. Игричка толкоз прозрачна, че ме налягаше сънливост; бях отнапред сигурна как ще постъпя. Ако сред гилдията се разчуеше, че ми е бил спрян ръкопис, туй бе равно на присъда и запрета за бъдещо публикуване. Слушах също мълчаливо едни неизпипани, мърляви препоръки, уверена, че все пак ще отнеса спорния ръкопис вкъщи, че ще симулирам някакви промени в текста, а дали той би бил повторно изчетен от цензорьорите – сигурно не беше. Най-лошото, но и най-хубавото по нас е, че никой си не върши работата, заради която му плащат мизерно.
Примерче: цензурирането на „Книга за Софроний“. Поканена от списание „Септември“ да му предоставя глава от неотпечатания си труд, избрах една. В нея разсъждавах над загадката: защо хитроумникът, сътворил „Житието“ си, не споменава дума за двата свои преписа на Паисиевата история, нито поне за познанството си с Паисий, презимувал в Котел, докато поп Стойко трескаво я копира. А преписвачът очебийно е имал досега си с Паисиевата творба за вододелен – доказателство: вторият му препис е съпровождал Софрония из всички криволици на неговите десетилетни странствания. Хипотеза: съкровената част от живота на поп Стойко е трябвало да не бъде разкрита, той не се е надявал на съмишленици, камо ли на съидейци, а е предвиждал само злостни интриганти. Забулил се е в конспирация с единствен съзаклятник – себе си. Основен аргумент: всички по-нататъшни родолюбиви и политически Софрониеви прояви, контактите му със заговорници и чужди агенти биват твърдо премълчавани. Пак конспирация.
Тъй де, хипотеза. Но ме извика главният на „Септември“, референт за писателите в ЦК. Спомням си зримо и картината: седи той насреща ми, обръща страниците и държи тлъста химикалка. С нея чертае това, на което казвахме тиранти – диагонално ориентиран кръст върху текста. Изказва се чак, когато зачеркне пакостен пасаж или цялата страница: „Ако прочете това С.Хр.К. (тогава главен секретар на СБП), тежко ми!“ Подир още лист, два – нови тиранти: „Чудо ще направи С.К.!“
Не че референтът при ЦК се плашеше чак толкоз от главния секретар, ама защо да допусне неприятен разговор с него, защо ще му дава коз срещу себе си? Прочее в списанието текстът излезе ампутирай, пък аз нивга по-късно не предложих откъс от неиздадена още книга. Като ще ме бият, поне тя да бъде налице. Виж ми акъла! Че нея имаха сгода да окълцат и издателските редактори. Примерче пак с наистина грешния Софроний.
Въпреки галантността на народното офицерство, на която разчитах, във Военно издателство се вторачи в ръкописа дребничък, наперен полковник: „Това би трябвало да отпадне!“ – произнесе се той командирската. И посочи три-четири длъжки пасажа с познати ми тиранти. Аз обаче – печена: тутакси забелязах, че полковникът бе изхвърлил анализи и твърдения, различни от вече изхвърлените чрез бдителността на ЦК референта. И мигом съобразих, дето някой заинтересуван читател, ако наложи двата по разному цензурирани текста един върху друг, ще добие пълна картина на оригинала. Ако не веднага, то след време, така се надявах. Е, досега очакваната изследователска операция не се осъществи, но бъдещето, ако не за мене, би работило за бъдещи веселяци в литературната наука.
Тук – малка интермедия. За разтуха. Успява да се вреди моя бедстваща, но горда приятелка за рецензент на поредния ми опус, „Алкивиад Малки“. Пише тя съвестно, в общи линии сдържано позитивно. А накрая ме пита: „Каква важна критика да отправя, необходимо е?“ Загдето бях свикнала да бъда навиквана за своя „особен стил“, неприемлив главно за професорите по българска литература, рекох є първото, което ми текна: „Критикувай ме за стила на изложение!“ И жената ме послушала. Не мина много, извикаха ме в издателството на ОФ, където бях проходила. Сега обаче екипът бе основно подменен: никакви вече офета, никакви стратегически съюзници – кристално чиста си БКП. А за директор – читалищен деятел от Троян, който назначил своя току-що дипломирала се мома-землячка, поне да би била красива, ама и той пък хубавец един.
Прочее „Алкивиадът“ (чието име чуваше за първо) є бил възложен за редактиране. Няма що, облегнала се на рецензията на Е.П. Появявам се пред троянското момиче на възрастта на дъщерите ми и чакам разбор, анализи, заключения. Както вече споменах, редакторите държеха на трето лице за свидетел и подкрепа. Улучили бяха в тази роля немлада дама, партийната секретарка, която настойчиво ми се пишеше приятелка, ала не беше, досещах се. Ходи тя напред-назад в смисъл пространствен, без да обели зъб, просто наблюдение. По същото време онова младо създание е длъжно да є докаже, че умее да се справя с подозрителни автори. Дотук ясно, седя и слушам. А момичето заявява в упор: „С вашия стил трябва да се фнимава!“ Точно както повтаряше в научния съвет незабравимият исторически директор Х.Х. Той поне произнасяше коректно глагола. В описания случай обаче партийната секретарка не мигна, за да замаже гафа. Как ще замазва, бе, отнасяше се до любовничката на директора!
Злокобно ухилена, попитах я какво точно да подобря в стила си, а тя хладнокръвно отговори: „Махнете думата „галиба“! Изобщо не съм я чувала“. „Тя фигурира само в пряката реч – процедих. – На това се казва речова характеристика на героя.“ Признавам, че наистина заличих осъдителната дума. Не заради себе си, а заради нея, думата. Непоносимо ми беше тя да бъде зачертана като нехаресана, означавайки просто и колоритно „може би“, но винаги в постпозиция спрямо нечие твърдение – и това ако не е красота!
Ала оскърбената красота по правило си връща, макар да не забелязваме нейната мъст. Десетина години по-късно в израз на честите ми оставки се озовах в Института за литература, където не ми беше място: бягах обаче поредно. И току цъфна насреща ми забравената Цветанка, аз обаче не забравям. Тя – новопостъпила аспирантка; аз – професор. Дори не ме услади паниката, която излъчваше съществото є: ужас, сякаш е съзряла гърмяща змия. Добър ден, казах и това си остана завинаги. На онази натрапваща ми се партсекретарка обаче не простих: „Как е възможно вчерашна една да фнимава в текста ми!“ На което бях получила навремето партсекретарски отговор: „Присъствах само за да контролирам дали се учи да се справя с авторите онази новачка.“
Нали излезе, че интермедията е в темпо алегро. Alegro, ma non troppo.
Весело обаче невинаги беше. Що кахър брах в същото онова, обсебено от непрофесионалсти, пък ядни кариеристи Издателство с „Алкивиад Малки“! Там привикаха на помощ съвсем истински цензори, под чиито не изисквания, ами точен си диктат потрябва така да орежа уж хитро скроения криминален роман, че той се отдалечи почти диаметрално от посланието, заради което бях влетяла в поле, върху чиято ограда пишеше „Стреля се без предупреждение!“ Темата за интелигента, комуто нашият рай е станал тесен, та го напуснал. Както споменах по-напред, фатално беше да се разчуе, че твоя книга е спряна. За късмет то биваше сериозен минус и за наблюдаващите ни органи: значи не са ни наблюдавали бдително. Прочее, подобни случаи завършваха с някакво кьопаво компромисно псевдопроизведение, нещо подобно на нежелано за автора, а следователно и за читателя отроче. Но поука ми остана – край на експериментите по съвременна тема! Назад към миналото, където също не беше уютно, защото нали – все издебнати алюзии или аналогии, или поне „бягство от съвременността“.
Нечестно би било да се плача – като за безпартийна от лошо семейство изпоиздадох с разправии, купюри и ампутации немалко. Основна заслуга за това имаха моите жени (майка и две дъщери), които не разчитаха на грош извън производството ми. Някак си жалко звучи: бих предпочела да се позова на неукротимо вдъхновение и клокочещ талант. Утешаваше ме документираната истина, че повенето автори, дори и най-изтъкнати, са се трепали под житейска принуда.
Дали не са имали вдъхновение и талант? – два твърде смътни белега, над които не разсъждавам, безполезно е. А защо не поставим въпроса наопако: колцина ли, талантливи и вдъхновени са изживели рахат срока си, без да напишат ни ред – просто затуй, че им е било комфортно по силата на щедро завещание? Рецепта няма. Божи направии.
Думата ни беше за пътя на ръкописа – днес малцина ще се съгласят със защрихованото по-горе. Тяхното недоверие към свидетелствата на предходници обаче е оправдано, понеже в наши дни описаното пътешествие следва хептен различни варианти. Днес у нас, както по света, може да излезе от печат всеки ръкопис, от гениален до маниакален, сиреч графомански. При просто условие – парите. Но те не са ли необходими за всяко друго начинание: отглеждане на щрауси или кенгура, наемане на сергия за бельо, бръснарница, щанд за зеленчук? Не говорим за индустриално предприятие, винзавод, силоз – там капиталът бива в многоцифрени изрази. Пък книга ще издаде всеки, който осигури от хиляда до три хиляди лева, проблем те не са; банките се натискат да раздават заеми срещу лихва. Има реституция, ипотекиране, има разбогатели приятели или роднини гурбетчии. Къде е проблемът?
Ясно къде: в порочния навик публикуването да бъде нечия, по правило държавна грижа. Според този унизителен стереотип мераклиите за безсмъртие въпият: свърши се с българската литература! Не сме свикнали да се грижим за нея вкупом при неожиданите възможности, които днес са налице. Ако бе оправдан писъкът заради смъртта є, нямаше да има в такова изобилие все нови и нови издания. Дали неизброимите сегашни издателства са пожелали да фалират мъчително?
Подшушвам подъл съвет: щом някой писмовен гражданин ви залее с плач Йеремиев относно гибелта на таланта си, попитайте го само: „Колко неиздадени ръкописа имаш?“ На бас: нито един. Ала в страна на чудесата, където за късмет сме се родили, бродят люде с пожизнен протест, че няма кой да обнародва ненаписаните им произведения. Доста екзотична, направо ексцентрична ситуация.
Тъкмо от нея произтичат печалните настроения, че институциите и обществеността ни е забравила. И слава Богу! – бих изрекла, ако не се боя от опасни реакции. Ей така, ще си пишем и издаваме със съкровеното доволство, че щом никой не плаща музиката, няма и кой да я поръчва. Къде по-хубаво?
Всяко обобщаване довежда до огрубяване на реалността. По-напред почти анекдотичните епизоди с участието на редактори бяха само частица от цялото – имаше ги доста по-зловещи или тъпи. Това обаче не изчерпва отношенията ни с въпросната гилдия, факт е, че нейният състав е разнороден. Освен създадените, за да бъдат бдящи, всред нея изкарваха хляба си хора, не по-слабо отговорни към словесността от авторите – също разнобойни. Слушала съм направо саги от приятели поети, имали късмета да взаимодействат с Никола Фурнаджиев или Атанас Далчев – частни уроци по поезия. Ами немалкото редактори на преводни стихосбирки, владеещи до майсторство чуждия език! Най-често из средата на „бившите“, следвали из чужбина – тяхната компетентност е нямало как да бъде заместена от зорките доморасли цензори. Решаващо са допринесли те в тиха битка срещу духовното ни изолиране от световния литературен процес, работеха наистина с любовна всеотдайност, за да отворят прозорци към иначе недостъпния за нас свят.
Като започна с първия ми редактор Есто Везенков, днес се питам: дали, ако вместо с добре дозиран скептицизъм към щурата ми за времето идея да напиша дебел роман, той беше ми ударил една яка балтия (за което биха го похвалили), щях да настоявам по-нататък? Ако нарочно подбраният рецензент Пенчо Данчев – заради непреклонната си взискателност би отговорил на официалното становище спрямо експеримента ми пак с яка балтия – какво тогава? Просто край и толкоз. Ами затягащата се примка не само около моето, а срещу всяко нестандартно писмено производство след 1968 – как тъй в крайна сметка тя се оказа разхлабена, макар трудно, забавено? Дължало се е пак на знайни, по-скоро на незнайни издатели и редактори, които ни се караха, чертаеха тиранти с дебел флумастер, ала все пак пропускаха едно-друго поокастрено, посмачкано. На мъртвите от тях – лека пръст; на живите още – здраве! Загдето къде в конфликти, къде в мълчаливо съгласие теглехме рало като Белчо и Сивушка през неочистена от камъни или зараслата българска книжовна угар.
Боя се, че както винаги, по старобългарски обичай решаваме въпросите на умственото си развитие радикално и кардинално, с пълно отрицание спрямо всичко отминало. Или обратното: генерално преутвърждаваме нещо въображаемо преди предходното, сиреч традицията. Така в обяснимата си репулсия спрямо „социалистическия реализъм“ – категория изначално и докрай недефинирана що-годе сносно – пропускаме да приемем очевидни факти. Този например, че и през десетилетията на натрапеното му всесилие нашата литература се развиваше, иначе вероятно не би могло. Диференцираха се в нея жанровете и вътрешножанровото разнообразие. Обогати се, разклони и избуя езикът ни – днес дискурсите в него се оказаха безчет, все по-индивидуализирани. Казаното и много още се случи през втората половина на миналия век, като подготви почва за скока в наши дни. Скок, вече по същество, а не по отделни признаци.
В едно обаче през онзи период нашата литература определено обедня: откъм послания. Тогава мнозина се силеха да докажат какво могат, но не и защо, опирайки в добър случай до недомлъвки или езоповски алюзии; там преминаваше граничната бразда и кльонът.
„По-добре нищо отколкото хич“ – казвахме някога като софийски гамени: днес завещаваме на сегашните и бъдни автори един език и изказ, много по-развити от онези, които бяхме наследили. Жанрови смеси, купешки стилове и изразни хватки, неприсъщи дотогава. Кротко, ненатрапливо, дано не бъдат забелязани, възприемахме порочни чужди влияния, стараейки се с ограничен успех да внесем по нещо тукашно в безбрежния вече всеобщ литературен процес. Наши гласове, нека речем най-кротко.
Съвсем без полза работата ни не беше. Всяко поколение и всеки пишещ индивид от него на свой ред полага един камък в строежа на Вавилонската кула, докато тя натежи дотолкоз, че предизвика колосално свлачище, та се суреняса утре. Луд умора няма, твърдят народите, а колко ли безмерна е неумората на многохилядни луди, веднъж взели безплътните и безтегловни думи насериозно?
Уж исках да се огранича с повествуване за пътя на ръкописа, а се озовах дявол знае къде.





(Откъс от „Бивалици“, книга IV, под печат в ИК „Анубис”)