Стихотворения и Фрагменти


Прозорец

Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.

И през нея минават прегърнати
мойто братче и мойта сестра.
В посребрената бяла гора
накъде ли самички са тръгнали?

Те вървят върху сребърен път
и под мрежа от сребърни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.

Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата:
няма вълци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.

Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера;
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.

Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява
и във миг се запалва гората
от горящите нейни пера.

Дървесата възпламват, искрят
и на капки сребро се разтапят.
И отново изникват къщята
и изплува познатият път.

1925



Повест

Прозорците – затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата – листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка“.
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
„Стопанинът замина за Америка“.

1925



Книгите

На К. Гълъбов
Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.

Прелитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.
1926




Молитва

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език...
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.

1927



Носачи на реклама

Те бродят в този град прокажен
без цел, превърнати на вещ,
и вече своя вид зловещ
самички не съзнават даже.

Със поглед тъп и образ впаднал
прекосват този свят засмян
и носят на гърба си – гладни –
меню на някой ресторант.

И как е странно под това
небе, изядено от пламък,
да виждаш (случва се това)
реклама да чете реклама.

Човечество, спри да въздишаш,
скрий лицемерните сълзи!
Човек не ни е брат, а зид,
на който се лепят афиши.

1934

ФРАГМЕНТИ



***
Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.

***
Всяка литература, писана с оглед на читателя, е тенденциозна. Значи ли това, че писателят пише за себе си? Ни най-малко. Това значи, че когато твори, писателят трябва да мисли само за произведението си – как да го направи по-изразително, по-силно, по-дълбоко.
Читателите на „Хамлет“ се родиха два века след него. Ако писателят имаше предвид читателите, той не би изпреварил времето си.

***
Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.

***
Когато мисля за нашата действителност, изкуството, което правим, ми се вижда чуждо и безполезно, прилично на ония лимонови дървета, които всяка година изнасят лете по балконите, а зиме прибират на топло в гостните и чиито плодове, дори и когато узреят, не са добри за ядене.

***
Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.
***
Реализмът е по-скоро етическо, отколкото естетическо понятие. Той предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш.

***
Трябва да се придържаме о конкретните неща. Те ни предпазват от общите фрази и големите, но празни думи.

***
Известността носи със себе си окови: зависимост от читателите, от критиката; зависимост дори от собственото ти предишно творчество. Бих желал да пиша всеки път така, като че започвам за първи път.

***
За да се види дали един превод е художествен, не е нужно да се сравнява с оригинала, тъй както, за да се оцени един портрет, не е нужно да се познава моделът. Белегът за художествеността на един превод лежи в неговата самостойност: той ни задоволява сам по себе си, докато нехудожественият превод ни кара да чувстваме липсата на оригинала.

***
Човек трябва да отиде да живее на село, в полето, за да види звездите. Светлините на града ни пречат да ги виждаме.

***
За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище.

***
Великите произведения ни възхищават, но едновременно и ни обезсърчават: ние отпущаме ръце пред тяхното съвършенство. Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас.
***
Критикът не бива да има очите на влюбения: той трябва да е способен да се възхищава, без да престава да вижда и различава недостатъците.

Дъжд

Както вървя из улицата, неочаквано почва да вали. Дъждът е толкова тънък, че можеш да го видиш само в тъмнината на прозорците и на отворените врати. За да се уверят, минувачите протягат длани във въздуха. Тротоарът постепенно почернява, но под дърветата остават широки светли кръгове: това са техните други, дъждовни сенки.
Обичам дъжда. Като ме заставя да престоя в бездействие четвърт-половина час под някоя стряха, той ме освобождава от моя бяг подир грижите и ми връща погледа за света; благодарение на него аз отново гледам и мога да бленувам.
До тротоара пред мене стои черен автомобил. Той блести под дъжда като лакиран. Забавно ми е да наблюдавам в неговото черно огледало улицата – един тъмен свят, в чиято нощ изникват и се топят силуетите на хора, коне и коли.
Стопанинът идва, автомобилът потегля с шум и оставя на улицата един голям сух правоъгълник. И изведнъж аз си представям някой разсеян безделник, който дохожда да се подслони на това място.