Гръцкото книгоиздаване



Една от характерните черти на експанзията на издателския пазар в Гърция е експлозията на съвременната недокументална проза – често пъти една нова книга е в състояние да се продаде от 3000 до 10 000 екземпляра в страна с население от 10 милиона души. Между 1990 и 2000 г. броят на издаваните годишно заглавия се е удвоил. Успоредно с това се появява и новият бизнес на медийните групи, инвестиращи в областта на книгоиздаването, както и постепенно се създават първите заслужаващи внимание вериги от книжарници. Тази оживена и оптимистична картина е допълнена от нетърговски дейности, каквито са проектите на Европейския център за преводи и хуманитарни науки (ЕКЕМЕЛ), който работи в тясно сътрудничество с Гръцкия национален център за книгата (ЕКЕВИ), чиято главна цел е да възпита ново поколение професионални преводачи на художествена литература, които ще допринесат за открояване на гръцката проза и поезия на международния книжен пазар.

Изменения настъпили в гръцкия роман
За да си припомним фразата на Лиотар, постмодернизмът в изкуството се изразява в отхвърляне на елитарността и на комплицираното или трудно понятно третиране на формата и в отдалечаване от дълбоко драматичното усещане за модернизъм (както то е изразено у Елиът, Джойс, Конрад и Йейтс). Две главни условности доминират този аспект: екзистенциална недетерминираност и натрапчива пародия. Може би най-характерният пример, а същевременно и най-красноречивият и изчистен в неговата многообразна природа е този с писателя Евгениос Араницис, който експериментира с всички литературни жанрове. Той се хвърля с еднаква жар и лекота в широки романови композиции, изискващи майстор на мащабната фреска, в кратки разкази или новели, в пространна наративна поезия или в многофокусни есета, чийто предмет варира от литература до философия, от изкуството на фотографията до всекидневния живот. Градският роман и многобройните негови пародийни версии, традиционната естетика и лиричният език или пък фрагментарното и елиптично писане невинаги представляват ясно разграничени единства, които могат да бъдат противопоставени едно на друго, а по-скоро образуват последователен, непрестанен поток от материал, организиран във величествен палимпсест или огромен колаж, който се върти около една-единствена ос – смъкването на литературата от пиедестала на Естетиката и Етиката и безусловната му капитулация пред хаотичната реалност на нашето време. Също така мобилна в използването на вътрешно подривни средства в нейната проза е и писателката Ерси Сотиропулу. В книгите є „Свинекамила“, „Зиг-заг сред портокаловите дървета“, „Царят на флипера“ и новелата „Мексико“ преобладават странността и чудатостта, предадени с многобройни намеци и разнообразни подмолни отпратки. Е. Сотиропулу създава серия литературни хибриди, които ни пленяват с тяхната недовършеност и непрестанно обтекаеми форми.
Книгата на Мишел Файс „Автобиография на една книга“ (1994) ни среща с различен тип дислокация. Целият сюжет на книгата е организиран върху чисто интратекстуална условност. Проследявайки този роман, осъзнаваме, че авторът бързо се насочва към пълната противоположност както на реализма, така и на документалната фикция – жанрове, в които Файс се задълбочава от доста време насам – за да нанесе удар право в сърцето на техния принцип. Езикът на улицата, професионален жаргон, журналистически клишета и откъси от академична реч са втъкани в многопосочен разказ (вътрешни монолози наред с разказ, който се води от първо и трето лице).

Гърците на Балканите, Балканите в Гърция
Съвременната гръцка фикция прави първи стъпки към вглеждане и признаване на другия, на различния, но в близко съприкосновение с гръцкото общество съсед. Балканският завой, осъществен от съвременната гръцка недокументална проза, е плод на последното десетилетие на двайсети век. Съществуват два основни подхода, посредством които по-младите гръцки автори, дебютирали след възстановяването на демокрацията през 1974 г., отварят творчеството си към Балканите. Първият от тях е статичен и вътрешен и изисква известно наблюдение и вглеждане – в тези книги чужденецът от балканските страни представлява образ, който едва-що започнал да се приспособява към ритъма на гръцкото общество, се превръща в обект за регистриране и изследване. Вторият маниер е външен и налага като необходима предпоставка изместването на полето на действие отвъд границите на Гърция. Описваното и по двата начина общество безспорно е общество в преход. От това самото то да бъде общество на емигранти, чиито членове са емигрирали в несекващ поток към САЩ (в началото на XX век), към Германия и Белгия (при възстановяването на Европа непосредствено след Втората световна война) или Франция (с изтичането на мозъци в средата на 60-те години), след 1990 Гърция се е превърнала в приемаща страна за балканската емиграция, родена и разраснала се след разпадането на съветския тип социализъм. Установяването на емигранти от балканските страни и разнообразните ситуации, с които те се сблъскват в съвременното гръцко общество, представляват живият материал на няколко съвременни романисти, фокусиращи вниманието си върху образа на чужденеца в големите урбанистични центрове. Първият тип подход към балканския чужденец, категория, включваща също така руснака и поляка, се изчерпва с наблюдението и описанието на другия с термините на присъщо гръцкия светоглед и локализъм. Но при вторият метод авторите избират да пътуват или откриват други страни – било самите те или техните герои, – за да открият и разпознаят другия в неговата собствена среда. Не трябва да забравяме, че контактът на съвременните гръцки романисти с външния свят не се ограничава само с Балканите: тъкмо напротив – той се простира до САЩ и Западна Европа с много други твърде различни аспекти: от разпространяването на революционни идеи във Франция и Русия през 1917 и възмогването на гръцкия търговски дух в Мала Азия, Триест и Одеса през XVIII и XIX век до Страсбург, Австрия от времето на Моцарт, Полша, Египет, Белгия, Бискайския залив през 50-те години и ултрамодерните медицински технологии на изследователски центрове в САЩ, до Германия на казината и гастарбайтерите или трескавата надпревара на мощни мотори в Италия, Франция и Испания в наши дни.
Така маята на чуждото и различното не е ново явление в гръцката литература, но замесените с нея художествени продукти непрекъснато придобиват все по-конкретни балкански очертания. В контекста на присъствието на балканския „аутсайдер“ с раздвоена самоличност: грък-турчин/ християнин-мюсюлманин в Гърция си припомняме и новелата на Реа Галанаки „Историята на Олга“ от сборника разкази „Концентрични разкази“ (1986), послужил като „канава“, върху която авторката по-късно доразвива философско-историческите си идеи, изкристализирали в завършен вид в романа „Житие на Исмаил Ферик паша“. В „Историята на Олга“ в зората на ХХ век момиче от турски произход на остров Крит – тук Турция, освен образа на балканския съсед, носи и конотации, отнасящи се до гръцкия национален опит, свързан с Ориента – заплаща висока цена за своята свобода. Документална основа на романа на Йоргос Скамбардонис „Остарявам успешно“ (2000) са горчивите спомени от българската окупация – с благословията на нацистите – в Беломорска Тракия през Втората световна война. Задържайки се, макар и бегло, на територията на историческия роман, не можем да пропуснем романа на Василис Гуроянис „Сребърната трева покълва“ (1992), в който водеща роля играят цамите, албанскиговорещи мюсюлмани, които по време на окупацията сътрудничат с германците и италианците, като така възбуждат омразата на своите християнски съседи. Така историческият балканец-чужденец е описан както като потиснат социален индивид, който може да бъде възприеман само от дистанция и няма ни най-малка надежда да отвоюва свободата си, но и от противоположния полюс – като носител на репресивни военни сили, упражняващи непредизвикано с нищо насилие върху местните хора.
Две заглавия от сборника разкази на Мишел Файс „От същата чаша и други истории“ (1999) ни дават представа за художествения им обхват: „Шехерезада, Дездемона, Бубу“ и „Горни и долни крайници“. В първия доминира колективната трансбалканска перспектива, при все че тук също така се среща и исторически елемент: възкресена е историята на Балканите през последния век, като са щрихирани неговите кървави километрични камъни. Най-силното присъствие и съжителстване на гърци и балканските им съседи, този път изразено на социално ниво, може да бъде открито в романа „Развален гръцки“ (2000) на Танасис Химонас, в който са свързани два поначало противоположни и сблъскващи се свята: от една страна, предвзетите буржоазни жители на скъпите атински резиденциални предградия Психико, Филотеи и Екали, а от друга, и то без ни най-малка доза манихейство – парадът на горчиво измъчени източноевропейци, като сред тях най-вече многобройни са балканците. Така гръцките автори освобождават другия от демонизираните стереотипи и подхождат към него такъв какъвто е или по-скоро какъвто той всекидневно се бори да стане: гражданин, а оттам и пълноценно човешко създа-ние в едно странно, понякога негостоприемно или дори враждебно настроено общество.
Но нека преминем към втория подход за интерпретиране на Балканите, при който действието е пренесено извън Гърция. Романът на Тодорос Григориадис „Водите на полуострова“ (1998) ни връща още веднъж към историческото минало: през жежкото лято на 1906 пътищата на английски журналист, преводач, по произход тракиец, който работи за английското консулство в Истанбул, и студент мюсюлманин, отпаднал от медресето в Кавала, се пресичат с тези на гърци, турци и българи, настъпвайки болни места на националните страсти, които през този период са разпалени до крайност на Балканите. Онова, което притежава огромна сила в романа на Григориадис, е природата. Тя люлее грижовно в обятията си тези трима мъже, откъсва ги от техните колективни грижи и ги отвежда към безкрайна игра със загадъчното и божественото, което накрая те напълно прегръщат. Историческото минало, в което Григориадис ни кара да се гмурнем, не изменя гледната точка, от която съвременната гръцка проза визира чужденеца балканец извън Гърция. Тук се прави опит да бъде разбран другият чрез жизнените потребности на неговата общност. Този път истината е истината на разликата.
В романа на Сотирис Димитриу „Казва им го Господ“ (2002) гърци и работници от други балкански страни – албанци, власи, цигани, северноепирци, се срещат на една самотна височина в Епир, където емигрант гради къща. Те започват да си разказват истории, които при все че страшно много се различават една от друга, все пак разкриват общия горчив корен, от който всички те са поникнали: обричането на главния герой на живот, изпълнен с мъки, жестоки удари и неизлечими рани. Основното в книгата на Димитриу е именно анонимността на всекидневните болезнени скиталчества на героите, от които няма връщане назад, в рамката на два пейзажа, които едновременно са познати, но и странни – Гърция и Албания, където копнежът им да живеят градивно се преобръща в пълен провал да си осигурят дори най-насъщното.

Крайности на еротичното в съвременния гръцки роман
Носеща в себе си античната лирическа традиция от Сафо и Архилох до Симонид и Бакхилид, както и волнодумието на Аристофан и по-съвременната сугестивна чувственост на Кавафис с неговата уникална настойчивост „да създава атмосфера“ и непресъхващата река от еротични пориви, в която е потопен „Великият Ориенталец“ на поета-сюрреалист Андреас Ембирикос, съвременната гръцка проза, третираща екстремното в еротичното, черпи влиянието си както от гръцкото литературно минало, така и от европейската литература и кино. Доста често тези творби съчетават Дионисиевото, езическо обожествяване от древни времена с проникващо усещане за святост, но и за греховност – наследство на православната традиция. Така, разчлененото тяло на Дионис може да бъде прозряно в разпнатото прободено от гвоздеи тяло на Христос, което се изнася от църквата всеки Велики петък в религиозната процесия на Плащаницата Христова. Ако Йоргос Йоану (1927–1980), най-известният солунски разказвач, говори с намеци за хомосексуални желания, то Костас Тахцис (1927–1988) сваля всички маски и нарича нещата с истинските им имена. На български е преведен най-известният му роман „Третото венчило“ (прев. Драгомира Вълчева). Самият Тахцис е живял живот на крайности, без да крие факта, че проституира като травестит. Смъртта му шокира цяла Гърция, когато една нощ през 1988 писателят бе жестоко убит от непознат при неизяснени обстоятелства.
Танасис Валтинос (1932), писател, чиито сюжети черпят материал от съвременната гръцка история, и то от историята на нейните военни сблъсъци (Малоазиатска катастрофа, Гражданската война), в един от последните си романи „Дневник 1836–2001“ (2001) – фрагментиран текст, сглобен от извадки от вписвания в дневниците на неговите герои, измества сцената на действие от окървавеното поле на историческия сблъсък към баталността на „любовното ложе“ с колоритно описани неортодоксални еротични срещи, при които най-интересният елемент е авторовият хладен, почти клиничен поглед към тях. Избягвайки всякакъв лиризъм, Валтинос пише за секс, сексуални пози и интимните части на човешкото тяло със суха поетичност, напрегната и истински заредена с еротична страст.
Ерси Сотиропулу (1953) може би дава най-интересен израз на феминисткия и постфеминистки проблем за възрастта, неотклонно следвайки пътеките на експерименталното писане (с мазки на черен сарказъм), подхвърлящо на съмнение самите граници на писането и разказа. Въпросът за прекрачването на границите е поставен по различен начин в кратката, но силна новела със заглавие „Празнична тридневка в Янина“ (1982). Посредством трансформиране и обезобразяване на човешкото тяло, посредством прикрита бестиалност, ампутиране и канибализъм, и главно чрез смиване на границите между мъжки и женски род на физическо ниво, чрез потоп от разчленена плът и еротични плетеници със садомазохистични обертонове, напомнящи картини на Франсис Бейкън до такава степен, че цялата литературна творба прилича на същински кошмар, човешкото тяло се разкрива като абсолютния главен герой на новелата. През 1997 бе публикуван сборник разкази със заглавие „Неприлични истории“. Между авторите, включени в него (С. Димитриу, М. Евстатиади, Д. Нолас, Ал. Панселинос, А. Сурунис, П. Тацопулос, К. Цицели и М. Файс), се съсредоточават върху неприличното и натуралистичното, като обрисуват герои от народните класи или маргинализирани типове с брутални еротични страсти или сексуални извращения.

Следвоенният градски пейзаж в гръцката проза
Съвременният град присъства в следвоенния гръцки роман, видян най-малко под два различни ъгъла – като арена на живота и като хранилище на историческата памет. Процесът на преработване на преживения опит, преди той да бъде дестилиран в литературно слово, често пъти е бавен и се движи със закъснение спрямо реалните събития. Например Гражданската война (1946–1949) продължава да измъчва гръцката проза десетилетия наред след нейния край, „натрапвайки“ присъствието си при всеки опит да се пише за конвенционалното настояще. Може би типичен в това отношение е начинът, по който писателят Менис Кумандареас третира Атина в неотдавнашното си панорамно историческо платно „Два пъти грък“ (2001), обрисуващо четирийсетгодишен период (1949–1990).
Централна тема в романа „Древната ръжда“ (1979) на Маро Дука е диктатурата на полковниците, проследена е съдбата на „буржоазната“ героиня Мирсини, която постепенно се политизира, път, следван всъщност от цялото нейно поколение. Фабриките в народните квартали, където тя се опитва да намери работа, полицейските участъци, където е задържана и изтезавана, изкупващият историческите грехове студентски бунт в атинската Политехника през 1973, университетските аудитории и студентски кафенета – това е декорът, сред който се води политическата дискусия в един град под обсада. Философското предложение на тези романи е, че ако научаваме нещо за съвременния гръцки град от тях, то е, че сам по себе си градът не означава кой знае какво. Онова, което притежава истинска стойност, са скритите зад неговите потайности смисъл и символика, произтичащи главно от факта, че той представлява историко-културен конструкт.