Чадъри и мълнии


Разговор на Георги Коритаров със сръбския писател Драгослав Михайлович за предаването „Блиц +“, Радио „Нова Европа“, юни 2004 г.


Господин Михайлович, какви са вашите впечатления, познават ли се добре литературите на страните от Югоизточна Европа?
За съжаление не се познават добре, връзките между тях не са на най-доброто възможно ниво. Може би става въпрос за предразсъдъци, и то във всички възможни посоки. Освен това не бива да забравяме, че днес на Балканите съществуват много малки народи с малки езици.
До какви психологически дълбочини достигнахте, какви са вашите открития за човека на социализма?
Ох, доколкото аз виждам, разликите между човека на социализма и този преди или след него не са кой знае колко големи. Сам по себе си човекът има големи слабости, огромно желание за агресия. Според някои психологически изследвания например се смята, че около 4–5 процента от населението на всеки народ е със садистични наклонности. И в някои повратни моменти тези хора успяват да излязат на повърхността и извършват ужасни злодейства, които повлияват на историята не само на собствените, но и на съседните им народи.
Как мислите, осмисля ли се по някакъв нов начин символът Голи Оток в сръбската литература и въобще в живота след разпада на голяма Югославия, след изчезването на държавата Съюзна Република Югославия и трансформирането є в съюз Сърбия и Черна гора?
За съжаление до това изобщо не се стигна. Още след краха на социализма, в началото на промените в бивша Югославия се повдигна въпросът за реабилитацията на всички политически затворници. Това засега се случи само в Хърватия и Словения. В Сърбия, Македония, Босна и Херцеговина, а също и в Черна гора това не бе направено, въпреки че всички ние, които преминахме през тези репресии, от време на време излизаме от мълчанието и се опитваме да напомним, че реабилитацията трябва да се направи, защото това в крайна сметка е едно от условията за демократизацията на държавата. Засега обаче това постоянно се снема от дневния ред. Например когато през 2001 г. четох досието си на т.нар. „народен враг“, в него открих решение от октомври 1979 г., в което тогавашният секретар на вътрешните работи на Сърбия, Виобран Станоевич, предлагаше да бъда включен в някакъв списък „Операция Мълния“. Тъй като в книгите си аз пиша, че поне на два пъти е имало идея да се избият ако не всички затворници от Голи Оток, то поне една част от тях, аз стигнах до извода, че това не е нищо друго, освен списък за ликвидация. Понеже знаех точния номер на досието си, както и кога е станало това, през 2001 г. аз се обърнах към министъра на вътрешните работи Душан Михайлович, с молба да ми се даде обяснение какво означава това „Операция Мълния“. Наскоро изпратих молба и до новия министър.
И какво ви казаха?
Нищо. Нито единият, нито другият министър пожелаха да ми отговорят. В последно време дори започнах да обмислям дали да не осъдя сръбската държава заради това.
Жив ли е титовизмът?
Титовизмът за мое голямо съжаление е жив и през последните години се забелязва мощна реставрация на титовизма.
Това, което казвате, не е ли в противоречие с надигането на сръбския национализъм? Ето виждаме, Сръбската Радикална партия спечели много силни позиции. Тази партия, партията на Шешел, не противоречи ли на реставрацията на титовизма, за която говорите?
Аз не разбирам кой знае колко от партии, но в крайна сметка е повече от ясно, че противоречие има и все пак аз не бих казал, че това не е най-добрият начин за противопоставяне на титовизма. При получаването на една награда в Билеча през 2000 г. аз казах, че у нас, в Сърбия, управляват два Интернационала – един червен Интернационал, този, който изникна изпод крилото на Слободан Милошевич, и един Син Интернационал, начело на който застанаха хора, също здраво свързани с титовизма, които обаче се пребоядисаха, сложиха си сини елечета в името на Европа и Запада и сега искат да ни висят на главите така, както едно време ни беше виснал истинският титовизъм.
Как рефлектира разпадането на Югославия върху сръбския творец?
Не бих казал, че се отрази съществено върху литературата. Литературата така или иначе реагира със закъснение на историческите събития. И аз не вярвам да има роман, който да се отнася до гражданската война от 1991 до 1995 г.
Настина ли няма такъв ярък роман?
Аз не зная, не съм го забелязал.
Искам да ви попитам защо в творчеството на такива изтъкнати писатели и като Добрица Чосич, и като вас, образът на българина присъства в не особено приятна светлина?
За съжаление вие сте прав, а причините вероятно са в някои исторически събития от последните сто и петдесет години. Между сърбите и българите е имало доста сериозни сблъсъци с проливане на кръв и злодейства, които, нека сме честни, са вършени и от двете страни. И аз изобщо не се съмнявам, че и в България има такива лоши предразсъдъци за сърбите, както ги има и при нас. Ето например наскоро четох в едно българско списание как някакъв сръбски писател от Босна играл футбол вместо с топка с отсечена човешка глава. Явно, че човекът, който го е писал, хабер си няма от футбол, но тъй или иначе въпросът е в това, че предразсъдъците се раждат ето така.

Превод: Людмила МИНДОВА