Всред странните явления в историята е, че тук, върху Пътя, подложен на вечно течение, брулен от четири посоки, въпреки и въпреки всичко остана да обитава пътните кръстовища един народ. Той заплати високо тази своя придобивка; бе принуждаван да я отстоява на всички страни, да я губи в пепелища и я изгражда отново. Тъкмо затуй тя му стана толкова скъпа, че за българина Пътят – нещо така международно, междудържавно, ничие, като един път – се превърна в неотменима част от българското битие. Част, без която не си представяме българското цяло.

През останалото Средновековие Византия – помирена, че съществува българска държава между Дунав и Хемус – упорито є оспорва тъкмо пътните крепости, които много виждат и пащат. Българските царе трайно задържат Средец, Ниш или Белград, но Пловдив, но Одрин имат променлива съдба. Защо ли?

Ами заради Траянова врата. Византия не смее да придвижи войски през клисурата, известна като страшен капан. А дотам е лесно – никаква планинска преграда между Константинопол и Суки.

Не говорим за пътник през ранното Средновековие. Колкото и склонен към приключения, той узнава, че из Пътя вече е дума не за вероятна, а за сигурна смърт. За разлика от него търговецът е дръзвал и по него време – търговците са най-храбрите средновековни мъже. Краен западен пазар на източната търговия тогава е Великоморавия, та Пътят за кратко се нарича Моравски.

Това име напомня двамина пътници, които не приличат никому. Тъкмо през девети век, тъкмо към Великоморавия вървят двама братя. Със странен товар: книги. Никакъв паметник не величае пътешествието им из Пътя, макар то да е най-важното събитие за балканските славяни.
Все пак с буквите, измислени от тия братя, можеше да им се изпише надпис: „Оттук през 862 минаха Кирил и Методий на път за Велика Моравия. Из Пътя мина първата славянска книга.“