В оскъдната Гърция, която ни е останала, единственото, което все още можеш да сториш, е да се молиш на твоите богове. Какви богове? О, та те са много. Почти толкова, колкото е населението на страната. На два метра под земята или над одрасканата стена в съседство с теб, те бдят нащрек. Със счупени носове, със строшена ръка, с леко позеленяло от патината на времето наметало или с вишнево по раменете и поглед, който не се спира върху теб, а продължава по-нататък. Изглеждат замислени и наведени сякаш държат въдици, които са самите нишки на живота ни. И всичко това в навечерието на големи събития, които не знаеш дали ще се случат някога.

То е сякаш един втори ден се разсъмва вътре в първия. При което ти виждаш как онова, което до преди малко е придобивало особена тяжест в живота ти, се свива, олеква, изчезва и на мястото му не остава нищо друго, освен една девойка, която едва докосва земята, държи панер с цветя и върви към теб без никога да те достига.

Какво ли може да символизира едно такова напълно откъснато от всекидневните интереси видение? Ако кодът, който използвам, е верен, той гласи: „Добре си бил сътворен, човече, без никаква причина“. Или по-скоро: „Причината, поради която си бил сътворен, е именно тази: да доказваш и ти с живота и делата си, човече, че всичко може и трябва да се случва без никаква причина. Да се извършва т а к а, като се извършва цялото сътворение“.

Само че, за да разбереш това, трябва да стигнеш далеч.