Драгослав Михайлович, ЗлодейСмъртта е единственото известно нещо, мислеха си те тогава, и не е най-важното на чия страна си: дали ще умреш като приятел или като враг, дали ще умреш от приятелска или вражеска ръка. Важното е само как ще умреш. Презирайки мизерното настояще, с което не можеха да се преборят, а без желание, потребност и воля да се преселят дори в съседната област, в своите измишльотини истински желаеха някакъв нов враг, който пак да тръгне някъде оттам и да внесе в разпокъсания им живот така необходимия ред и яснота и да му придаде достоен смисъл и трайна ценност в паметта, след като и без това е обречен на смърт.
Хленчещи и жалки във всекидневието си, в тези бленувани предели те ставаха по-добри от където и да било и по-действителни, отколкото в кой да е друг живот. Всъщност живееха така, както вярваха, че биха заслужили да живеят в някакъв по-добър свят и така, както единствено има смисъл за се живее – красиво и ведро, макар и в бързата и болезнена, но горда смърт.
Никъде моите съграждани не са били по-красиви, отколкото в тези легенди, които страстно изплитаха, и никъде не са били по-безсмислено излъгани. Защото никъде гордостта на воина и смисълът на приемането на насилствената смърт не са били толкова безполезни за обикновения, всекидневния живот, колкото именно в моя град.
Затова никога не можеше да се докаже откъде са възникнали тези предания, нито пък докъде са стигнали в разкриването на истината, както не можеше да се прецени доколко са реални, а доколко нереални. Никой никога не ги е записвал, нито пък някой външен човек се е заинтересувал някога от тях.