После я хванах леко за раменете, в опит да изтласкам упорството й, и усетих как горящата й плът овъгли пръстите ми. Целунах я по бузата с все същата банкрутирала тайна мисъл – да отклоня съдбата, да полаская гордостта й.

Тогава усетих как пръстите й се заравят в косите ми и как съпротивителните ми сили, вътрешни и външни, се стопяват. Очите ни се гледаха с безбрежна омраза, устните ни се бяха доближили на греховно разстояние.

Когато я изпращах късно вечерта, й напомних, че случилото се между нас естествено би трябвало да означава край на отношенията й с Михалис. Беше очевидно, че не го обича вече. Но край и на нашите отношения. Не знаех дали би било редно да демонстрираме открито връзката си. В интерес на истината, исках да й кажа да почакаме малко, докато нещата се избистрят от само себе си. Но какво ще рече от само себе си?

И докато очаквах възраженията й, разбрах, че двусмислеността на думите ми я устройваше. Може би (и точно това е забавното) гълъбите са заредили клетките ни с толкова много биоенергия, каза, че би било опасна лудост да задържаме тежестта й... Горе-долу така прозвуча потвърждението й.