ИСМАИЛ КАДАРЕ (р. 1936) е завършил албанска филология в ДУ в Тирана, а през 1958 г. постъпва в Литературния институт „Максим Горки" в Москва, но поради скъсване на отношенията между Албания и Русия през 1960 г. се завръща в родината си. Поет, белетрист, романист и есеист, творческият си път той започва със стихосбирката „Младежки вдъхновения" (1954), издава още няколко сборника поезия и белетристика, след което навлиза в прозата с романа „Генералът на мъртвата армия" (1963). Събраните му произведения излизат в Албания през 1985 г. в 12 тома. От 90те години насам творчеството на Кадаре се обогатява с три нови сборника разкази и новели - „Измамни мечти", „Отлитането на щъркела" и „Открадването на царския сън" (1999), седем романа: „Досие „Омир", „Чудовището" (спрян на времето от цензурата, излиза след 25 години), „Концерт в кроя на зимата", „Пирамидата", „Орелът", „Спиртус" и „Палатата на сънищата". През същия период Кадаре публикува и седем книги с есеистика: „Есхил - този голям несретник", „Покана в моя кабинет", „От един до друг декември", „Тежестта на кръста", „Легендата на легендите" (1995), „Три горестни песни за Косово" (1998) и „Албанската нация на прага на третото хилядолетие".



ИСМАИЛ КАДАРЕ

Есхил - този голям несретник

КОГАТО ПРЕЗ НЯКОЙ октомврийски ден, един от онези, които сякаш специално са създадени, за да препрочетеш нещо рядко, измъкваш от лавицата на библиотеката някоя от книгите на Есхил и изведнъж разбираш дали си улучил, или не благоприятния за целта ден, защото Есхил е от творците, на които не всяко време подхожда. Той изисква особено предразположение. Това произтича от простата причина, че ти го познаваш още от ранна младост, изучавал си го в училище, слушал си за него в културните предавания по телевизията и прочие, накратко, не проявяваш някакво особено любопитство, така че прочитането или препрочитането му от само себе си представлява „нещо желано" от теб.

Всъщност думите „прочитане" или „препрочитане" в случая изглеждат неточни. Прелистването на негова книга е поскоро медитиране, отколкото четене, затова би било съвсем естествено тя да стои затворена вместо отворена.

Известно е, че за подобно нещо е необходимо особено душевно състояние, в което не се изпада лесно и по всяко време. И ако човек почувства, че денят е неподходящ, подобре е отново да постави книгата на лавицата и да изчака друг ден.

Това са някои мои бележки за Есхил, нахвърляни в различно време. От интереса, който те ще събудят, може да се съди доколко подходящи или не са били дните, когато са писани.

1.

СЪВСЕМ ЕСТЕСТВЕНО е желанието да се знае как работи един писател, какви навици има, през кои часове и в какъв кабинет твори. Но за античните писатели, когато не само тези неща, а и целият им живот е забулен в забрава, това желание се превръща в нещо като мъчителен сън. Всичко изглежда толкова далечно, сякаш никога не е съществувало.

Въпреки това е имало една ръка, която е написала безсмъртните трагедии. Една ръка, държала сечиво, издълбаващо знаци, която буква по буква и ред след ред е изписвала думите. Имало е и някакъв дом, някаква стая, където те са се родили за първи път.

Каква е била работната стая на Есхил? Ние не знаем подробности, но знаем главното: че е била без книги.

И този човек е „бащата на трагедията", както са го наричали някога, един от отците на световната литература. А е бил и почти самотник. Дали тази особена съдба е била нещо твърде печално или прекрасно? Това никой не знае. Много неща за него никому не са известни. Единствено можем да си представим, че е имал работна стая. Навярно и някакъв вид маса, на която е редил тъмните плочки, върху които е писал със своего рода длето. В единия ъгъл на стаята може да е имало други плочки с някой монолог на токущо представената трагедия на Фриних или преведени стихове от „Гилгамеш". А що се отнася до Омир, навярно го е знаел наизуст. И това е било всичко. Останалото е трябвало той да създаде.

Вероятно се е налагало да закрива прозорците в студено време. През намазнения със зехтин папирус е нахлувала леко замъглена светлина, която го е свързвала и същевременно откъсвала от света.

Дали е играла някаква роля тази светлина при обагрянето на трагедиите му? И какви ли щяха да бъдат те, ако вместо с намазнения папирус прозорците са били със стъкла? Две хиляди години покъсно англичанинът Шекспир, който написва своите трагедии под светлината, нахлуваща през стъкло, това не ги е направило поведри, а напротив. Дали причината е била в мрачния север, или облаците са били в самия него?

Много въпроси и предположения възникват, когато прелистваш Есхил. Затова прочитането му е поценно и поистинско, ако често затваряш книгата.

След работния ден като всеки творец вероятно и на него му е харесвало да излезе и да се поразтъпче. Може би да намине към театъра, за да поговори за бъдещата си драма, или да отскочи до Ареопага да оправи някоя бъркотия, свързана с последното негово представление, или просто да се разходи из пазара.

Гледката пред Есхил навярно е била съвсем различна от тази, която ние днес можем да си представим. Просторът е изглеждал много понеобхватен по простата причина, че хората са били помалко, а още помалко свободните хора. Храмовете също са били помалобройни в сравнение със скромните ниски жилища. Но в този необятен простор, който би се сторил празен за нашето око, са се вихрили невижданите дотогава циклони на мисълта и фантазията.

Нито една документация, фотография или идентичен материал биха могли да отразят по такъв блестящ начин събитията, случили се преди месец, седмица или предния ден, а да не говорим за поотдавнашните. Благодарение на фантазията и оригиналното интерпретиране на всяко от тях тези събития са прераствали в толкова вълнуващи, че не са били далеч от границите на гледките, които ни се присънват.

Човекът с найобикновен външен вид, с опадали коси, както го представят по скулптурите, е бил един от генераторите, разпръскващи вълни от мисли и делириум, които ще обхванат от край до край за хиляди години планетата, наречена Земя. Но по онова време, колкото и да е осъзнавал силата си, нито той нито който и да било друг е могъл да предвиди с точност истинските му размери.

Продължава