НИЕ РАЗСЪЖДАВАМЕ С ЧУВСТВАТА СИ, А ЧУВСТВАМЕ ТАРИКАТСКИ



Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била македонската и българската книга за вас?
Много повече обичам лова отколкото ходенето по музеи. Въпреки разпространения предразсъдък за непознатото, което се крие в бъдещето, аз вярвам, че то се крие в миналото и е много по-страшно там, тъй като ние мислим, че контролираме миналото си, а всъщност то нас контролира. И то безцеремонно. От друга страна, бъдещето е пространство за разиграване на нашата надежда. И вяра. Обръщането към миналото, за да възстановим безвъзвратно загубената си надежда, е само патетично, а понякога и смехотворно утешение: ето имаме на какво да робуваме! А робството е сладко за хората, с изключение на тези, които наричаме луди и държим под ключ, за да се запазим от тяхната параноя, шизофрения и мания собствените си илюзии. Третият тип хора пише книги. In maiorem gloriam nationis! Те обичат своя народ и очакват неговата обич!? Оборот на обичта. Дай, за да ти дам. Пишеш – значи обичаш своя народ. По-маловажно е как пишеш. Ние сме като кокошките. Волът работи по цял ден, а нощем спи и сънува яслите. Кокошката снася едно яйце и по цял ден гордо кудкудяка, сякаш е пресъздала света. Иска хем просо, хем свобода! Книгите ли? Те са рециклаж на боклука. Дайте ми истински, качествен, миризлив боклук с дебели червеи, които изпиха очите на Офелия, аз ще ви върна вълнуващ театър.
Кои са книгите, които са ви дали най-много, и кои са тези, от които вие сте взели повече, отколкото сте предполагали, че е възможно?
Даване – вземане с книги? Да. Не вярвам нещо да съм дал. Взел съм много. Впрочем книгите днес са рециклаж на вече направения рециклаж на рециклажа на боклука.
Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?
Боя се, че все още робуваме на „функции“ и „функционалности“ на литературата. Тя е все още слугиня. Соцреализъм ли? Защо да не! За това. Че кой днес чете Шолохов!? Ето защо. A l’art pour l’art все още звучи кухо. И куцо. Все още мнозина пишат, за да станат „съвест на нацията“, трибуни на нейната гордост и прочие. Аз пиша от кеф. Или от мъка. Ако ме заболи зъб, ходя на зъболекар. Ако ме заболи душата, аз я замайвам с писане ... Играя и театър.
Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо македонската специфика на този лек?

Криза? Че какво от това? Самият живот е криза, а кризата е знак, че не сме умрели.Откакто знае за себе си, човечеството говори, че е в криза и продължава да върви напред... След комунизма, в който кокошките бяха хранени обилно, за да снасят червени яйца и да кудкудякат за класовата борба и пролетариата, сега сме в криза на препитанието си. Много талантливи писатели пак ще умират от глад и от студ. Много неталантливи ще крещят от тяхно име и ще плуват в мед и масло.
Днес, и тук (в България – б.р.), както и в Македония, макар и по-малко там, се чуват вопли до небето. Културата ни пропада и следователно нацията ни изчезва! Разбира се! Като аз не мога, не умея, не зная, не ми се ще да пиша, разбира се, че културата и нацията изчезват. Какъв смисъл имат те без моя гений ?! Днес в България има над 1500 регистрирани писатели!!! В Македония също ги има сравнително много. Не ми се сърдете, братя по перо! Но всички ли сме действително писатели и има ли толкоз гении в Европа? В Македония ли? Министерството на културата финансира сто на сто 200 книги на година. Сами направете сравнението.
Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творили – нали волята творчество е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?
Истинското творчество подразбира едно определено „без да искам“. Всичко останало се намира в страданието, но не на чужди и общи причини, а над своите собствени. Лични. Страдам, значи съществувам. Ако в една сълза има тайна и достатъчно сол, тя ще издълбае следа в скалата во веки веков. Жалко е, че изкуството все повече прилича на, както би казал Мирослав Кърлежа, орган в опожарена църква!
Кое през годините ви е давало най-голямо упование и надежда?
Бог.
Как си представяте Македония в края на следващия XXI век? Какво е за вас Времето?
Не мога да фокусирам Македония отделно от света, а като си представям света, едва ли я виждам. Като успея да я видя, плаче ми се от товара на нейното минало: кръв и сълзи, сълзи и кръв. Веднъж, наяве видях своя прапрапрапрапра дядо. Умираше гладен, но и от студ. Единият крак му беше откъснат от вълци, а кръвта замръзнала. Погледна ме с надежда: гледаше в бъдещето! Плаках като малко дете, въпреки стъписаните погледи на минаващите покрай мен! Ако ний на Балканите спешно не станем по-умни, ще намалеем до размери на математическа точка. Времето ли? Това е за назидание заради източния ни грях. Само безумните не са наказани с времето. Затова са щастливи. От тях времето не меле брашното на суетата.
Изминалите сто години – с какво най-много тежат (като създадени ценности) и ни тежат (като тегоба)?
В ХХ век са компримирани 5000 г. кланета. Колеха се и все още се колят хората и смисълът. Помежду си! Безмилостно. Но ако съдим спрямо нашето ужасно леко поведение и нашата нахална егоцентричност, ХХ век изобщо не ни тежи?! Не започнем ли веднага да ходим на два крака, ще завършим в нищото.
Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?
Балканите се намират пред съдбоносен избор: Барутен погреб или буре барут ще бъде ли това нашата последна възможност да направим поредния си погрешен избор? Това е въпросът на моята следваща книга, която ще се казва „Balkans. United?“.
С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?
Суетата е като брадата: всеки ден се бръснеш, но утре тя пак е тук.
Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрали, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?
Зависи от това кой съм аз самия в момента.
Лицемерът казва веднага: Книгата.
Циникът: Златото!
Силният: И двете. И освен това би набил този, който задава въпроса.
Мъдрецът: Нито едното, нито другото. Аз съм този, който дава.
Глуповатият: Бих взел златото, за да платя на някой умен да ми напише книга, та и аз да стана прочут.
Прагматикът: Взимам златото и си купувам много книги.
Суетният: Ще взема книгата и ще се хваля колко ми е струвала. И прочие. Едно обаче е сигурно. Никой не е видял полза от една книга. Освен материална. Иначе от една книга най-ефикасно се оглупява.
Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът ви от вашето публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно ви признаха?
Признанията са като сенките: ако тичаш и бягаш след нея тя бяга и никога не можеш да я стигнеш. Ако си безразличен към нея, тя те следва! Идва след теб като вярно куче. Но за да имаш сянка, трябва първо да си на слънце. Младите нека пишат само ако този акт е въпрос на живот или смърт! Останалото е лъжа.
Бихте ли посочили вашата лична антология или колекция от имена, майстори на прозата, които цените най-вече – от македонската и световната, включително балканската литература?
Всеки божи ден обичам по-други автори. Аз нямам нищо общо с верността. Не вярвам във верността към естетическите ценности: те са променливи, както и самите емоции; постоянните чувства са най-голямата безчувственост.
На същите въпроси отговориха и едни от най-големите български писатели, наричани „живи класици“, които участваха в друга издателска серия, наречена „Бялата поредица“ – Книга с автограф през април 1999г. Имахте възможност да се запознаете с отговорите им – какъв е вашият коментар?
Не всички са искрени, но всеки има право да се самозалъгва.
Има ли спасение от монологичността и мазохизма на балканците? И какво е то?
Мъдрите се учат.
Без кои автори – македонски, балкански и световни, не би била възможна една бъдеща антология на шовинизма?
Много са. Разстоянието между талантливите и любителите ще ви подскаже.
Какви народопсихологични и литературни комплекси откривате в македонците и в съседните им балкански народи? Доколко това е резултат от факта, че балканците са пропуснали Реформацията, Просвещението, Великите географски открития?… Докога ще продължаваме да живеем като че ли светът сме само ние и никой друг не съществува освен нас?…
Автореферентността е характерна за фрустрираните, а самата тя е дълбоко фрустрираща. Парадоксът на Балканите: поражението, поразията, неуспехът и падението винаги и навсякъде са родители на разсъждението, освен на Балканите. Ние разсъждаваме с чувствата си, а чувстваме тарикатски.
Как оценявате ролята на частното издателство „Балкани“ за балканското литературно и културно сътрудничество в конкретния случай по повод „Балканска библиотека“? У нас такава поредица с автори от всички балкански литератури без изключение не е издавана никога. Колко омраза, предразсъдъци, идеологически табута и колко загубено време…
Високо. За съжаление, за такива проекти все още е нужна храброст! Все още на Балканите се намират звероподобни хора, които са заможни не само материално!
Какво не могат да разделят балканците според вас?
?
Какви по-големи възможности откривате в тази инициатива и какви нови партньори и участници виждате в нея, освен вашата достойна за уважение съпричастност?
Аз съм вътре, а отвътре не се вижда далеч.