ОСОБЕНО ТРУДНО Е НА МЛАДИТЕ, ОСТАВЯМЕ ГИ БЕЗ ОРИЕНТИРИ И ИЛЮЗИИ



Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била кипърската и българската книга за вас?
Първият ми спомен, свързан с литературата, е един после загубен и с години търсен сборник със стихове и разкази от петдесетте години, излязъл под заглавие Златни страници. В него бяха събрани български разкази и стихове на нашите класици, както и много български приказки. Там, в първите детски спомени, се корени любовта ми към магическия свят на словото, по-богат, по-щедър от реалния и безкрайно привлекателен. Веднъж обаяна от живата вода на словото (там беше и тази приказка) останах за цял живот нейна пленница.
Ако има нещо такова като душа, то аз дължа половината си на книгите. Другата половина на майка ми с нейната неизчерпаема любов към красотата в литературата, музиката и човешките отношения. Побратими на българската книга по-късно станаха немската и гръцката книга.
Кои са книгите, които са ви дали най-много, и кои са тези, от които вие сте взели повече, отколкото сте предполагали, че е възможно?
Както за любимите хора, така и за книгите като че не е добре да говорим със списъци. Ще спомена само най– продължителните любови като Дебелянов, Лилиев, Яворов, Атанас Далчев, Шекспир, Гьоте, Хьолдерлин, Хайне, Райнер Мариа Рилке, Ханс Магнус Енсценсбергер, Карл Кроло, Гийом Аполинер, Жан Кокто, Робер Дезнос, Сеферис, Кавафис, Елитис.
Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечните години?
Загриженост за бъдещето на изящното слово съществува вече доста десетилетия. Демократизацията на образованието заедно с огромната полза доведе и до една нова неграмотност. Броят на читателите расте за сметка на промяната в предпочитанията. Днес всеобщото уважение към класическата литература се измества от откровеното предпочитание към масовата култура и всякакъв вид ерзацлитература. Нови битки предстоят. И все пак по сведения от анкети, проведени на международно ниво, електронната информация и култура не е изместила словото, взаимодействието между тях приема нови форми, например електронната книга, но нито при печата, нито при литературата се наблюдават признаци на упадък.
Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо кипърската специфика на този лек?

Кипър е един отделен феномен. Едва в 1960 година, много късно в сравнение със страните на Южна Европа, Кипър получава независимост. Едва тогава образованието се демократизира и книгата навлиза по-широко в живота на хората. Днес това, което е характерно, е, че има признаци на бързо наваксване по отношение на продукцията, много нови имена се раждат, но и нова читателска публика. Интересен е и феноменът България, където от сигурността на държавното финансиране и свързаните с това трудности за писателя да бъде искрен със себе си, а и със читателите си, сега се търсят нови форми на достъп до читателска нова публика, зараждат се нови отношения. Много тъжно е обаче, че ударът, който икономическата криза нанесе върху културата въобще, порази писатели и читатели. Но там, където е текла вода, винаги ще тече...
Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творили – нали волята творчество е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?
Няма рецепти, няма логични обяснения, уникален е всеки човек, уникален е и подходът на всеки творец. При мен колкото и да звучи непрофесионално, стихотворенията, независимо дали са плач или – рядко – радостен възглас, идват и кацат като птици на рамото ми и искат да ги чуя и запиша.
Как си представяте Кипър в края на следващия XXI век? Какво е за вас Времето?

Поради политическия проблем е трудно да се предвиди как ще изглежда Кипър в края на ХХI век. Има обаче надежда да се върне към мирните години и жизнеността на един средиземноморски бит заедно с неизбежно модернизирания ни днес начин на живот. Но има и много страх за бъдещето у всички точно поради проблема.
Изминалите сто години – с какво най-много тежат (като създадени ценности) и ни тежат (като тегоба)?
Откъде да броим стоте години. Сега това май ще е миналият двадесети век. Огромен технически скок И много трудности за човека, свързани с него. Как да синхронизира нравствеността с тези големи промени. Особено трудно е за младото поколение, което оставяме без всякакви ориентири, жалони и илюзии. То, както и мислещите хора, трябва да намерят новите устои, новите опори в сградата на новия хуманизъм.
Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?
Гледам на бъдещето със смесени чувства. Само един глупак може да е оптимист, когато вече е станал свидетел на ново зараждащия се всеобщ контрол и произволно налагане на норми в света от една единствена сила или империя. Но човекът разполага с вродено чувство за съпротива и в крайна сметка саморегулирането и отвътре на тези самофеноменално демократични общества ще роди нови форми на общуване.
Що се отнася до Балканите, те скъпо платиха и плащат различните идеологични експерименти на човечеството. И все пак след първияшок и прощъпалника в демокрацията има признаци на узряване и преодоляване на кризата.
С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?
С чувството си за хумор.
Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрали, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?
Несъществуваща дилема, за да се спаси вечната книга. Ако това е колективната памет, то тя ще оцелее така или иначе. А златото то днес владее света по най-грозния възможен начин.
Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът ви от вашето публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно ви признаха?
Определено някой трябва да говори за „нашата мъка ненаписана“, за да не се скита тя сама в пространството... Налагането днес не е налагане и утре, вчерашното не се оказва вечно, така че, както казва Кавафис, радостта е в пътя, а не в целта.
Бихте ли посочил вашата лична антология или колекция от имена, майстори на прозата, които цените най-вече – от кипърска, гръцката и световната, включително балканската литература?
Йордан Йовков, Елин Пелин, Йордан Радичков, Никос Казандзакис, Миривилис, Илиас Венезис, Томас Ман, Густав Флобер, Джеймс Джойс, Гюнтер Грас...
На същите въпроси отговориха и едни от най-големите български писатели, наричани „живи класици“, които участваха в друга издателска серия, наречена „Бялата поредица“ – Книга с автограф през април 1999 г. Имахте възможност да се запознаете с отговорите им – какъв е вашият коментар?
Всеки със своя житейски опит и творчески почерк. Интересни и откровени отговори.
Има ли спасение от монологичността и мазохизма на балканците? И какво е то?
Еднопосочна е улицата на прогреса и развитието. Човечеството може да оцелее само с отворени очи и прегръдки.
Без кои автори – кипърски, балкански и световни, не би била възможна една бъдеща антология на шовинизма?
Всички народи имат своите петна в историята и всички своите „патриоти“– човекомразци. Специално изследване е нужно да ги назовем, което ще помогне и в посока на новия хуманизъм, който е единствената надежда за спасение на човечеството.
Какви народопсихологични и литературни комплекси откривате в кипърците и в съседните им балкански народи? Доколко това е резултат от факта, че балканците са пропуснали Реформацията, Просвещението, Великите географски открития?… Докога ще продължаваме да живеем като че ли светът сме само ние и никой друг не съществува освен нас?…
Това, че Югоизточна Европа не е изживяла фазите на културното развитие в Западна Европа, се възприема от едни като недостатък, задържал развитието на този регион, говори се за нужда от наваксване. Други обаче са горди с тази особеност на страната си и с по-голямата близост на тази култура до народните корени. В различни степени днес се съчетават двете традиции и от това се ражда самородно и оригинално изкуство. Така че не е лошо в крайна сметка да преодолеем комплексите си. Тук ми идва на ум творчеството на Радичков, което не може да се роди в никоя средно– или западноевропейска страна.
Как оценявате ролята на частното издателство „Балкани“ за балканското литературно и културно сътрудничество в конкретния случай по повод „Балканска библиотека“? У нас такава поредица с автори от всички балкански литератури без изключение не е издавана никога. Колко омраза, предразсъдъци, идеологически табута и колко загубено време…
Издателство „Балкани“ се е заело с едно благородно и полезно начинание да помогне за преодоляване на щампите, предразсъдъците и защо не на омразата, заседнали в много глави по отношение на народностните и други качества на съседните народи. Културата е най-сигурният мост в това отношение и както се вижда, начинанието се увенчава с успех и се цени от българската читателска публика, както и от културната общественост в чужбина.
Какво не могат да разделят балканците според вас?
Изглежда, че досега не са се намерили политически сили, които да популяризират това, което свързва балканските народи. По-изгодно е било явно да се набляга на моментите в историята, които ги разделят. Новата ситуация около европейската им принадлежност е една надежда за преодоляване на горчивината от миналото. Това, което вече са сторили например германци и французи, които, ако гледаха назад, щяха да говорят само за реки от кръв, текли помежду им в продължение на цели векове.
Какви по-големи възможности откривате в тази инициатива и какви нови партньори и участници виждате в нея, освен вашата достойна за уважение съпричастност?
Инициативата на издателство „Балкани“ трябва да намери поддръжници и последователи и в съседните страни, да се разшири и доведе до едно духовно сближение на възгледи, свързани с историята и традициите на толкова сродни народи.