BALKANI
   English   Български
ОРХАН ПАМУК - четвъртият нобелист на Балканите: КОМЕНТАР ПОД СЪД

КОМЕНТАР ПОД СЪД
от Орхан Памук

Този петък, в Истанбул – в Шишли, окръга, където съм прекарал целия си живот, в съдилището точно срещу триетажната сграда, където баба ми живееше сама в продължение на 40 години, ще се изправя пред съдия. Престъплението, което съм извършил е, че съм отправил „обида към турския национален характер”. Прокурорът ще поиска да бъда затворен за три години. Може би трябва да се тревожа, защото турско-арменския журналист Хрант Динк беше съден в същия съд, за същото престъпление, по чл. 301 от същия закон и беше осъден. Но аз си оставам оптимист. Защото, както и моя адвокат, вярвам, че обвинението срещу мен е слабо. Не смятам, че ще отида в затвора.
Затова ми е малко неудобно да видя как процесът ми се драматизира толкова. Съвсем съм наясно, че повечето ми приятели от Истанбул, от които съм искал съвет, в даден момент от живота си са преминали през много по-тежки разпити и са загубили много години по съдилища и излежавайки присъди, само заради една книга, само заради нещо, което са написали. Тъй като живея в страна, която почита пашите си, светците си и полицаите си при всяка възможност, но отказва да почете писателите си преди да са прекарали няколко години по съдилища и по затвори, не мога да кажа, че бях изненадан, че съм даден под съд. Разбирам защо някои приятели се усмихват и ми казват, че най-накрая съм станал „истински турски писател”. Но когато изрекох думите, които ме поставиха в беда, не търсех такава слава.
Миналия февруари, в интервю, публикувано в швейцарски вестник казах, че „в Турция са убити милион арменци и тридесет хиляди кюрди”. След това изказах недоволство от това, че в страната ми е табу да бъдат обсъждани тези неща. За сериозните историци по света е общо достояние, че голям брой арменци са били депортирани, затова че, както се твърди, са взели страната на Отоманската империя през Първата световна война, а по пътя много от тях са били избити. Говорителите на Турция, повечето от които са дипломати, продължават да твърдят, че броят на умрелите е много по-малък, че избиването не се брои за геноцид, защото не е систематично, и че през войната и арменците са убили много мюсюлмани. Миналия септември, обаче, въпреки противодействието на държавата, три многоуважавани университета от Истанбул се обединиха в организирането на академична конференция на учени, открити към гледни точки, нетолерирани от официалната турска политика. Оттогава, за пръв път от деветдесет години, има обществена дискусия по въпроса – въпреки тегнещата заплаха от чл. 301.
Ако страната е готова да положи толкова усилия, за да попречи на турския народ да узнае какво се е случило с турските арменци, това си е табу. Моите думи предизвикаха фурор, достоен за табу: различни вестници поведоха срещу мен кампании на омраза, като някои десни (но не задължително ислямисти) рубрикьори чак заявиха, че трябва да бъда „заглушен” завинаги. Групировки на националисти екстремисти организираха митинги и демонстрации, за да протестират срещу „държавната ми измяна”. Публично горяха книгите ми. Като Ка, героя от романа ми „Сняг”, разбрах какво е чувството, когато трябва да напуснеш обичания си град за определено време, заради нечии политически възгледи.
Тъй като не исках да допринасям за противоречието, а не исках дори и да чувам за него, отначало си мълчах, просмукан от странен вид срам, криех се от обществеността и дори от думите си. Тогава един управител на провинция нареди изгарянето на книгите ми, а след завръщането ми в Истанбул, общественият обвинител на Шишли заведе дело срещу мен и се оказах обект на международна загриженост.
Клеветниците срещу мен не бяха мотивирани само от лична омраза, нито пък демонстрираха враждебност само срещу мен. Вече знаех, че случаят ми е достоен предмет за дискусия и в Турция и в останалия свят. Отчасти това беше така, защото вярвах, че това, което петни „честта” на една държава не е обсъждането на черните точки в историята й, а невъзможността да се обсъжда въобще. Но и защото смятах, че днешната забрана в Турция на обсъждането на въпроса с турските арменци е и забрана на свободата на словото, и че тези две неща са неизменно свързани. Колкото и да бях успокоен от интереса към моето затруднение и от голямата подкрепа, имаше моменти, когато бях притеснен, че съм попаднал в капан между страната ми и останалия свят.
Най-трудното беше да се обясни защо една страна, официално ангажирана с влизане в Европейския съюз би искала да затвори един писател, чиито книги са добре познати в Европа и защо се чувства задължена да разиграе тази драма (както би се изразил Конрад) „пред погледа на Запада”. Този парадокс не може да бъде обяснен като просто невежество, ревнивост или нетърпимост, а и това не е единственият парадокс. Какво трябва да си мисля за една страна, която твърди, че турците, за разлика от техните западни съседи, са състрадателен народ, неспособен на геноцид, докато националистическите политически групировки ме засипват със смъртни заплахи? Каква е логиката, която се крие зад една държава, която се оплаква, че враговете й разпространяват неистинни разкази за отоманското наследство по целия свят, а междувременно съди и изпраща в затвора писател след писател, разпространявайки по този начин образа на Ужасния турчин? Когато се сетя за професора, когото държавата моли да даде мнение по въпроса за малцинствата в Турция, и когото тя осъжда, след като той представя доклад, който не й се харесва, или за новината, че от момента, в който започнах да пиша това есе до изречението, което четете в момента, още петима писатели и журналисти са обвинени по чл. 301, си представям, че Флобер и Нервал, двамата кръстници на Ориентализма, биха нарекли тези инциденти причудливи странности, и с право.
Предвид казаното, не мисля, че драмата, която се разиграва пред очите ни е гротескна или неразбираема, характерна само за Турция, а по-скоро е израз на един нов глобален феномен, който едва започваме на осъзнаваме, и с който сега трябва, колкото и бавно, да започнем да се справяме. През последните години станахме свидетели на зашеметяващия икономически растеж на Индия и Китай. И в двете страни виждаме също бързото разрастване на средната класа, въпреки че не мисля, че можем истински да разберем хората, които са част от тази трансформация преди да прочетем за личния им живот в някой роман. Както и да наречете тези нови елити – незападните буржоа или забогатялата бюрокрация – те, както и „западнизиращите” елити в моята страна, се чувстват задължени да следват две отделни и привидно несъвместими линии на действие, за да узаконят новопридобитите си богатство и власт. Първо, трябва да оправдаят бързото натрупване на богатството си като приемат стила и маниерите на Запада. След като създадат търсене за такова знание, могат вече лично да се заемат с обучението на сънародниците си. Когато хората ги упрекват, че пренебрегват традициите, те отговарят, размахвайки един жлъчен и нетърпим национализъм. Диспутите, които един външен наблюдател, приличащ на Флобер, би нарекъл причудливи странности може просто да са тези сблъсъци между политическите и икономическите програми и културните стремежи, които те олицетворяват. От една страна има треска за присъединяване към глобалната икономика, а от друга, ядосан национализъм, който гледа на истинската демокрация и свободата на мисленето като на западна лъжа.
В. С. Нейпол е един от първите писатели, които описват личния живот на безскрупулните, кръвожадни незападнячески управляващи елити от постколониалната епоха. Миналия май, в Корея, когато се срещнах с великия японски писател Кензабуро Ое, чух, че и той е бил мишена за националистите екстремисти, след като е казал, че грозните престъпления, извършени от армиите на страната му по време на инвазията на Корея и Китай трябва да се обсъждат открито в Токио. Нетърпимостта, демонстрирана от руската държава към чеченците и други малцинства, и към сдруженията за граждански права, атаките срещу свободата на словото на Хинду националистите в Индия и дискретното етническо прочистване в Китай на уигурите – всички те се подхранват от едни и същи противоречия.
Подготвяйки се да разкажат за личния живот на новите елити, утрешните романисти несъмнено очакват Запада да разкритикува границите, които техните държави поставят върху свободата на словото. Но в последно време лъжите за войната в Ирак и докладите за тайни затвори на ЦРУ толкова са накърнили авторитета на Запада в Турция и в други страни, че за хората като мен става все по-трудно да убеждаваме другите от моята част на света в истинската западната демокрация.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2025 BALKANI, created by ABC Design & Communication