АХМЕТ ХАМДИ ТАНПЪНАР (1901 – 1962)

Роден е и умира в Истанбул. През 1923 завършва Литературния факултет на Истанбулския университет. В периода 1923 – 1932 работи като гимназиален учител в различни области на страната. Известно време е депутат и инспектор. След 1949 е назначен в Литературния факултет на Истанбулския университет. Наред с поезията си е познат и като романист и автор на критически есета.
Прави впечатление, че въпреки че започва да пище поезия още в ранна младежка възраст, авторът не е оставил след себе си множество стихотворения. Според критиците тази “непродуктивност” може да се обясни с потискащото присъствие на двата колоса, съпътствали творчеството на Танпънар – Яхя Кемал и Пол Валери.
През 1961 той подбира 37 от стихотворенията, които е публикувал в различни списания, и ги издава под заглавие “Стихотворения”. През 1962 г. с тази книга печели наградата “Йедитепе”. През 1976 излиза от печат и допълненият вариант на книгата със заглавие “Събрани стихотворения”.


СКИТАЩИ ВДЪХНОВЕНИЯ

1.
Протегни безмълвно шия
пред съдбата – главорез;
не жали ни себе си, ни идните си дни,
затвори очи с едничка мисъл,
преди да се стовари ударът последен, най-накрая,
ти бъди усмивка, птица, цвете;
мисълта ти да те отърве от теб самия.
Знай! След малко
твое и завинаги ще стане
всичко онова, което е далеч от теб…

2.
Разходи ръцете си върху лицето ми,
изтрий умората от моето чело,
вземи изпод очите ми страха за оцеляване,
главата ми да бъде фигура, излязла изпод дланите ти.
След това ти също затвори очи
и остави ръцете си безшумно да помислят
- в мислите ти исках да живея.
Някой ден ще дойда в най-самотния ти час
през пръстите
и дланите ти
да си поговоря с теб.


3.
Хайде да се разделим,
при твойта майка – Слънцето иди и в светлина се превърни,
а аз в пръстта ще се разпръсна.
И някой ден на свечеряване
бъди последният светлинен лъч
на най-високия от клоните,
превръщащ цялата гора в един-единствен саз,
ела ме намери.