За новата проза на Георги Гроздев
Литературна среща – разговор в книжарницата „НБУ в ЦЕНТЪРа“, организирана от департамент „Нова българистика“ се състоя на 25 март 2022г.
Участници: водещ - доц. Морис Фадел
По реда на изказванията: проф. Светлана Стойчева, Юлиан Жилиев, проф. Антоанета Алипиева – включване от Белград на живо, проф. Пламен Антов, Георги Мишев – задочно, с текст прочетен от Йоана Асенова, публикуван във в. "Литературен вестник" бр.2, 2022 г. под заглавие "За новата проза на Георги Гроздев", Георги Гроздев, проф. Сергей Герджиков.
Текстът е откъс от стенограма, целият запис е във Фейсбук, излъчен на живо по време на срещата.

Доцент Морис Фадел:
Скъпи приятели и колеги!
Добре дошли на разговора за новата проза на Георги Гроздев. Пред нас са три наскоро излезли тома на писателя. В единия от тях са неговите романи – „Плячка“, „Непотребния“, „Ентропия“ и „Лабиринт“. В другия са неговите разкази или, ако бъдем по-конкретни, пътеписи за Китай, за Косово, за Париж, за Швеция, а в третия том е неговата проза, посветена на други автори – на Генчо Стоев, на Ивайло Петров, на Йордан Радичков, на Вера Мутафчиева и на Георги Мишев.
Най-хубавото е, че между стилистиката на тези три тома няма общо. Затова и те не са последователно номерирани. Разказвачът Георги Гроздев не прекрачва при пътеписеца Гроздев, а той пък не е кой знае колко свързан с литературния критик Георги Гроздев. Тоест има едно особено разделяне между разказвача, пътеписеца и литературния критик.
Ала и между трите тома има една постоянно натрапваща се връзка. Това е близостта между онова, което се описва и описващия. Тази особена близост е много интересна за мен. Георги Гроздев винаги скъсява дистанцията между своите сюжети и себе си. Той не гледа „отгоре“ на онова, което се разказва, а е винаги „вътре“ в разказа. Разказвачът Гроздев ни представя един свят, в който животинското и човешкото се преплитат, в който човекът по-скоро не мисли себе си, а е отдаден повече на реакцията на случващото се. Затова и изреченията са обикновено кратки, глаголни, описващи само онова, което се представя. Колкото и далечен да е героят му, той е идентифициран с него. Това прави романите многопосочни и диалогични. Героите може да са различни, но писателят застава зад всеки от тях. Това някак си прави нещата особено нерешими. Нямаме усещане за някаква финалност, някакъв край, за някакво затваряне.
В другия том, където разказът се представя през очите на пътешественика, дистанцията между онова, което се описва и описващия, също е много малка. Колкото и саморефлексивен да е разказвачът, той е готов да забрави себе си, своите мисли, за да се отдаде на наблюдаваното събитие. Действително, като четем тези разкази той е постоянно привличан – от китайските жени, от други неща. Непрекъснато погледът му сякаш се отдава на това, което се случва, колкото и да е различно от нашата култура онова, което се описва.
В третия том срещата с „другия“ писател никога не е надхвърлена, не прераства в умозрително разсъждение. Именно срещата е важна тук, тази среща, която винаги се запазва в писането. Не прераства в умозрително разсъждение. А остава като следа от писането, като нещо телесно. Тя остава винаги връзка, всъщност връзката е важна тук. Винаги е близост. Близостта между това, което се описва, между човека, който той среща и този, който разказва.
Сега бих искал да дам думата на проф. Светлана Стойчева, която има много проникновени думи за прозата на Георги Гроздев.

Проф. Светлана Стойчева:
Благодаря! Това е много задължаващо – за „проникновените думи“. Вие знаете, че те са обмисляни, претегляни – става дума за последната, тринадесета глава от монографията ми, посветена на Боян Мага. Заглавието „Боян Магьосника – име на „Непотребните“ във всички времена“ се отнася за анализа на романа „Непотребния“. Сега бих искала да бъдем по-импровизирано разговорни и най-вече да се възползваме от присъствието на автора да „изиграем“ връзката автор-произведение-критик. Любопитна съм да чуем някои негови отговори, след като ни засипва с въпроси от книгите си.
Ще започна от прекрасното експозе, с което откри този разговор Морис. Той свърза, но и „развърза“ стилистично трите книги. Напълно съм съгласна, но в действителност Георги Гроздев винаги може да ни изненада с някои обрати, както и с „неравноделна“ стилистика.
Ще споделя как последно ме изненада, което поставя под въпрос твърдението за непресичането на разказвача и пътеписеца Гроздев. Принципно всяка негова следваща книга може да припомни предишната. Когато тръгнах да чета втория роман „Непотребния“, веднага разбрах, че трябва да се върна и да започна от първия, „Плячка“. Не само защото персонажът му Хънтъра присъства и в „Плячка“. Абсолютно прав е Морис Фадел, като казва, че Георги Гроздев се идентифицира много лесно със своите герои. Може да добавим: дори с хората, които интервюира, а дори и с китайците в Шанхай. Имам предвид пътеписа му за Китай, към края на който пътеписецът се вижда, портретира се, като китаец. Как щял да изглежда, ако бил се родил китаец (!) Представете си индивидуалните физически размери на Георги Гроздев и обичайните такива на китайците.
Та, смятам, че веднъж издадени и прочетени независимо един от друг, при днешното групиране на романите му в четирилогия ни подтикват към последователния им прочит (впрочем тенденцията за групиране се забелязва още при „Плячка“ и „Непотребния“, когато ги преиздава в едно книжно тяло.) Само така може да се види как се развива разказваческата му мисъл, как се надгражда във всеки следващ роман. Началото („Плячка“) е по-пластично и по-първично (може би заради архетипната връзка с първия ловец). Още тук обаче тази „материя“ се надгражда с разсъждения, които й придават притчово звучене. В следващите романи същата тенденция се засилва, като че ли в полза на разсъжденията. Гроздев непрекъснато добавя нови и нови въпроси, отваря нови и нови метафори, които по някакъв начин все се оказват, че са заченати в предходна книга. Това ме накара да се замисля за гроздовата структура на Гроздевите четири романа.
Същата тенденция предопределя и различния синтаксис на творбите му: „глаголното“ стегнато разказване се прекъсва от диалогични размисли, тълкования и афористика. Спойката на афористична и пластична част в неговите романи е типично „гроздева“. Както си чете любимите книги за космоса, за ентропията, за вечността и изведнъж всичко това влиза в романите му. Но не като логос, а като провокация на мисълта, така както е бил провокиран той самият – като споделено удивление пред вечно полуотворените врати на познанието на най-големите въпроси…
В този разговор обаче исках да насоча поглед към пътеписите му. Тъкмо защото откривам сродството между разказвача и пътеписеца и нови изненади, както споменах. Ето една от тях: „Дори светът да се срути, не бих искал нито една дума в текстовете ми да не помръдне“. Как да не се изненадаме от подобен завет, като знаем, че е написан от автор, който минава за непосредствено пишещ, с лекота, без продължителни и мъчителни поправки, който не „изковава“ думите. Същото, разбира се, го прави и много плодовит автор. Едва ли има географско пътуване, което да е предприел, и да не е описано в отделен пътепис или поне пресечено с впечатленията му от други пътувания (както пътеписът му за Китай е пресечен с впечатления от САЩ, а те заедно пресечени с български съпоставки) – така, от една страна, впечатленията се „оцветяват“ в сравнение, а от друга, се превръщат в основа за обобщения и размисли отвъд конкретния обект. В същото време този непосредствен разказвач не би искал, да повторим, дори светът да се срути, нито дума в текстовете му да не помръдне: „Нито една керемида да падне. Хайде де!“ Това „Хайде де!“ звучи като провокация към критиката, но и като че ли учудва и самия автор.
Що се отнася до превключването на разказвача и пътеписеца, ще обърна внимание на едно интересно описание, в което една впечатлила го китайка е описана по твърде интересен начин – както би описал разказвачът Гроздев една сърна (убедена съм, че грациозната визия на това животно, познато от ловните полета, е дълбоко заседнала в паметта му): „Източната красота е притворна, скрита, дискретна. Шанхайката не те поглежда в очите, тя те вижда с кожата си. Стъпва изящно, за никъде не бърза. Стройна, гордо изправена, спокойна. Не е наплашена или преуморена.“ За съвсем друго си е мислел според мен, описвайки този „обект“…
(…) И отново в същия пътепис на пръв поглед изненадващо се появява друга автореминисценция – този път препращаща към собствените му романи, по-точно към романа „Ентропия“, свързан с интересите на автора към философския въпрос за хронотопа: „Пространството и времето според китайците не са линейни. Мисълта на човека е с повече от три измерения. Тя може да посещава в миг най-отдалечените точки на Вселената. Става веднага, щом си го помислиш. Недоумявам защо съвременната литература и култура продължава се влачи от точка А до точка Б като парализирана костенурка, когато няма такива точки, никога не ги е имало, няма и права линия. Сюжетите на днешните романи продължават да са линейни. Има читатели от просветените малцинства, които вече го осъзнават: живеем в многоизмерно сюрреалистично Мироздание. В пространство и време, които са относителни. По-относителни от Айнщайновата теория на относителността. Възможно е да пристигнеш в една точка преди още да си тръгнал за нея. В романа ми „Ентропия“ това се случва.“ До тук ще спра, за да продължим диалога.

Доц. Морис Фадел: Много благодаря на проф. Стойчева. Много интересен поглед към творчеството на Георги Гроздев. Няма как да не бъда убеден в това, че има един поглед към света, който преминава и в трите тома, и в трите книги, което е изключително важно. И този пример със сърната и с китайката е забележителен. Наистина, такова е отношението му към света. И другото нещо, което е много важно за мен е: винаги ми е правило впечатление тази особена конкретика в прозата на Георги Гроздев. Заедно с това, както подчертава проф. Стойчева, там има и някаква притчовост, някак си без да се унищожава конкретиката се минава в притчовото, абстрактният смисъл не унищожава конкретния. Което е чиста алегория и е много хубаво. Наистина много хубаво.
Сега бих искал да дам думата на литературния критик Юлиан Жилиев.

Юлиан Жилиев: Благодаря! И на Георги честита премиера! Като виждам пред нас първото издание на романа „Плячка“, ми се ще да се върна доста назад във времето. Едва след като прочетох романа, разбрах, че авторът има и няколко сборника с разкази, писани преди него („Кръгът на неродените“, „Бесни корени“, „Пасбища за богати“, „Снощи минах“, балкански разкази с предговор от Вера Мутафчиева, избрани разкази „Божии трохи“ – с предговор от Генчо Стоев). В тях видях практическо потвърждение на един от теоретично дискутираните пътища към романа, тъй като персонажи, отделни епизоди и ситуации в разказите, например от „Бесни корени“, бяха прераснали в романова цялост, озаглавена „Плячка“. Тогава бях впечатлен от отношението на героите към природата и към животните, които са по особен начин индивидуализирани. Някои от тях (Бързата красива кошута, Глиганът от Долината на Гъм…) са сходни най-вече с „бързата кафява лисица“ на Радичков, носеща специфична символика. От друга страна, ловното поле в романа е видяно като необичаен „резерват“ за търсещи спасение човешки видове (добре знаем, че този вид е само един). Уловени в характеризиращи ги прекрачвания на нормата и нормалността – от присъщо човешкото към крайностите на човешкото и не-човешкото, вписани все пак в границите на антропологичния опит, но и представляващи предизвикателство към оптимизма на хуманистичната визия. В този смисъл Георги Гроздев умело изгражда ситуации, в които „слепият“ природен ред морално се противопоставя на съзнателните човешки действия в общество, стигнало до аномия. Имам пред вид и това, че природата обичайно се мисли „отвъд“ доброто и злото, но може да изглежда и по-добра, по-благоразумна и целесъобразна, отколкото свирепият човешки свят. Подобно на антиутопията на Уилям Голдинг „Повелителят на мухите“ и „Плячка“ показва колко илюзорна е „културната“ обвивка на човека, под която продължава да съществува съвсем не „добрия“ дивак, като в същото време и огласява опасността от възможна катастрофа, от ново „човешко падение“.
Жанрови метаморфози се наблюдават и в следващите му книги. Романът „Непотребния“ е изграден като последователни видения, препращащи (не без връзка с проблематиката и образността) към средновековния жанр. Или преливането в последните му творби на повествователно-есеистичен стил на разказване, с поредици въпроси и отговори, в пътеписни наблюдения и размисли. Когато четох пътеписа му за Швеция, вниманието ми привлече описанието на един твърде особен „персонаж“, една шведска гарга…
… Да – шведски гларус, някаква морска птица. Георги Гроздев е писател в Швеция, около него обаче ги няма познатите хора, които човек очаква да види, или поне онова микрообщество, с което ежедневно общува… Не, той е спуснат като че ли от Космоса и като извънземен зрител гледа на всичко. И веднага открива този гларус – той наблюдава гларуса, гларусът – него, при това с голямо любопитство към този пишещ самотник. Накрая гларусът сякаш иска да го попита: Какво написа? Отделно, освободеният му от жанрови схеми начин на писане – говорили сме за това – ми напомня за „Объркани записки“ на Ивайло Петров, за една непринудена рефлексия върху света, чийто израз е несъмнено подкупващ за читателя, въпреки че в прозата му надделява „вечното писателско недоволство“ от реалността като периодично повтаряща се фигура.

Доц. Морис Фадел: Благодаря на Юлиан Жилиев. Много интересен поглед, природата и моралът се оказват по особен начин свързани. Обикновено мислим природата като извън морална категория, моралът е присъщ на човешкото, на осъзнатите човешки постъпки. Също много интересен е този жанров поглед, това как се изгражда жанрово романа при Георги Гроздев от гледна точка и на това как разказите пораждат романовата структура. А също и видението като една много интересна романо - образуваща форма при Георги Гроздев.
Може би проф. Стойчева иска да добави нещо.

Проф. Светлана Стойчева:
Намерих още един пример в тома с пътеписи „Корените на човека са в небето“ в същия контекст. Ето, дори когато Георги Гроздев прави големите си обобщения, по правило горчиви, пак използва дивия свят като сравнение. „Като катеричка на клон бедната ни, безхарактерната ни обществена и художествена мисъл чопли кухия си орех. Често се саморекламира, като подражава. Безродна, чуждопоклонна, скрито или открито презираща своя народ и култура, но и омразна нему.“ В Шанхай катерички няма.
И още един подстъп към възприемането му, който самият той ни дава: „Писателите и читателите си приличаме много. Най-важното разбираме от личен опит, а не от книгите.“ Дали тук не можем да говорим за носталгия на Гроздев към непосредствения опит…

Доц. Морис Фадел: Този акцент е много важен. Това е тази особена връзка между „тяло“ и „писмо“, като че ли трябва да се излезе от това разделение между знака и значението му, „тялото“ да се намеси – много важно е това за писането на Георги Гроздев.
Сега ще чуем проф. Антоанета Алипиева, която се включва в разговора ни от Белград.

Проф. Антоанета Алипиева: Здравейте на всички! Чух какво се каза досега, Проф. Светлана Стойчева и Юлиан Жилиев коментираха творчеството на Георги Гроздев за по-универсални неща, аз сега ще го свия на територията на Балканите. Именно това му придава голяма автентичност. Придава му релеф. Спомням си портретите на български класици в тома „Изчезващ вид. Срещи с майстори“. Даже в подбора на тези големи писатели личи стремежът към идентичното. Този, който се разлива неограничено много, по принцип разлива и смисъла. Предпочитам по-събраните неща, но по-релефни. По същия начин бих посочила и интервютата, събрани от Гроздев в книгата „Откриването на Балканите“– това са всъщност портрети на балканските автори, на класиците Анна Бландиана, Румъния, Драгослав Михайлович и Иван Иванович, Сърбия, Исмаил Кадаре и Бесник Мустафай, Албания, българските – Ивайло Петров, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Генчо Стоев, където тази територия зазвучава с балкански звуци и мириси.
И така да преминем към появилата се трилогия „Плячка“, „Непотребния“, „Ентропия“, към която се прибави наскоро и четвъртият роман „Лабиринт“. Бих казала, че са отлични романи, патосът да го забравим, но това са много добри романи, представящи образа на свирепия преход, който ни се случи. В този смисъл Георги Гроздев е силно социален автор. Говорихте за екзистенциалното в него, има го, разбира се, всеки значим автор има силна екзистенциална платформа, но аз ще отида към социалното. Това е един от най-добрите портрети на тези трийсетина години, които ни се случиха да бъдат в нашия живот. Аз харесвам един друг социален автор, това е Владимир Зарев, който също според мен представи много добра визия на прехода, но Зарев е силен морализатор. При него разделението на доброто и злото е явно, той взема страна. Докато при Георги Гроздев някак си се създава много органичен портрет на този преход. Не можах да видя някакво амбициозно привличане на истината, амбиция на автора да ни внуши къде точно е истината. Няма да крия, че за мен „Плячка“ е най-добрият от трите романа. Това е много интересна страница в анималистичната тема в българската литература. Ние анималистиката си я знаем традиционно – от Йордан Йовков, Емилиян Станев, където хората са проектирани в животните. Тука става обратното. Животното се проектира върху човека. Налице е една анималистика, която е варварска, страшна е. Тези, които живеем и наблюдаваме и преса, и живот, не можем да бъдем неискрени и да не кажем, че това е характеристика на времето, в което сме потопени. За Гроздев всяко отклонение от природата е фалш, това е любима моя тема. Защото всяко отклонение от митологичното, от основното тегли вече към цивилизацията, малко или много започва да изкривява първичните нагони, които са добра проекция на човешката природа.
Просто съм впечатлена от образа на лова. Обикновено ловът присъства в днешните представи като картина на господаря на живота и неговата плячка, обаче тук ловът се оказва ситуация на обществото. Ловец и плячка някак си не могат да намерят надмощие един над друг. Затова ловните сцени са, как да кажа, те са по-скоро сцени на определени ситуации, а не на обобщения. Това са сцени на социума, където по-силният трябва да изяде по-слабия. Без всякакъв сантимент. Затова всеки един от героите в „Плячка“ се съизмерва с лова, с една мъртвешка оголеност. Тук имаме кръв, имаме наранени тела, имаме какво ли не. Цялата тази метафорика е шокираща, но не знам кой читател ще каже, че не е вярна за нашата съвременност. Атавистичното в момента е наша съдба, наша онтология, наша органична същност. И пак да кажа – пространството за Георги Гроздев е България, а времето са конкретните сюжети, конкретните персонажи. Но симбиозата на времето и пространството е психография. Психография, която върви към кървавото, към племенното. За съжаление, това време, което се описва, то като че ли не иска да върви напред, а се връща назад. Към най-низките си, към най-нагонните си изяви. И друга характеристика на тази проза – сблъсъка между Изтока и Запада. Тука вече мисля, че Георги Гроздев е направо еднострунен. Източните страни са плячка на Запада. Дилемата е просто разрешена, но е разрешена вярно. И в този момент виждаме Запада, там, където ще завладява, ще има плячка, ще има ограбване, той не ползва собствената си територия, не ползва и собствените си хора. Той изнася всичко това в периферията и за съжаление Изтокът страда несправедливо. Ако направя мост към последната си книга за Вера Мутафчиева, Георги Гроздев ще ме разбере. Една от нейните големи теми е, че Изтокът е първоосновата на цивилизацията, че няма никакво основание Изтокът да бъде потискан или обезценяван.
Отиваме към „Непотребния“. Темата за маргиналите се експлоатира в българската литература от края на XIX век. Това че е социален маргинал героят Боян Непотребния, това е така. Повече бих видяла същността на този персонаж като маргинал на духовността. Не може тялото така абсолютно да измести духа, другите потребности, което Морис каза много добре. Тука вече Георги Гроздев става морализатор, но в добрия смисъл на думата. Непотребния притежава достойнство. Достойнството да приеме и да почака, докато злото, тялото, материалното все пак някога ще се ограничат. Следващата част „Ентропия“ не е толкова тъжна, Георги Гроздев не е тъжен автор, той е оголен автор, той е шоков автор, той е жесток, нека така да кажа. Той е по-скоро жесток, не е толкова тъжен. Ентропията ни налага хаоса. Хаосът, в който живеем. Тя не е само емблема на нашето българско битие, както виждаме това е емблема на цялата ситуация.
В общи линии бих казала, че тази трилогия е една терапевтична поредица. Това е много силен опит несъзнаваното да стане осъзнавано. Ако може да се избавим от тези примитивни рефлекси, да не се връщаме в племенната си фаза. Това е една проза извън конюнктурите. Шоков вик, вопъл към стойностните неща. Балканите са общоизвестна територия, много цветна, много митологична, но са територия на непотребните тълпи в това общество. За да завърша малко по-оптимистично към тази наистина много оголена трилогия, си спомням в момента онова животно в „Плячка“, което го простреляха, Глигана от долината на Гъм. Той, умирайки изхвърли семето си. Смъртта дойде със семето, което ще се посее. Няма как да се спасим от това животинско, това първично, което го носим, но все пак това е нашата земя, нашата територия и ние трябва да се осмисляме такива, каквито сме.

Проф. Пламен Антов: Всъщност изказването ми ще е по-скоро нулево. Искам да се извиня на Георги, че не успях да намеря време да се подготвя както трябва за някакво по-смислено участие. А не бих искал да импровизирам по някакви бледи, стари спомени. Оказах се затрупан с някакви ангажименти в последния момент и едва успях да дойда. Особено на фона на казаното от проф. Антоанета Алипиева преди малко...
Истината е, че „Плячка“ е един от емблематичните романи за епохата на прехода. И – как да го кажа по-меко – струва ми се, че там трябваше да спреш; продълженията след това, вярно е, вървят в други посоки, разклоняват идеята, но и, струва ми се, слизат надолу спрямо първия роман.

Проф. Светлана Стойчева:
Плячка“! Притеснявах се, че леко преекспонираме „Плячка“, съсредоточавайки разговора около точно този роман. А можехме да поговорим върху диалога между романите, провокиран съзнателно от автора. Освен това, не мога да си представя един човек, който е така „преследващо“ обвързан с природата, както Георги Гроздев, да остане само до природното, само до социалното, само до социалната притча или да остане до това непосредствено и автентично въвличане на читателя в нея.
Не може природата да не те доведе до метафизичното; да не те доведе до космологичното, както всъщност и става. Още в „Плячка“ е заложен известен „недостиг“ (или пък „зародиш“), който ще го накара да потърси още измерения на метафорите си, на романовото повествование, така както търси други пространствени, времеви и мисловни измерения. Митовете са разомагьосани отпреди обявеното им разомагьосване през Просвещението. Отдавна са поставени в прокрустовото ложе на рационализма. След като нито една философия не реши философските въпроси, писателят е онзи, който сам се опитва да решава подобни големи проблеми, и то със съзнанието за невъзможността за решаването им. Гроздев не се плаши да прави крачки не само в познатата му гора, но и в непознатото и непознаваемо пространство. Решава се да продължи, като непрекъснато вдига собствената си летва – прави го със засипващите го, съответно, засипващите ни, въпроси. Както той казва, „аз не мога просто да стоя“. С други думи, това не е желание да напише „големия“ роман, да се намеси (колко близко е до „намести“) в литературната матрица и да ни покаже „къде му е силата“ – едва ли писателят трябва да пише за критиците и литературната история.

Проф. Пламен Антов: Много хубаво, че романите – следващите след „Плячка“ – се четат по такъв позитивен начин. В крайна сметка това, освен всичко останало, е и въпрос на читателско възприемане на нещата. Ако има спор, той трябва да е на равнището на някакви дълбоки аргументации. Аз, разбира се, няма да изпадам в такива аргументации, само бих искал да уточня мисълта си, че на фона на големия успех и на голямото откритие, каквото беше „Плячка“, следващите литературни заигравания – имам предвид заиграванията със самата литература – вече са чукане на отворена врата в контекста на българската литература през този период. Поне на мен ми прозвучаха така. Това не е голямото откритие, каквото беше „Плячка“, автентичен, силно физиономичен роман, „влизане“ в българската литература с шут, със строшаване на вратата. Това беше влизането на Георги Гроздев. От тук нататък – не говоря за всичко, говоря за нещо определено – в следващите романи се появяват елементи, които са вече отдавна направени като опит, като откритие в българската литература. Това не е Георги Гроздев, това е имитиращият Георги Гроздев, който влиза в чужди обувки. Излизайки извън собствената си територия.
Разбира се, никой не ми е дал право, и на никой критик-читател не му е дадено право да застопорява, да вкаменява който и да е писател в един определен образ, в една определена творба. Но като литературен историк аз мисля тази романова поредица в големия разказ на литературната история. Това ми е важното, което искам да кажа. В този голям разказ, поне на българската литература след 1989 година, мястото на Георги Гроздев така или иначе е гарантирано с „Плячка“. Без по никакъв начин да оспорвам това, което ти казваш, Светла – наличието на стойностни неща и в другите романи. Естествено, че има стойностни неща в тях; но не това е моята теза. Аз малко огрубявам и схематизирам нещата тъкмо за да очертая основната си теза.

Юлиан Жилиев: Георги Гроздев, когато пише, със сигурност не мисли литературноисторически и жанрово. В последния роман, „Лабиринт“, действително има експеримент, тъй като Мери и Хънтъра продължават през времето и пространството да си говорят. Те са „излезли“, така да се каже, от „Плячка“ и от другите произведения и продължават разговора си с помощта на писателя: получило се е нещо наистина ново. Можем да го видим и съответно да го оценим, да го подчертаем, да „извикаме“, че наистина има нещо ново. Разбира се, читателят не обича да се „провиква“, тъй като и често няма кой да го чуе. Но има нови неща, които е удоволствие да бъдат прочетени и макар че може би няма да бъдат наредени някъде на видно място, макар че ще си останат неотбелязани, но те съществуват.

Проф. Светлана Стойчева: Георги Мишев го каза – критиците не четат литературата, това беше хвърлената ръкавица към критиката. Аз много добре разбирам идеята на Пламен и въпреки всичко този, който ще прочете „Плячка“, би трябвало наистина да види какво се случва нататък. Не вярвам, че този, който оцени „Плячка“, няма да опита да погледне освен през окото на Хънтъра и през окото на Непотребния, и отново през Хънтъровото око, и т.н.
Това е развитието на самия автор в крайна сметка. Освен това той не е автор, който се интересува от имитации… Аз току-що го попитах кого имитира. Разбира се, отговорът е „себе си“. Ние как ще го преценим, е друг въпрос, но наистина критиката трябва да чете творбите. Георги Мишев е прав.

Доц. Морис Фадел: Много интересен спор. Аз това, което мога да добавя, е следното: от една страна аз се съгласявам с Пламен Антов, че действително много ценно при Георги Гроздев е тази сила на буквалното, тази сила на конкретното, директното, антилитературното, но от друга страна това не изключва и другото – абстрактното внушение, фигуративното. И двете не се намират в състояние на конфликт, а на различни нива действат. Това е този особен момент. Той не е антилитературен, а е и антилитературен и в същото време литературен! Без едното да унищожава друго. Това ми се вижда една от спецификите. От една страна се съгласявам, което казва проф. Антов, но от друга страна е важно да мислим по особен начин проведеното фигуративно значение на неговите текстове. То не е унищожено вътре, не става унищожено и по-нататък буквалното след „Плячка“.

Публикация във в. "Литературен вестник", бр.21, 1-7 юни 2022 г., стр 6-7

(Бележка: Пълният текст на стенограмата от срещата - разговор е с три пъти по-голям обем.)