Новият роман на Георги Гроздев не е от онези книги, които се четат на един дъх. Той е роман, който възправя писателя срещу делничната страна на битието, успоредява мисълта за живота с мисълта за безсмислието на живота. Роман за “подмяната” (Кунчев) на човека, който може да бъде четен “само със съучастие” (Янев), за което читателя, отворил страниците й трябва да бъде готов и се изразява като “съмислене” (Янев). Формално романът “Непотребния” е изграден от 40 видения – представени фрагментарно, по скоро като съновидения, отколкото реално протичащо време – на Непотребния Боян от Отсамното, тукашния постсоциалистически свят, който многократно бива сравняван с времето на социализма, без това да се превърне обаче във водеща нишка на повествованието. По-важно, ключово е оказва друго – превръщането на човека в животно или по-точно казано – припомнянето на връзката на човека и животното, характерна за тотемичната митология. Тази метаморфоза-припомняне изгражда единия от пластовете на “Непотребния” и задава една от перспективите на четенето му – а именно – чрез въвеждането на анималистичната образност. Тя функционира най-често чрез опозицията вълк–мекотело. И Вълкът, и Медузата дебнат – Вълкът следва персонажите, хората, из пътя им, Медузата – също – Савата и непълнолетната. Естеството на “дебненето” при двамата герои е различно мотивирано – при Медузата хищно, погубващо, той е “човек зад кадър”, а сам се разпознава и като “сокол”, акцентирайки на безпощадността на птицата, а не на свещеността на символа, като изразител на живота. При Вълкът се откроява съхраняващо “дебнене”, предизвикващо припомняне и очистване у преследвания (Анастасия вие заедно с Вълка и виейки изплаква болката си. Този неин жест напомня, от една страна, фолклорно-приказен мотив за безпрепятственото общуване на човек и животно, но от друга, бележи единствената възможност на общуване в обществото – по-лесно да споделиш с животно, отколкото с друг човек).
Анималистичната натовареност на образите в романа може да бъде групирана в няколко нива на функциониране. На всяко от тях образът на вълка се явява, за да създава и преобръща митовете за себе си. Той ту е положен в тях, ту е несъвместим, различен, несводим до определеяемост. Боян Вълка е ту Боян Магьосника, ту Елен “хукнал към водни извори”. Образите на Вълка и Елена се сдвояват, сливат в търсенията от въпросителни изричания, с които творецът съгражда живота си. Най-трудните му въпроси идват от детството, но възмъжаването не ги заменя с по-лесни. Питането за Смъртта и Живота, мястото на човека в и между тях изграждат “есеистичната”, не сюжетната част на романа. Сюжетността е положена между въпросите на Боян, Савата, Медузата, Анастасия, Хънтъра, Мара и д-р Лина Бижева. Персонажите са конструирани преди всичко като питащи гласове, отколкото като ясно разграничими индивидуалности. Камерната численост на героите от “Непотребния” побира в себе си персонажи от постсоциалистическото общество, тяхното справяне с него, питайки се за паметта ни като общност.
Общността, както беше споменато по-горе функционира в романа чрез своята явна отнесеност към животинското. В “Непотребния” могат да бъдат разграничени няколко нива на поява на анималистичното.
Символистично ниво. Това ниво е представено най-вече чрез хтонични образи след които е не само Вълкът, идващ от Отвъдното, но и Змея, който в романа е сред образите антагонисти на Вълка и представя фигуративно “другото” хтонично – на разпада и на поквареността. Образът на вълка стряска съвестите, този на Змея ги приспива в наркотични съновидения. Други от персонажи се разпознати като лястовица (Д-р Лина Бижева) и змия (Анастасия).
Сравнителна анималистичност. Човек и животно категорийно се сближават като моралното превъзходство е за сметка на анималистичните представители – пчели, гъски, лястовици, определени накратко като честни животни.
Анималистично разпознаване на човека на ниво биология. Човек принадлежи към фауната по своята биология. Анималистичното преминава отвъд пределите на символа и сравнението. Човекът е не само животно, но е мутирало животно, дебнещо се за лишена от чувственост любов.
Освен персонажните единици, с анималистична натовареност е и времето ("кучешки времена"), топосите (хълм като "голям зелен смок", жилището на Боян –бърлога). Свързан с животинското е и образът на ловеца, човекът който притежава знаенето за животното, разчита следите му, познава навиците му, следи го търпеливо.
Романът е сглобен освен “чрез налепване на поредица от „моментни” снимки” (Кирова) и от богатата метафорика, чрез която новото време на демокрацията е представено като притчово, като отдавна било (Храма, Камбаната с откъснат език, измрялото село).
В “Непотребния” може да бъде забелязана и алюзия за Ботев (“глухо и тежко”), доколкото актуалността на Ботев е значеща във всяко време на отстояването на принципите на свободната воля. Следвайки вероятността за Ботево изговаряне в рамките на романа можем да набележим Вълка, основният анималистичен образ в книгата, не само като извечното противопоставяне на творчеството, пребиваващо в Отсамното, на Тукашното, в Безвремието на Творческото уединение (и самота), но и виенето на вълка като виене на човека, обезценен в живеенето му тук и сега. “Глухо и страшно” както при Ботев откънтява живота в днешното, когато успяват особени индивиди наречени не идиоти, а “мушмороци” – хората с изличена индивидуалност, безименните “герои”, успяващи да се проврат навсякъде и да оцелеят физически. На всяка цена. Вълкът не е готов да я плати. Той си иска свободата да бъде себе си.


Кунчев Божидар, "Непотребния", 16 Дек. 2009, www.svobodata.com
Янев Симеон, “За романа "Непотребния" - http://www.balkani.eu
Милена Кирова, Как Магьосника стана непотребен човек - Култура -Брой 41 (2568), 26 ноември 2009


Първа публикация: в."Литературен вестник", бр.8/ 3-9 март 2010