BALKANI
   English   Български
Есета от Ана Бландиана


Из „ГАДАТЕЛ СРЕД ТЪЛПИТЕ“, 2000


ДВЕ КАТЕГОРИИ

Започнах да деля хората на две категории: тези, които се чувстват виновни, и тези, които не се чувстват виновни.
Първите се доста честни и си дават сметка, че всички, абсолютно всички, сме отговорни за начина, по който премина последният ни четвърт век история, че в бавната трагедия, която се случи, всички сме играли някаква роля, в повечето случаи – вярно – незначителна, в повечето случаи – наистина – на жертви, но все пак роли, които позволиха на представлението да се развива, които дадоха възможност на главните герои да изричат налудничавите си тиради и да изпълняват дяволските си партитури. Съучастничеството между палач и жертва – този югоизточноевропейски принос към универсалната психология – функционираше и за нас, като ни включваше в трагичната механика на терора, откъсваше ни едни от други, смилаше ни, разтваряше ни, превръщаше ни с конгломерати от самотни клетки, които очакваха края си, в съвършено чужд на тях свят. Най-проницателните и най-честните страдаха и се чувстваха виновни – колкото и лишени от власт да бяха – за това общо деградиране и за по-голямата или по-малката си пасивност, които направиха това възможно. Това са същите хора, които сега имат благоприличието да не показват миналите си страдания, защото ги чувстват смешни в сравнение с жертвата на онези, които ни позволиха с върховен алтруизъм – да прекрачим към бъдещето. Това са същите хора, които от цял месец спят и се хранят на крак, защото чувстват, че само ако посветят на борбата дните, които им остават, ще могат да платят чрез свободата и делото си, живота на младите герои, на които се чувстват задължени.
Другите, напротив, не се чувстват нито някому длъжни, нито виновни. Те са онези, които преди аплодираха престъпления, за които знаеха, че са престъпления, и говореха лъжи, за които знаеха, че са лъжи; онези, които заемаха постове и се възползваха от привилегии, без да се упрекнат за нещо и без да си създават проблеми със съвестта, докато с една и съща искреност, заклеймяваха по кюшетата без микрофони всеобщата подлост и произнасяха пред високоговорителите ангажименти и принадлежност. Те са онези, които бяха така чевръсти – докато още не беше изсъхнала младата кръв от булевардите и площадите – да направят инвентар на щетите и да превърнат несъществуващите си рани и невидимите си еполети в права за обезщетение и в полици върху бъдещето. Те не се смущават да показват въображаемите си страдания и изхабената си от употреба компетентност, за да ги направят полезни и изгодни. Те не се чувстват виновни за нищо, те не се чувстват длъжни никому, напротив, те обвиняват с апломб и крещят, че всичко дължим на тях.
Периодите на голяма интензивност на историята са винаги манихейски и опростителски. За мен сега хората се делят само на две категории.

(В. „Ромъния литерара“, януари, 1990)




ЗА ДИАЛОГА

Има ли нещо, от създаването на света до днес, по-трудно за осъществяване от диалога? Има ли човешка дейност, която да изисква по-голяма способност за саможертва, по-пълен алтруизъм? Какво представлява усилието да се построят пирамиди в сравнение с усилието да чуеш другия, в сравнение с усилието да спреш за миг собственото си говорене, за да оставиш и другия да говори. Какво е усилието да издигаш катедрали в сравнение с усилието да приемеш, че другият би могъл да има различно и дори противоположно мнение, в сравнение с търпението да го чуеш и да се опиташ да го разбереш? Историята на човечеството е пълна с герои и мъченици, но в нея могат да се намерят толкова малко хора, които да са се отказали от себе си и от собствената си правота, за да се поставят за миг на мястото на другите, че те са смятани за философи или светци. Защото, за да се жертваш, е достатъчно да следваш собствената си истина, докато, за да водиш диалог, трябва да уважаваш и истината на другия. Демокрацията (властта на народа) е толкова трудна за осъществяване не защото е трудно народът да вземе властта (нужна е, всеки път, само една революция!), а защото тази власт може да бъде запазена само след като се определи понятието народ. А това определение не може да се формулира освен чрез диалог. Затова в историята на човечеството са съществували много повече революции, отколкото демократични общества, и дори – колкото и парадоксално да изглежда – не е съществувала нито една революция, която веднага и непосредствено да е наложила демократично общество. Всеки път е имало нужда от резервно време, измервано понякога в десетилетия, понякога във векове, за да се научи диалогът и уважението към противоположните мнения, за да се забрави нетърпимостта, която се е родила, за да може да разруши нетърпимостта. Нима искаме твърде много, като искаме да преодолеем – така както преодоляхме толкова граници на физическите и на духовните страдания – и тази граница на тъй дълго съществувалия вътрешен монолог, който изведнъж стана публичен и нападателен? Много ли ще изискваме, нима е твърде много – за нас, които сме се опитвали да поставим цветя в топовните гърла – ако си повторим „Чуй ближния си, както чуваш себе си“? В края на краищата демокрацията не е нищо друго освен диалог, в който мнозинството слуша с внимание и уважение – уважение, от което се поражда и себеуважението – критичните мнения на малцинството.

(В. „Ромъния литерара“, февруари, 1990)



СЕГАШНИЯТ МИГ

От много години си мисля как би изглеждал мигът, който преживяваме сега и, макар че никога не успявах да си представя пътя до него, виждах в мечтите си характеристиките му доста точно. Това не беше много красива мечта – никога не съм си позволявала много розово в картината на бъдещето, – беше по-скоро неясна, с размътена от тинята вода, цялата в нечистотии. И беше естествено да бъде така. Десетилетията на застой бяха отложили в коритото толкова мръсотия и гнилост, та и най-слабото течение, най-малката вълна произвеждаше водовъртеж от нечистотии, бурни вълни от кал. Знаех следователно отдавна, че моментът, който преживяваме сега, ще бъде размътен, това, което не знаех предварително, е, че ще бъде толкова угнетяващ. И това е така, защото не бях подозирала, че между плътния мрак на най-накрая свършилите десетилетия и сивото двусмислие на днешния ден ще съществуват ослепителните мигове около Коледа, часовете и дните, когато, тъй като всичко приличаше на чудо, можеше да се очаква и чудото на избистрянето. Имах наивността, трябва да си призная, да си въобразя, че кръвта е в състояние да прочисти тинята, и преживях вместо това шока да открия, че тинята се осмелява да покрие и пролятата кръв. Какво друго ти трябва, за да изпаднеш в депресия?
И все пак мигът, който преживяваме сега, е именно този, за който си мислех от години и той не е по-лош от това, което си представяхме, само е по-трудно да го понасяме, защото цената му е много по-голяма, отколкото подозирахме, че ще можем да платим. Не ни остава нищо друго, освен да извисим този миг и да го прочистваме, докато цената, която се иска за него от съдбата, започне да изглежда уравновесена и разумна. За това трябва да бъдем без жалост към миналото и към настоящето ни, затова трябва да бъдем сурови към псевдо-истините и към полулъжите, които съставят историята, затова трябва да бъдем жестоки към самите себе си. Всичко трябва да се каже без щадене, за да можем веднъж завинаги да отделим злото от доброто, трябва всичко да се сподели без въздържаност, за да можем най-накрая да различим грозното от красивото, трябва да се свалят превръзките от раните, драпериите от прозорците, завесите от сцените, за да можем да наблюдаваме с отворени очи всичко, за да можем да прочистим всичко. Ако дори свещите, запалени по площадите и по булевардите, ако дори кладата на Университетската библиотека не успяха да осветят достатъчно мръсния въздух между нас, трябва да запалим самите себе си, с всичко, което е представлявала нашата способност за оцеляване, за да създадем лъча, необходим, за да има видимост. Така, както мечтаех през десетилетията – мечта, лишена от удобства и илюзии, – всичко ще бъде ужасяващо трудно, защото всичко ще зависи от нас.
(В. „Ромъния литерара“, февруари, 1990)




АЛТЕРНАТИВАТА НА МЪЛЧАНИЕТО

Мисля, че въпросът, който ме е измъчвал най-много през последното десетилетие, въпросът, който – независимо от отговора, който му давах – се връщаше неуморно, винаги без да бъде задоволен от аргументите, въпросът, който не си поставях само аз и не си го поставях само на себе си, беше този, дали когато публикуваш, когато успяваш да публикуваш, е победа или загуба, по-точно, дали евентуално е по-честно да не публикуваш изобщо, отколкото да публикуваш, дори и най-героичните страници, в условията, в които публикувахме ние. Пишехме смели книги, публикувани от на свой ред смели редактори, и се чувствахме виновни дори и заради смелостта ни, защото не бяхме сигурни дали тази смелост нямаше да бъде манипулирана и използвана като аргумент, за да демонстрира свобода на изразяването, която всъщност не съществуваше и която можеше да бъде осъществявана само от време на време, благодарение на риска на отделни индивидуалности и на мълчалива солидарност, след продължителни и изтощителни борби.
Всичко изглежда променено (ето една синтагма, за която е много трудно да се установи дали трябва да се подчертае първата или втората дума!), с изключение на онази плашеща възможност да бъдеш използван като някакво знаме, което може да бъде развявано по барикади с противоположен смисъл, с изключение на онази заплаха да откриеш всеки публичен жест и всяка отпечатана дума, експлоатирани от едните или от другите, от едните и от другите (и колкото си еднакво отдалечен от всички, толкова тази експлоатация е по-всеобща и неспираема). В период на репутации за пране и на биографии в преработено и допълнено издание почтеността се превръща в капитал, за чиято стойност си дават сметка най-вече непочтените, един необходим капитал, който може да бъде взиман на заем, краден, оценяван, като всеки капитал.
Както през десетилетието, което завърши, единствената алтернатива на тази постоянна опасност е мълчанието. То е съвършено, то е непоклатимо, то не може да бъде манипулирано. Но то е стерилно, стерилност, която се противопоставя – както доказва и самият речник – не само на омърсяването, но и на живота. Така както в отказа от мълчание се криеше единствената възможност за съществуване на съвременната литература, сега поемането на този риск влиза наистина в определението за смелост: смелост да бъдеш твърдоглаво и постоянно на страната на кандидатите за поражение.

(В. „Ромъния литерара“, февруари, 1990)



ОТКЪДЕ ИДВА ОМРАЗАТА?

Винаги съм била убедена, че неспособността ми да мразя извира от излишък на въображение. Не мога да мразя никого, защото винаги, преди да стигна до омразата, стигам до мотивите на другия, представям си се на неговото място и дори да не му давам право, успявам да разбера защо го прави. А това разбиране отслабва реакцията ми, пречи ми да мога да го намразя и да мога, на свой ред, да ударя. Преди да отвърна на един удар, разбирам мотивите, поради които съм била ударена и тогава не мога при ответния удар да имам силата на ирационалното. Но нима това, което можеш да правиш или да не правиш за себе си, би имал право да правиш и от името на подобните на тебе? Нима имам право да подложа и другата буза на братята ми със същата ведра отстъпчивост, с която бих го направила за себе си? Ужасът ми от насилието и от вулгарността на сблъсъка, който ме е карал винаги да напускам бойното поле за власт, дали е също толкова благородно и тогава, когато бойното поле е наистина на улицата, където е преминало детството ми? Преди да мога да отговоря на тези въпросителни, които напрежението нагнетява и превръща във възклицания, знам, че независимо от отговора няма да бъда в състояние да мразя.
„Този, който търпи несправедливост, е по-щастлив от онзи, който я причинява“, казва един натрапчив сократически парадокс, който си припомних, докато гледах ужасяващия ирландски репортаж* и благодарях, ох, на Бога, че падналият на земята и постоянно удрян човек е румънец. „Този, който търпи несправедливост, е по-щастлив от онзи, който я причинява“, повтарях си, като научих с облекчение съотношението в броя на ранените. „Този, който търпи несправедливост, е по-щастлив от онзи, който я причинява“, ми идваше да изкрещя на всички и бих дала всичко, ако можеше ужасяващата случка с удрянето на един писател никога да не се е случвала или – ако фаталността є е била вече вписана в черната книга на омразата между народите – бих дала всичко, да бях аз на мястото на Сютьо Андраш** . Но всичко това са само красиви идеи и добри чувства в движение, които се опитват да намерят смисъл върху канавата от факти, извиращи от някаква омраза, която се съпротивлява на разбирането. Когато, вместо отчаяно търсените мотиви на този ирационален сблъсък, се оголва застрашително само примитивното нищо, откривам със страх, че още по-трудно за понасяне от омразата, която клокочи с мръсна пяна наоколо, е фактът, че не съм в състояние да открия мотивацията и причините, че не съм в състояние да разбера.
Защото на въпроса „откъде идва омразата?“ и на отговора „от историята“ се добавя плашещото съмнение, че някой е имал интереса да я извади оттам, да є направи изкуствено дишане, да я реанимира, да є припомни хилядолетни аргументи и да постави пред погледа є доказателства от средата на миналия век; някой, който съществува и от едната страна и от другата страна на границата, и от едната и от другата страна на страданието, който иска да ни попречи да забравим лошото между нас и най-вече, който иска да ни попречи да разберем, че много над и много по-важно от страданията, които сме предизвикали едни на други, са страданията, които сме изтърпели заедно и на които заедно се противопоставихме в апотеоза на 1989 година. Наистина ли е толкова важно да се питаме кои от нас сме страдали повече и сме били повече денационализирани: дали унгарците, които бяха смятани за румънци (заради което те се чувстваха още повече унгарци), или румънците, тласнати чрез ужаса на крайностите до предела да се срамуват, че са румънци? Кой има интерес да обяснява на всеки, че той е страдал повече, когато очевидно сме страдали заедно и страданието, сякаш най-накрая ни беше побратимило? Не става ли дума, все пак за онази мрачна сила, която противопоставя Долината на река Жиу*** срещу Букурещ и работниците срещу интелектуалците, силата, която опропастява седалищата на партиите и хвърля кал срещу дисидентите? Не става ли дума за тъмната сила, която се плаши от прозрачността на светлината, която е принудена да изчезва пред бистротата на деня, и която се отбранява, като бълва вълнщ от мътна мъгла, смесена – ето! – с кръв, за да ни попречи да се видим ясно едни други, да се познаем и признаем за приятели, за да ни попречи да гледаме, да виждаме и да проумеем злото обединени?
Но, като отговарям положително на тези въпроси, като знам откъде идва и на кого служи омразата, не открих все пак как се обяснява нейната интензивност. Тя зависи от по-дълбоки и по-тайни пластове на човешката душа, където твърде продължителното унижение и недоволството от себе си и от света могат да дестилират самоубийствени отрови, които невероятният натиск на изолацията и страха могат да накарат да експлодират навън. Това са рефлексите на едно зло, много повече от историческо, почти магично, може би също толкова фантастично, като чудото на революцията, която без да сме заслужили по друг начин освен с надеждата за нея, преживяхме. Това са рефлексите на едно зло, което ще трябва да разберем и да победим, във времето и страданието, които още са ни останали.

(В. „Ромъния литерара“, март, 1990)
* По повод на етнически сблъсък между унгарци и румънци в Трансилвания, област в западната част на Румъния, със смесено население. – Бел. прев.
** Известен писател от унгарска националност в Румъния. – Бел. прев.
*** Миньорите от долината на река Жиу са манипулирани политически на няколко пъти през време на румънския преход и изпращани да разгромяват физически посочваните като врагове опозиционни политически партии, интелектуалци, дисиденти, граждани. – Бел. прев.



НЕУКРОТЕНОТО ЗНАМЕ

Седмица, месец, два, три, сто дни. Честванията на революцията се умножават, превръщат се в празненства и церемонии, започват да придобиват блясък и да стават рентабилни. Машината, която цили десетилетия ни е гоила с великите исторически събития и големите патриотични чувства, за да ги превърне в чужда и отблъскваща каша, започва да кълца на ситно, на подравнява, да обезценява, да заплашва чрез повторението и многословието, и отгласите от революцията. Колкото онези, които преди не бяха стъпвали в черква, се кръстят по-широко и по-фотогенично пред гробовете на героите, колкото онези, които не са преживели нищо, разказват по-нашироко случките на революцията, толкова другите се смущават да се молят по друг начин, освен наум, притесняват се да си спомнят по друг начин, освен шепнешком. Малко по малко, ослепителната истина на онези дни ще бъде излята в неизменяеми формулировки и във фрази-полуфабрикати, малко по малко да говориш за революцията ще става доказателство за конюнктурност, средство за преуспяване и предизборно поведение.
Четох наскоро, в едно списание с отдавна познати автори, разказа, подобен на приказка за политическа употреба, за една нелегална организация, която уж била функционирала през последното десетилетие в условията на толкова съвършена конспиративност, че не може да се даде нито едно доказателство за съществуването є. Днешните є симпатизанти – които може би за да прикрият революционната си дейност, пишеха навремето оди за диктатурата и доноси срещу колегите си – пишат сега, със същия революционен гняв, срещу вестник „Ромъния либера“ (чиито главни редактори са били, както изглежда, по-малко силни по отношение на конспиративността, щом са били хванати и осъдени!), че дестабилизира страната с вражеските си критики, а за манифестиращите по площадите, че са терористи. Да не се учудваме, ако, за все повече от демаскираните с такава бдителност, се разкрие наскоро, че са фашисти и трябва да бъдат експулсирани, да не се учудваме, ако скоро се появят романи и филми с нелегални, също толкова автентични като онези, които приспиваха детството и младостта ни... Вторична реалност, която нараства за месец, колкото за година, опитва се да покрие реалността и да пренапише историята. В края на краищата румънците ще се поделят на две, все по-противоположни категории: онези, които говорят за революция, и онези, които продължават да я правят.
Защото революцията продължава под изрязаното знаме.*
Може би затова официалните знамена започват да прикриват, обхванати от послушание и приличие, голотата, тази празнина, която не представлява само отсъствието на един презрян символ и отказът да бъде заместен с друг символ, който би могъл да заприлича на предишния, а и – и най-вече! – възможността да се вижда постоянно това, което се опитва да се скрие зад знамето. Може би затова перфорираните знамена продължават да изразяват по площадите един също толкова подривен дух.** Не съм се съмнявала в онези декемврийски дни, не се съмнявам и до днес, че знамето на Румъния трябва да остане този трикольор с разкъсано сърце, за да се отрече всичко, което беше злото в нея, това знаме, каквото няма другаде по света и което да означава пред целия свят нашето решение да не се оставим да бъдем мамени от престъпленията, които могат да се камуфлират в знамена, от интересите, които могат да се преоблекат в идеи. Убедена съм, че това простреляно знаме, с уголемена следа от куршума, превърната в отворен прозорец, за да позволи на всички постоянно да виждат и да проверяват това, което става в сянката му, това знаме на реалната революция трябва да остане неукротеното знаме на Румъния, дори и да ни трябва още смелост за това.

(В. „Ромъния литерара“, април, 1990)
* Участниците в революционните събития от декември 1989 г. развяваха знаме, от което беше изрязан гербът на комунистическа Румъния. – Бел. прев.
** Перманентните демонстрации на университетския площад в Букурещ и в други градове бяха една от формите на протест на демократичната опозиция в Румъния през 1990 г. срещу опасността от реставрация на комунизма. – Бел. прев.



ЕДНО ВСЕ ОЩЕ ВЪЗМОЖНО ВЪЗКРЕСЕНИЕ

От много години, винаги когато в мечтите си се опитвах да си представя какво ще трябва да се прави в хипотетичния ден, когато най-накрая ще бъдем свободни, отговорът, до който стигах постоянно, почти натрапчиво, беше един и същ: първото ни задължение, тогава когато ще можем да казваме истината, ще бъде това да се анализираме безмилостно, за да открием не само как е било възможно да преживеем това, което преживявахме, но и в каква степен ние самите сме си виновни за страданията. Защото винаги, по-важно отколкото да научим кой е големият виновник извън нас – и който впрочем се виждаше ясно, и като политическа система, и като физическа личност, – ми се струваше това да научим какъв ужасяващ и скрит в нас самите ресор, или кои от чертите на нашия характер са направили възможно тъй необезпокояваното господство на злото, помагали са на мрачните сили да се възцарят над нас и в нас. Така както го виждах тогава, като от безнадеждната дълбина на кладенец, невероятният лъч на днешния ден ми се струваше заплашен не от космическата нощ, която все някога щеше да свърши, а от мрака, който би могъл да продължи да извира от сърцето на земята.
Нещата не ми се струват подредени по друг начин и днес, когато все повече гласове, жадни за душевен комфорт и по-уморени от три месеца свобода, отколкото след пет десетилетия на терор – протестират страстно против идеята, че би могло да има и други виновници освен онези, наказани през първите часове, против идеята, че с нещо може да сме виновни ние самите, против мазохистичните облаци на недоволството и самоанализа, които биха могли да засенчат новото ни светло бъдеще. Не е нужно обаче да си лекар, за да знаеш, че рана, от която не е била изчистена безмилостно и последната следа от инфекция – независимо колко болезнена би била тази операция – ще се инфектира отново; не е нужно да си архитект, за да знаеш, че не може да се построи основата на една нова къща, докато не бъде прочистен в дълбочина теренът, докато не се разрушат мазетата и подземните коридори на старите сгради. Утрешният ден не може да бъде издигнат върху вещо замаскирани боклуци и останки, скрити под цветя, утрешното здраве не може да се постигне, като напудриш бледността на бузите и напарфюмираш смрадта от гангрената.
Затова чистотата, очищението, избавлението трябва да бъдат общи и дълбоки, затова е необходима изпълнена с жестокост искреност, насочена от всеки от нас против самия себе си, дори и ако, за да анализираме и да изповядаме всичко, ще имаме нужда – ние, възрастните и отговорните – от повече героизъм, отколкото имаха нужда юношите, за да умират по площадите. Трябва да осъзнаем, че самата история е тази, която изисква от нас това усилие, пред което революцията би могло да е била напразна. „Жалко, жалко за пролятата кръв“, ако ние не бъдем в състояние да обясним защо трябваше да се стигне до проливането є и кое наше по-предишно действие – за нещастие ненаправено – би могло да предотврати кръвопролитието.
Бих искала да бъда разбрана добре: не пледирам за отмъщение (което впрочем би предизвикало само пораждането на нови и нови отмъщения в обратната посока), а за истина. Не толкова несъзнателната вина, колкото прикритата мръсотия ми се струва опасна. Съжителствахме твърде дълго време с лъжата и с фалша, за да не успее твърде голямата им близост да ни бележи по някакъв начин, и дори като се борехме против тях (всяко вкопчване имитира прегръдка!), сме ги докосвали, а отровният им полен е влязъл в гърдите и в кожата ни. Ние сме жертви, без съмнение жертви, но омърсени жертви, осквернени от неприятната интимност с тези, които ни измъчваха. Единственият начин да се спасим от принизяващата двусмисленост на нашето положение на оцелели е да не крием нищо, да признаем и да свидетелстваме за всичко, да режем в самите нас до кокал, да не отдалечаваме от нас тази чаша, да приемем голготата си докрай, за да направим възможно възкресението.
Имах заслепяващата наивност да се надявам, че окървавената Коледа ни е родила завинаги чисти за нов живот. Но всичко, което се случи оттогава, ме задължава да си спомня, че от Коледа до Великден се изкачва – до Голгота – пътят на инициацията, който свързва рождението без грях с приемането на страданията и на чудото на възкресението. Стигнахме ето до Великата седмица. Все още зависи от всеки от нас възкресението да се случи наистина.

(В. „Ромъния литерара“, април, 1990)




НАДГРАДЕНИ ОБРАЗИ

В каква степен литературният ни живот и чисто и просто животът ни отсега нататък ще прилича на това Общо събрание на писателите, което завърши току-що и което, трябва да си признаем, ни разочарова? В каква степен отегчението и смехотворното, лишени от залог и вълнение, които господстваха в продължение на четири дни в Дворцовата зала, пълна само в едната си четвърт, ще станат определящи за съдбите и за книгите в периода, който ще последва и който, без да можем да го въобразим, се опитваме да очертаем по знаци и предсказания? Трудно е да се отговори, а отговорът няма успокоителен характер. Преди да се опитам да го направя обаче, бих искала да разкажа за двете натрапчиви мисли, които се надградиха – поне за мен – над сънливото разгръщане на дискусиите, като ги поставиха в рамка с контрастиращи цветове и с противоположни ефекти.
Първата от тези натрапчиви мисли беше самата Дворцова зала. Смазващо празна, обитавана безредно от колебливи групи, които капризно променяха вида си – като предпочитаха кулоарните изказвания пред тези от трибуната, както и високомерието на трибуната пред това в кулоарите – тази зала не можеше да не събуди у мен собствения си образ, познат от телевизора, със заето до последното място от униформизирани и дисциплинирани персонажи, с редовете от столове, всеки с отговорник, който даваше знак за аплодисментите, с неуморната гимнастика на всекидневните овации и възгласи ура, които приличаха на изкуствено усилени и интензивно излъчени стонове. А наслагването на двата толкова противоположни образа, в една и съща рамка ни даваше някакъв трепет, който, – странно! – не беше само от радост. Наблюдавах тези редици столове, прокълнати от милиони унизени и уплашени телезрители, тези столове, заемани сега с прекъсване и неудобство от непубликувани писатели, или от забранени писатели, или от писатели, които в продължение на десетилетия бяха за колегите си от тук гласове на надеждата и доказателство за съществуването на друг свят, и не успявах да се зарадвам истински. Беше все едно, върху ужасяващия образ на едни звяр, за който знаем, че вече не съществува, да проектираме незаплашителния и незначителен образ на едно домашно животно; страхът е изчезнал и не знаехме с какво да запълним огромната празнота, която беше оставил у нас. Във всеки случай радостта, която бяхме в състояние да изпитаме, не изглеждаше да е достатъчна.
Втората натрапчива мисъл беше тази за последната Конференция на писателите, от която бяха изминали девет години и която през всичките тези години представляваше за всички участници в нея най-високата точка на нашето колективно достойнство. Спомням си, че написах тогава в „Ромъния литерара“: „ Не съществува по-възвисяваща гледка от тази на солидарност в името на истината и на достойнството; няма по-голяма гордост от тази да се гордееш с другите“ и си спомням и сега, като за стара любов, за възхищението и уважението към самите нас, което преживях тогава. Очевидно е, че днешните дискусии за рентабилност, автономия и икономически резултати не издържат на сравнението с разпалените речи от вчерашния ден против цензурата, лъжата и абсурдността. Очевидно е, че терорът беше успял да изтръгне от нас по-висок звук, отколкото успяваше сега свободата. Колкото и парадоксално да изглежда, по-лесно е да бъдеш солидарен против нещо, отколкото за нещо. Тогава, страхът пораждаше смелост, която караше всички други чувства да искрят: сега това вече не е нужно, целият душевен пейзаж е угаснал и го виждах изведнъж по-безличен и по-малко интересен.
Но нима е вярно, че вече нямаме нужда от смелост? Нима е вярно, че всичките ни проблеми са се свели до грижата, че няма вече да бъдем четени от една твърде задоволена от мас-медиите публика, за да прави усилието да чете? Нима е вярно, че докато преди можехме да изгубим живота си, сега можем да загубим само поради инфлацията, парите – впрочем вече заложени – от Спестовната каса? От отговора – очевидно отрицателен – на тези реторични въпроси зависи отговорът, който не знам, на първия въпрос. За съжаление ще живеем още доста години, през които ще дойдат немалко драми, за да може литературата ни да си осигури суров материал и пазар. Атмосферата на Общото събрание на писателите не ни предложи перспектива, а една илюзия – впрочем извънредно скучна – за бъдещето.

(В. „Ромъния литерара“, април, 1990)

КОЙ Е РЕВОЛЮЦИЯТА?

Спомням си, че в края на месец януари, когато напуснах Съвета на Фронта за национално спасение, един висш персонаж в него ми каза с нелишен от известна философска тъга тон: „Винаги настъпва едни момент, в който интелектуалците напускат революцията.“ „Интелектуалецът предполагам, че съм аз – спомням си, че отговорих изумена, – но кой е революцията?“
Този въпрос, който са си задавали вероятно и други преди мен, както са си го задавали мнозина оттогава насам, разделя сега страната на разтърсвани от страсти лагери, които му дават диаметрално противоположни отговори. За едните революцията е постоянният митинг на Университетския площад, за другите революцията са тези, които се готвят да го разпръснат. Право да си кажем, не много различно стояха нещата преди една година на Площад Тянанмън или на други площади по света.
Диалогът между двата лагера се оказва невъзможен, не само защото позициите им изглеждат непримирими, но и защото думите, чрез които тези позиции се изразяват, са едни и същи. След като в продължение на години големите думи бяха изпразнени от съдържание, сега те са запълнени с толкова различаващи се субстанции, че едни и същи понятия могат да означават, според това кой ги произнася, абсолютно различни неща. Непредупреден, някой жител на друга планета би останал със сигурност слисан пред напрежението, което може да се породи от сблъсъка на почти идентични дискурси. Очевидно, само единият от тях е истински, но как да открие бедничкият марсианец кой кого имитира. В околните страни комунистическата партия намаля, реорганизира се, реструктурира се, призна си грешките, участва в избори и ги загуби; у нас изчезна без следа. Но думите са създадени да скриват мислите, не да ги променят. Всички избиратели ще гласуват на 20 май за революцията, но колцина от тях ще успеят да разпознаят между еднакво пакетираните съдове този, в който тя се съдържа? Колцина ще се усъмнят, че тя може би не се намира в нито един от тях, поради простата причина, че все още избликва отвсякъде и алтруистично се излива, небутилирана, по Университетския площад.
Съобразно с най-простата аритметика, ако множеството – което от почти един месец се събира всяка вечер там, за най-продължителния митинг в историята – би било разделено на 251, ще произлезе много по-голям брой партии от тези, които бяха или ще бъдат представени в парламента. Но множеството не се намира там, за да се разделя и за да се бори за власт, а за да се обедини и солидаризира против властта. Разликата и знакът за обособяване между тези от Университетския площад и другите е именно отношението към тази чудовищна миза; докато едните не само че имат власт, но очевидно не искат повече да я разделят някога с някого, другите не само че я нямат, но дори не я пожелават. Последните – Боже, ти обеща, че ще бъдат първи! – избраха веднъж завинаги между властта и свободата, и изборът им не се променя в зависимост от сезоните на годината и на историята. През май, както през декември, същите и на същото място, те упорстват да се борят за същата идея, със същата безкористност и може би със същите рискове. Те не искат и не молят нищо за самите себе си, нито дори свободата, която не беше нужно някой да им я дава, защото те са, които я дадоха на всички; те съществуват чисто и просто като въодушевяваща морална демонстрация на факта, че злото не може да победи на земята, докато не успее да надвие мазохизма на добрите.
На въпроса „Кой е революцията?“ отговорът не може да се конструира от думи, а от жертвоготовност: Революцията са тези, които я продължават.

(В. „Ромъния литерара“, май, 1990)

Превод от румънски: РУМЯНА Л.СТАНЧЕВА

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2025 BALKANI, created by ABC Design & Communication