BALKANI
   English   Български
1.Сергей Герджиков По повод на романите „Плячка” и „Непотребния” и книгата с интерпретации за тях ”Балканските пътища и бродове на Георги Гроздев”

Сергей Герджиков

1. КАКВО Е ДА СИ „НЕПОТРЕБЕН”
По повод на романите „Плячка” и „Непотребния” и книгата с интерпретации за тях ”Балканските пътища и бродове на Георги Гроздев”, С, издателство “Балкани”, 2011

Литература отвъд класиката

Писателят Георги Гроздев прониква в съня ни като някой бракониер, свети с мощен фар право в очите ни, заслепява ни. Ние сме обсипани от изстрелите на фразите му – отсечени, точни. Изреченията напомнят Хемингуей, но личи още по-голямо сгъстяване.
Разказът в „Плячка” се гради от епизоди. Епизодите създават картини. Читателят се увлича, а текстът постепенно става “невидим”. През него се гледа и вижда една друга реалност, недостижима в обикновените дни.
Никой не пише като Георги Гроздев – трябва да признаем уникалността му. Очаквам подобни романи да изведат до нов хоризонт сериозната ни литература. Познатата ни литература с традиционнния си разказ си отива, а литературата по рецепти, за да развлича масовия читател, е еднодневка.
В „Непотребния” са изброени серия видения – реални епизоди и спомени на главния герой Боян. Боян е излязъл от потока на баналното съществуване. Синът му Савата споделя съдбата на дъщерята на Хънтъра. Животът на Савата е преплетен с персонажи от престъпния свят, ръководени от Медузата – типичния образ на обречения сякаш никога да не изчезне бивш червен властник.

Философия отвъд „ценностите”

Боян преминава в друго измерение, където общува с вездесъщия Вълк – витален, мощен, непредсказуем и въздаващ справедливост, виждащ скрити истини. Там Боян е недосегаем от лъжата и от нейните адепти. Той вече няма нужда нито от публика, нито от признание. Тук са безсилни познатите ни ценности и присъди, доброто като „дух” и злото като „тяло”. Тук не е адекватна и класическата представа за „социалната несправедливост” и „заклеймяването на действителността” от нейната жертва – героя. В смисъл, че вече е забравен дори познатият ни „борец за справедливост”. Боян е в едно измерение с лудите на доктор Бижева, той се отказва от социалност и стига до клошар.
Боян вижда, вещае разпадането.
Разбира се, романите не бягат от социалната драматичност или по-точно социалната трагика на „прехода”. Но ако центърът им беше „преходът”, тази литература би била обречена на преходност и забрава.
Увлекателни са не само търсенията на мисълта, но и дивата нощна природа, лесно пренасяща ни в бездънния космос, а после в мита. Силуетите на глиганите ни напомнят на „вълма от тъмна материя”.
Гроздев успява да ни грабне с един изключителен ритъм, ритъма лова, ритъма на тревогата – ритъм на забравения автентичен живот, в който за смисъла вече не се пита, защото той е постигнат. Въпросите остават за измислената от цивилизацията реалност, в която всички сме въвлечени.
Серията блестящи сцени-кадри водят към усещане на тръпката от срещата на дивото и на болка от едно разпаднало се съществуване, на един разкъсан от съвременната цивилизация живот на хората и специално на балканските хора след комунизма.
В текста нахлува мощно дивото. „Дивото” е диво относно цивилизованото, но то е по-дълбоко и автентично. То е измерението, което придава дълбочината на тези романи.

„Плячка” и „Непотребния” са вече широко коментирани от литературни критици, писатели, читатели. Тази проза не е без история – намирам общи митологични и фантастични полета с прозата на Йордан Радичков, но гроздевият текст е задъхано-ритмичен като пулс по време на преследване.
Авторът не „одухотворява природата”, не „очовечава животното” в стила на изчерпаната „анималистична проза” – той, напротив, разтваря широко вратите на „човешкото”, в което няма битка „човек” срещу “животно”, а живи същества, които общуват, преследвайки се, взаимно се опознават и признават. Човек–животно, социално–природно, духовно–материално, душа–тяло не са вече ясни дименсии. Хора като Мери и Ханс бягат от своя уреден свят, за да търсят автентичен живот, защото цивилизацията е дълбоко несъстоятелна.
Обръщам внимание и на едно голямо объркване в критическите интерпретации. Хънтъра и Боян, главните персонажи в романите “Плячка” и “Непотребния” често се интерпретират като жертви на социалната неправда или като плячка на „тъмните инстинкти”. Но двете диагнози не могат да са заедно верни – те са несъвместими. Самата дилема е измислена. Самото слово, което обожествяваме, е инстинкт, специфичен за нас, хората – това е научно установено. „Дивото” не е нещо, което ни ограбва или обсебва, не е нещо, което може да се съди и преценява – това е изконният живот на нашата планета. Да се съди „дивото” в нас в дименсията „човек–животно”, „духовно–телесно”, е изопачена скала на нашата цивилизация.
Отрязали са ни крилата.
Нашето нещастие е в това, че сме загубили битката.
Ние не сме губещите срещу печелещите, ние сме загубили ситуацията на битката, автентичната ситуация на живота. Нас са ни излъгали, когато сме чели книжките с илюзиите на цивилизацията, че Доброто е отсам, при човека, в съгласието, въздържането и контрола, а Злото е в нашите „животински” страсти. Отрязали са ни крилата.
Затова търсим „битката” в авантюрата на приключението: лов, катерене, пътешествие. Ние се изправяме срещу мечки с пушка или срещу отвесни скали с въже. Ние се съгласяваме, когато ни устройва, или мърморим и протестираме, когато не ни устройва социалният ред. Загубената ситуация на битка се компенсира с имитации на битка, в които другите живи същества, „животните”, са със своите зъби и нокти, а ние сме със своите оръжия и организация. А после питаме важно за „смисъла”.
Има една битка в този свят, битката за живот. Когато сме в тази битка, в тази ловна ситуация, когато ловуваме за своите мигове живот на тази дивна планета срещу неумолимата смърт, от която не можем да избягаме окончателно, ние не се питаме за смисъла на живота и не се мъчим от безсмислието.
Да, животът няма смисъл извън себе си. Смисълът не е в „духа”, защото няма дух извън живота. Смисълът не е в „социалната справедливост”, а в онези прости правила на човешко съ-живеене, които правят борбата ни за живот нормална, доколкото човек може изобщо е нормално живо същество.
Ние живеем непълноценно, разпокъсано, фрагментарно, а в това има малко смисъл, защото има малко радост и щастие. Не поради „метафизическата ни захвърленост”, а поради погубването на малките ни животи.
Сбъркано е цялостното ни разбиране за „човек” и “животно”. Ние дишаме същия въздух и умираме също като другите живи форми. Споделяме една планета. Глупаво е да казваме, оплетени от философските илюзии на нашата цивилизация, че сме „жертва на инстинктите и на животинското в себе си”. Не, ние сме жертва на подтискането на живота.

Кой е Непотребният?

Кога „Вълкът”, този полумистичен и плашещ, но и привличащ символ, ще се събуди в нас ?
Той е нашата спонтанна дива природа, която е неунищожима. Тя надава своя несравним вой от тъмнината.
Ако сме мъдри, ние ще проумеем ситуацията навреме.
Дали ще можем?
Писателят Георги Гроздев не дава евтин отговор. Той не целува краката на масовия читател и не иска да се къпе в евтина слава. Такива като него със силния си инстинкт предпочитат да останат неупотребени. Като онова дърво на неупотребения мъдрец Джуандзъ (оцелял като автор хилядолетия), което просъществува хиляда години, защото никой не го използва за нищо и не посяга на живота му.
„Дърварят Шъ тръгнал за Дзи и когато стигнал до Кривото Дърво, видял дъб, който се издигал до селското светилище...
След като Дърварят Шъ се върнал в къщи, дъбът му се явил насън и му проговорил: “Ти, безполезен човек в края на живота си – откъде знаеш, че аз съм непотребно дърво?“

Март, 2012

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2025 BALKANI, created by ABC Design & Communication