Преводът на този роман е предизвикателство за всеки, който желае да открие другия и да се сравни с него. Чрез този роман ще научите повече, дори неочаквани неща, за съседната страна, и е много възможно да намерите аналогии в румънското ежедневие.
Романът „Плячка” е написан ясно в контрапункт. Липсва вербална ексцентричност. Гроздев прави прекалена икономия в използването на изразни средства и сякаш много съзнателно се крие „оттатък думите”. Като езиковед и преводач, аз съм априори „плячка” на думите, но мисля, че всеки читател, подхождащ внимателно към тях, ще открие с учудване и ще приеме констатацията, че
„Те (думите – бел. П. Бобок) описват само несъвършената ни представа. Вървим опипом през света. Загубени. Защо тогава именно думите ни обсебват? С какво право? – се пита реторично писателят.
Не случайно действието се развива на голямата сцена на гората, в планината, в мълчаливото обиталище на неговорещия Елен, който идва винаги, символ на обновяването на света, Renovatio Mundi, на Глигана, на Вълка или на Кошутата, обиталище, в което
„ние сме плячка за думите, пуснати по петите ни. Ще има ли край това преследване? Вечното мълчание ли ще е неговият бряг?
Доколко са истински думите? Ако виждаме като орела, ако чуваме като кучето, ако имаме обонянието на мечката, ако сетивата ни са десетки пъти по-чувствителни, пак точно същите думи ли ще използваме?
Действието се развива в един ловен резерват, заобиколен от обезлюдени, занемарени, изоставени села. Централната фигура е горският ловец Хънтъра, който изживява семейно фиаско – съпругата му го напуска, защото не иска да живее в уединение, а дъщеря му тръгва по пътя на белите робини и се загубва някъде по света. Хънтъра се опитва да се скрие от действителността чрез бягство сред природата, избирайки обикновения живот на ловец. Но дори и в контакт с дивите зверове не успява да избяга от чувството на самота, на неудовлетвореност. Не му остава друго освен да предлага на чужди туристи удоволствието от търсенето на плячка и сдобиването с трофеи, въпреки че никога не се знае дали ловецът няма да се превърне в дивеч – едно загатване, пронизващо фино текста на целия роман. И тъкмо това се установява след изчитането на романа – Хънтъра е едновременно ловец и дивеч. Той е между два свята, въплъщава диалектиката на отношенията бяло-черно, попадайки в зоната на сивото. А точно по този начин излиза от матрицата, и първото впечатление, което обаче не издържа до края, е, че четеш един синопсис, а не роман, в смисъла на традиционния роман.
Структурата на романа е изградена на фрагментарен принцип. Очертава се като мозайка: различни час-ти, с различен обем, различни цветове, които се съчета-
ват обаче перфектно, създавайки една комплексна, но хомогенна картина, в която смисълът се определя ка-то последствие от общото впечатление. Георги Гроздев използва като стратегия вплитането на фолклорните и митологични представи със ситуации, изживявани в преходния икономически и политически период. Оттук идва и стерео-визуалният ефект, който го отличава от прозата, създавана с банални средства. Познавателната страна е доминирана от силното присъствие на автора, който не просто разказва, а и коментира главните моменти в романа. В същото време на читателя му се предоставя идентично пространство за натрупване и осмисляне. Нищо наложено! Мно-го често изреченията са безмилостно кратки, много от тях безлични, така че читателят не следва спокойното течение на разказа, а сякаш стои под дъжд от куршуми.
Четиримата психично болни орат голи нивата посред нощ. Става дума за древния кукерски ритуал. Чрез орането се цели символично да се изгони злото и да се посее доброто, моралното обновление. Тук се разкрива и значението на „дреха”, това, което покрива гърба ни, и това, което ни откраднато, е едно и също. От дрехите са останали само дрипи, които човек навлича по първи петли, времето на самодивите, на юдите, преди да изчезне окончателно и да остави деня на дивите зверове.
Този превод беше, както казах по-рано, истинско предизвикателство за мене. Не винаги можах да запазя краткостта на фразата. Често полисемията на румънските думи ми създаваше трудности. Или пък отсъствието на дума, която да предаде играта на думи.
„Глиган се е заселил в училището отново. Свиня с малки е в църквата. Нали от кочините навремето се пръкнаха почините. За двайсет години да изградим онова, което другите сторват за сто. Да се тъче едновременно на сто, а не на два стана. Думата „почин“ е руска. Имаше непрестанни почини, които раждаха герои на труда.” На румънски имаме pocinog, което се свързва с рус. почин, но значението е променено на румънска почва.
Или пък преводът на бълг. пръкна.
Или изборът между рум. samodivă „зли духове”, дума, която нашите речници включват в този облик и sânziene, чието значение („самодиви”) познаваме всички. Краят на избраната дума обаче трябваше да ми даде друга дума със сходно значение. Избрах sânziene, защото ми позволяваше да предам ехото с iele и така да запазя авторовата експресивност.
„Красиви жени се мяркат в треви. Яздят Елена с юзди от змии. Чезнат като звезди в небосвода.
– Самодиви, самодиви! – вика Генерала.
– Диви, диви... – отговаря ехото.
Мълчаливи орачи крачат навели глави.
Подивелият петел на Михал Белия пропява. Стряскат се. Бързо навличат дрипи. Изчезват. Сякаш не са били и никога няма да бъдат.”
Друг проблем беше предаването на прякорите, на свой ред и те наситени със значения. Реших да ги преведа, още повече, че и на румънски има такива, а за специфично българските прибягнах до обяснение (Ния Нестинарката, Кукера).
От разговорите на една конференция в Русе през 2010 г. разбрах, че подобни проблеми е имала и преводачката на немски, Габи Тиеман. Но това са проблеми на преводачите, които имат амбицията да запазят ярката експресивност и пластичността на авторовия език.
Притежаващ всички тези качества, а също и дру-ги, за които ще говори г-н Анджело Миткиевич, романът, излязъл през 2004 г., а преди това пуснат в Интернет, не можеше да не предизвика широк отзвук, като за него пишат авторитетни имена (Милисав Савич, Вихрен Чернокожев, Светлозар Игов, Божидар Кунчев, Ане Щурм и общо 45 интерпретатори досега на творчеството на Георги Гроздев от България и чужбина), както и високата оценка на престижни културни форуми в страната на писателя.
Чрез посредничеството на издателство Балкани и на списание Литературни Балкани, в България вече са добре познати редица румънски автори (Ана Бландиана, Дан Лунгу, Габриела Адамещяну, Александру Мушина, Матей Вишньек и др., общо около 40 румънски творци), на които Георги Гроздев е посветил цели два броя на списанието с обем 320 страници. Отделно, голяма част от тези писатели са издадени в самостоятелни томове, някои от които имат по две или три издания. Ето едно живо доказателство за желанието на Георги Гроздев литературата да доминира в културното съревнование.
Като преводач на писателя, благодаря за искреността и великодушието, с което вие, читателите от Констанца, сте готови да приемете публикуването на този роман.


14 октомври 2011, Констанца