Как Магьосника стана непотребен човек



Отказът от комерсиален престиж и желанието да се пишат книги с ясно, донякъде дидактично изразени нравствени послания продължава да генерира една алтернативна линия в българската литература днес. Към нея принадлежи и вторият роман на Георги Гроздев “Непотребния”. Той се публикува четири години след “Плячка” и донякъде може да бъде разбран като нейно продължение – колкото заради появата на няколко вече познати герои и разплитането на сюжетни нишки, внесени с тяхното поведение в предходната книга, толкова и заради вече познатия повествователен стил, тук дори още по-подчертан, включително в своите крайности. Имам предвид фрагментарната композиция, която принуждава читателя да „върже” интригата само с помощта на големи дедуктивни усилия; характери, изградени по принципа на монтажа, чрез налепване на поредица от „моментни” снимки; елементи на притчова стилистика в съчетание с щедро разпръснати есеистични разсъждения; смесица от фолклорни и легендарни мотиви като механизъм за производство на символичен смисъл. Героят, който изнася общия замисъл на романа със своето сюжетно присъствие, е Боян Непотребния: едно превъплъщение на средновековната легендарна фигура, известна като Боян Магьосника. Непотребния идва от дълбините на времето, той е медиатор между Отсамното и Отвъдното, „белязан с длъжността да пренася”; неговото царство е „бездната между плът и душа”; той е самият смисъл да съществува човешкото. Самото назоваване на вечно-човешкото като непотребно емблематизира силния социален патос на книгата. Критиката на днешния свят, белязан според автора с невиждано разложение на нравствените устои, представлява основното послание на романа. Непотребен днес е онзи, „който не е бил лакей”, комуто светът не е по мярка и той самият не е скроен по мярката на (избуялото лошо в) света. Някогашният Магьосник ще завърши като софийски клошар; ще го притиска целият боклук на човешките отношения – докато унищожи способността му да се възражда в епохите, да бъде нужен на някого, да пренася нещо... Последната метаморфоза на легендарния царски син в отпадък от трапезата на днешния свят внася апокалиптично кресчендо в нравственото послание на романа. Всъщност, тук всички герои са решени по линията на упадъка и смъртта: някогашният безпогрешен ловджия Хънтъра става наемен убиец; дъщеря му Анастасия се завръща от сексуално робство в чужбина само за да умре, проядена от наркотици; Мара – вдовица на мафиотски бос, продължава да върти търговията с дрога и след смъртта на съпруга си, Златю Змея; Савата – единственият наивен и честен човек – е намерен убит и захвърлен в канавката... Приемствеността на злото между две епохи на българския живот (и вероятно между всички епохи на дългата ни история) е представена в образа на Стоян Стоянов – Медузата. Някогашният активен служител на тоталитарните служби за сигурност днес е бос на тъмния бизнес: той осигурява канал за хероин през България, с парите си финансира две от най-големите партии и така дърпа конците на политическия живот. Медузата, или неуловимото в конкретната изразимост на някакви форми зло у човека, изглежда единственото постоянно нещо; той е всевластен и вечен като потребността от себе си в социалните отношения. Между всички герои снове Вълка: всевиждащ, всезнаещ, непредвидим... „Невъзможно е да вникнеш в мотивите му, да го прелъстиш, подкупиш, измамиш, хванеш, убиеш...” – ясно е, че с тези характеристики може да бъде описана само смъртта.
Романът на Георги Гроздев не поражда оптимизъм и бодро настроение. Той е по-скоро документ на отчаянието в българския живот от началото на XXI век и не може да не бъде забелязан. Вероятно беше обаче да достигне до по-широка аудитория, ако не затрудняваше така преднамерено своя читател в потребността му да извлече последователност и сюжетен смисъл от разпръснатите фрагменти; ако му беше спестил част от моралистичната есеистика и попрескачаше дидактичната и вече демодирана употреба на съществителни с главна буква... Все пак и читателят се оказва донякъде успокоен в последните страници. Макар че Боян Непотребния си заминава от нас и след него започва друга епоха, има надежда краят му да „бъде реставриран един ден, ако някой иска да го открие в тревите на Забравата и да тръгне по дирите му...”


Георги Гроздев. Непотребния. Изд. Балкани, С., 2009