След романите „Плячка” и „Непотребния”, след анкетно-портретната книга „Изчезващ вид” Георги Гроздев предлага взривно есеистично издание, събиращо текст за адриатическото крайбрежие и Сплит, интервю за БНР, дадено четири дни след началото на протестите от миналата година, и разгърната рефлексия за романа „Хайка за вълци”, споделена за първи път на конференцията за романа на Ивайло Петров през ноември 2013 г. Като свързващ възел между трите текста блести разбирането, че „цивилизацията” не е просто направен веднъж завинаги избор, а всекидневен избор, който умното общество потвърждава отново и отново.

в. ”Литературен вестник”, бр.24, (25 юни - 1 юли, 2014 г.), рубрика „Витрина”

----------------------------------------------

Савелина Савова:
Какво е бъдещето на общества, чийто кумира са примитивни, така завършихме един предишен разговор с писателя Георги Гроздев. След време го подновихме. Обсъждахме отговорността на елита и как да измерим днешното „политическо шоу”. Може би там някъде спряхме, за да продължим сега, прелиствайки обаче една книга. Книгата се нарича „Протестът. Цивилизацията и ние”, авторът е Георги Гроздев.
Добър ден! Здравейте! Приятно ми е, че сте отново гост в „Хоризонт до обед”.
Георги Гроздев:
Здравейте! И на мен ми е приятно, че сте толкова последователна. В предишната ни среща преди една година, малко след като започнаха първите по рода си мащабни протести след Десети ноември, говорихме. Имахме и друг разговор – преди 4-5 години...
С.С.:
Толкова ли бързо мина времето...
Г.Г.:
Да. И ето, че можем да открием някаква приемственост в контакта между нас. Книгата „Протестът. Цивилизацията и ние” има един основен акцент – този за приемствеността. Това е, което крепи цивилизацията и човешкото общество. След като публично можем да поддържаме един разговор през година или през няколко години, аз имам надежда, че и в по-широк мащаб, сред повече хора е възможно да се обсъждат тези теми, но цивилизовано, каквото и да означава то на балканска или българска земя.
Нашите земи, ние забравяме това често, са гранични земи, междинна зона, кръстопътен възел между цивилизации, между континенти. Заради прищявката на съдбата и заради обективни обществени закони ние се оказахме в гравитацията на един друг център, по-различен от този, в който бяхме.
Сравненията между това, което е било и което е, очакванията за това, което ще бъде, създава според мен интелектуално напрежение, дава храна за живота на ума, за живота на духа, което е „цивилизацията”. Тук е големият проблем! Аз не го виждам в буквалния смисъл. Протестираме, за да сменим едни водещи или едни конферансиета с други? Не, а за да осмислим своето място на тази гранична земя.
Ние сме отново в периферията, в подчинено положение като общност. Търсим своето място, но центърът се отделя от нас с една друга зона, която се нарича полупериферия. И в предишните времена имаше също така един безапелационен център. Предполагам, че много българи и източноевропейци мислят днес за това. Ние сме подложени в последните двайсет и пет години на много силен, бих го нарекъл, материален шовинизъм. Нещо, което не беше познато за нас, консумеризмът, както го наричат на Запад, консумацията на стоки и услуги, които понякога надминават границата на всякакви нормални човешки нужди. Тази вълна завари нашите „пленени” общества в много неудобно положение. Стовари се и върху българската култура, което най-вече ме интересува. Тя бе залята от модели, създадени в последния половин век в западните общества, за които при нас нито имаше имунитет, нито някаква подготовка. Както комунизмът дойде за една нощ, така и демокрацията дойде за една нощ с възгласа за „пазарна икономика”.
С.С.:
Някъде там кумирите станаха примитивни...
Г.Г.:
Там станаха примитивни.
С.С.:
И продължиха да стават все по-примитивни. Има ли скала за примитивност?
Г.Г.:
Те стават все по-примитивни. Цивилизацията бе създадена в Западна Европа от времето на Исак Нютон и Рене Декарт, тогава Европа се отделя от останалия свят първо със своя духовен, мисловен живот, тази цивилизация през вековете претърпя много метаморфози. Сега сме заляти от материален шовинизъм, от пълно комерсиализиране на всичко. Това обезмисля цивилизацията и на Запад, и на Изток.
С.С.:
Комерсиални ли са тези образи на примитивни участници в политическото шоу? Продуцирани образи ли са?
Г.Г.:
Да, това е някаква форма на продуцентска дейност. Поръчват се героите, осигурява се мизансценът, осигурява се финансирането. След това се очаква резултат сред публиката.
С.С.:
Семпличкото шоу! Защо обаче?
Г.Г.:
Това се опитвам да ви кажа. Според моите впечатления това е глобален процес. Подобни разсъждения срещнах наскоро у един известен наблюдател на „Вашингтон пост”. Той казва неща, под които бихме се подписали и ние с вас.
Големият проблем на западната цивилизация е примитивизирането на културата и свеждането и до три неща: до поп-музиката, екшън-филмите и до прайм-тайм новините. Когато казваме, че искаме да „отидем” в Европа и мечтаем за Европа, задаваме ли си въпроса какво всъщност от европейската култура успя да проникне до нашето пространство. Проникна точно тази масова култура, която и на Запад не е високо ценена, но навлиза навсякъде, примитивизира не само бита, а и отношенията между хората, превръща цялата култура в нещо вторично.
Миналата година имаше среща с нобелиста Марио Варгас Льоса в Софийския университет. „Цивилизация на зрелището” бе новата му книга. В нея той твърди и то като посочва развити западни страни, че нито литературата е литература, нито изобразителното изкуство, нито киното... Той сравнява съвременните творби от различните изкуства със стандартите за правене на изкуство. Не става дума за връщане към архаични модели, а за стандарти. Едно нещо е вода или не е вода, е хляб или не е хляб.
С.С.:
Там някъде застина нашия предишен разговор – в точката за ролята на елита. Защо заниманието с политика в България не е интелектуална дейност, а е точно това, което казвате?
Г.Г.:
Ролята на елита може да се коментира от различни страни. Ние нямаме елит. Това преди време констатирахме с вас. От дълги години, още от миналия век липсва елит, за което говори и проф. Петър Мутафчиев. Според него нямаме елит, защото нямаме културна среда, от която да се възпроизвежда.
Темата за елита и темата за цивилизацията са свързани с приемствеността. В тези общества и държави, на които завиждаме, има много последователна приемственост. При нас всичко все започва отначало. Така наречената Европа, която някои възприемат като политическо обединение, други като културен модел, налага възглед, който също носи своите предразсъдъци. Иска да има монопол върху истината. На тази култура и цивилизация е противопоставена една друга култура и цивилизация със също много дълга приемственост.
С.С.:
Коя е?

Г.Г.:
Китайската.
С.С.:
Изтока срещу Запада.
Г.Г.:
Китай има непрекъсната шестхиляди годишна приемственост.
С.С.:
Има ли всъщност монопол?
Г.Г.:
Няма. Но ето, че ние като общество и култура, които сме във водовъртежа на този нов център, се стремим да бъдем признати от центъра, от метрополията, търсим синхрон, търсим възможност да улучим верния отговор.
С.С.:
Като го търсим все още живеем с усещането за непотребност. Не само в рамките на тази година.
Г.Г.:
Ние ще намерим верния отговор според мен, когато разберем кои сме и открием нашата идентичност. Липсата на ясно самосъзнание и самоуважение ни превръща просто в консуматори.
С.С.:
Ако разберем кои сме и защо сме, ще отговорим точно на основен цивилизационен въпрос.
Г.Г.:
През дванайсти век в Холандия започва събуждането на обществото. За първи път те откриват разлика между онова, което казва Бог, и онова, което е практично и полезно. От там са първите тласъци на съвременната цивилизация. Известният англосаксонски възход от последните триста години продължава и сега. Всички техни противници фалират. Студената война го показа, има и по-съвременни примери.
Големият проблем, който загърбват тези общества и който ние уж търсим, но не го изразяваме...

С.С.:
Е кой?
Г.Г.:
Е загубата на духовност. Ние им подражаваме сляпо.
Според китайците хората имат девет дупки на своето тяло и те могат да бъдат задоволени по определен начин. Но човекът е и нещо друго. Понякога, за да получи признание и справедливост се отказва от материални облаги, жертва себе си. Това „друго”, което е заложено в душата на човека, започва да изчезва. Именно „него” литературата, изкуството, културата би следвало да съхраняват.
С.С.:
След този материален шовинизъм, както казахте, остава един основен дефицит – дефицита на смисъл.
Г.Г.:
Смисълът има различни значения. Според статистиката за двайсетина години у нас десет процента от населението вече владеят седемдесет на сто от богатството. За тези десет процента смисълът е намерен. В една Америка подобна пропорция се постигна все пак за триста години.
Голямата компресия, на която сме подложени всички, превръща много хора не само в непотребни, но увеличава ентропията в обществото до степен на разпад. В книгата „Протестът. Цивилизацията и ние” болката ми бе за голямото мнозинство от хората, които все повече се маргинализират. Седемдесет-осемдесет на сто от населението се деквалифицира и деградира заради така наречения „преход”. Отново сме жертва на утопия. Както комунизмът е утопия, много красива на думи, но неосъществима на дело. Другата история, в която повярвахме сами, или пък ни удариха по главата с нея, се нарича „пазарна икономика” във варианта, в който...
С.С.:
...ни се случи...
Г.Г.:
...е също утопия. Пазарната икономика е ситуации и условия, при които всички индивиди и фирми могат свободно да произвеждат, купуват, продават всички стоки и услуги, които поискат. Създаването на такива условия и ситуации обхваща цяла епоха. У нас пак се надяваме това да стане „веднага”.

С.С.:
Някъде там в този свят на стоки и услуги остават и имената на големите български писатели – класици, които сте изследвали, Генчо Стоев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Георги Мишев...
Г.Г.:
Искам на днешния ден, девети юни, да спомена Вера Мутафчиева специално. Днес се навършват точно пет години, откакто тя премина в отвъдния свят. Свидетел съм, защото бяхме близки дълги години, че преди да си отиде се чудеше: „Защо съм написала тези книги?” В смисъл не, че се отказва от тях, а изразяваше разочарование от средата. Любопитството и интересът към сериозните теми, не скучните, а тези, които засягат себепознанието, идентичността са изместени от, също имащи място в живота на човека, хедонистични теми. Когато обаче те надделеят и превърнат всичко в жълта култура, в жълт печат, вече се променя мярката и балансът, тогава се появява реакцията на просветените, на будните малцинства, които не протестират за цени и заплати, а за справедливост и истина. Човекът има не по-малка нужда от истина и справедливост, отколкото от храна, пиене и други удоволствия.
С.С.:
Обединяват ли се тези разнородни текстове с думата „протест”?
Г.Г.:
Да. Става дума не само за буквалния протест, който, слава богу, макар и индиректно, даде резултат. В тази книга има едно есе с актуален прочит на романа „Хайка за вълци” на Ивайло Петров. Той казваше,че не е трудно да се управлява държава, трудно е да се напише шедьовър. И го написа.
С.С.:
В края на един такъв разговор, ако трябва да заложим темата на следващата ни среща, за да се получи серия от интервюта, коя би могла да е тя? Дали анализ на все по-примитивните кумири, или за все по-нещастния българин според статистики на Евростат...
Г.Г.:
За мен по-интересна е темата за това какво става с родените след нас. Например основният конфликт в романа „Хайка за вълци” е между партийния секретар Стоян Кралев Кралешвили. Той казва какво трябва да правят другите. И Киро Джелебов Вървинамайната си, съвестен и трудолюбив селянин, който преди да убие Кралешвили прави опит да се самоубие. Защо? Заради една проста причина: партийният секретар на селото не дава бележка – препоръка за благонадежност, за да може синът му да учи. В същия календарен отрязък се ражда основателят на Apple Стив Джобс. Със своите открития той промени света. Аз правя тази съпоставка. Стив Джобс е с много комплекси, много проблеми, няма родители, живее в приемно семейство, но се ражда в общество, което търси хората с качества и им дава възможност да се развиват.
Ако можем да продължим, нека да говорим за това какво става с децата ни.
С.С.:
Важна тема. Темата на историята.
Г.Г.:
Бъдещето.
С.С.:
Така да си обещаем. Днес говорихме за книгата „Протестът. Цивилизацията и ние” И за всичко, за което ни беше приятно да говорим. Желая ви успех!
Г.Г.:
Благодаря ви!
БНР – „Хоризонт до обед” от 9 юни, 2014 г.


---------------------------------------------------

„Наличието на здраво общество и демокрация зависи от наличието на култура. Културата е памет и приемственост. В страните, на които завиждаме, има огромно натрупване поради приемственост между поколенията.“

В книгата ми моята основна болка беше за утопиите. Не само комунизмът, но и пазарната икономика под формата, в която ни се случи, също е утопия. Когато всичко се превърне в жълт печат, идва времето на онези, които протестират за истина. Човекът има не по-малка нужда от любов, отколкото от храна и удоволствия, смята Георги Гроздев.

Георги Гроздев е автор на романите „Плячка“, „Непотребния“, „Ентропия“, „Изчезващ вид. Срещи с майстори“ – книга за Генчо Стоев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Георги Мишев. Основател на издателство „Балкани“, 1991.

http://bnr.bg/post/100419950/georgi-grozdev-protestat-civilizaciata-i-nie


Българска. Първо издание, 2014.
132 стр.
ISBN 978-619-166-022-3