В студиото на „Графити по въздуха“ казвам „Добре дошъл!“ на писателя Георги Гроздев, писател и издател. Две книги са пред мен – едната е със заглавие „Орис и вечност“, другата – „Критически портрет на писателя Георги Гроздев“.
Нека да започнем с „Орис и вечност“, тя се състои от две части, в първата става дума за сина на Георги Гроздев, а втората е своеобразен речник на паметта. Може би да започнем с историята на създаването на книгата?

И двете части са едно органично цяло. В самото начало има кратка бележка защо съм написал тази книга: “ …Защо му е този личен разказ на един писател? За да остави спомен за най-близките си, за обикновените хора, от които произхожда и обича. Те означават за него повече, отколкото непроницаемите лица на важните.“ С течение на времето все повече разбирам, че хората, които обичам и от които произхождам са носители на ценности, сюжети и събития от моята лична история, за които никой няма да напише нищо. И никой няма да знае онова, което се е случвало. Като книжовник осъзнавам този вакуум като мой дълг да разкажа за тях. Така съм създал без да искам една книга за семейната памет или семейна хроника, предизвикана от лично нещастие, което се случи преди петнайсет години. Текстът е написан точно преди петнайсет години и обхваща един период от 1959 до 2009, хронология, разкази, мемоарни фрагменти за цяла една епоха или няколко епохи в моята лична и социална история. Няма само лични моменти, а оживяват ситуации, събития, мигове, свързани с различни географски, конфликтни точки, където съм попадал по пътищата на съдбата си като писател, издател, журналист. Мисля, че книгата има и по-универсално значение. На всеки приятел, познат, който прояви интерес към нея му пожелавам да напише такава книга за неговия род или семейство. „Речник на паметта“ не значи, че това е изреждане на имена от рода – Иван, Стоян… Напротив, това са различни думи, предизвикани от определени случки и събития, в епицентъра на които е определена личност.

Как ти хрумна първата част на „Орис и съдба“ да е дневник, а втората да е речник? Мисля, че е много оригинално. Дава по-ясна структура и възможност за концентрация на читателя.

Имам дневник отдавна и съм чел и много интересни неща за други култури, в които хората си водят дневници. И това не е някаква ученическа инфантилност. По този начин например в Англия се създава семейна документирана история от четиринайсети век.
Дневникът ми помогна за първа част, където разказвам по-лични, семейни неща, свързани с моя любим син Васко. Той работи в издателството десет години. Дневникът ми помогна да възстановя миналото. Както Солженицин разказва в „Архипелаг ГУЛАГ“ – кога един човек умира, когато спре да говори. Тогава са разбирали, че някой вече не е тук, там в навалицата.. Колкото и условно да е това сравнение, щом битието и бита са документирани по някакъв начин, човекът, който го няма, всъщност може да бъде намерен. Древните гърци са казвали, това е много стара тяхна мъдрост, че ние живеем в миналото. С вас сме сега в сегашното, но след една секунда това, което е било, е вече минало. Бъдещето е въпрос на проекти, намерения и надежди. Имаме само миналото. Само с това минало разполагаме. Когато човек се сблъска с голяма, невъзвратима загуба, а това всъщност е кръговратът на живота и смъртта, в който влизаме не по свое желание пак така излизаме, тогава той разбира, че ние живеем само в мига. Мигът, който няма как да уловим! По този повод публикувах и няколко стиха от Емили Дикинсън точно в началото на втората част, наречена именно „Орис и вечност“, каквото е и заглавието на цялата книга, а първа част е „Мигове с Васко“.
Ако моженето беше равно на желанието
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже.
Колкото и имагинерно да звучи, това е опит да се улови мигът, или миговете. Когато човек има някакви следи - да се опита да открие близки на сърцето му хора – това е целта на книгата. От дистанцията на петнайсет години осъзнах, че се е получила семейна история, семейна памет, семейна хроника. В момента на писането, а не можех да не я напиша, нямах такова самосъзнание.

Не съм съгласна, че е само семейна хроника и семейна памет. Времето е възстановено в цялата му дълбочина и мащаб, а и освен това книгата е своеобразна литературна история. Да не забравяме, че си главен редактор на издателство „Балкани“, което издаде поредицата „Балканска Библиотека“. С толкова много автори от десетки срещи, част от тези срещи са възпроизведени.

То става по естествен начин. Не съм искал да занимавам никой с моите лични неща, личното е за тесния кръг, за семейството, за роднини. Дистанцията на годините дава незаменима оптика…
… Примерно моя дядо Георги, починал преди 52 години, от който съм попил много и е един от хората, които обичам и досега. Той живее по някакъв начин в мен. Когато започнах да го разказвам, да разказвам това, което е в мен, се получава нещо друго, което не е само лично. Той е живял в една среда, в определени социални отношения. Получава се биографична проза, тя в някои моменти става и художествена. Аз съм свидетел на всичко, което съм разказал.
В повечето случаи основен акцент и стил е бил, доколкото мога да се наблюдавам отстрани, иронията и самоиронията. Не е била целта да се хваля или да героизирам някакви свои познати и роднини. А напротив – стремеж да покажа реалния живот, който иначе ще бъде забравен, а и той вече е изчезнал в някакъв смисъл.

Една от най-големите болки, които могат да се случат на този свят е да загубиш дете. Преживявали са го мнозина. Тези спомени за изчезналия Васко дали помагат на родителя да преодолее скръбта? Може ли подобна мъка да бъде превъзмогната? Времето лекува ли?

Мога да отговоря не само на конкретния въпрос. По принцип всеки преминал в Отвъдното за мен съществува. Той е част от нас. Преди години издадохме книга за Вера Кочовска, известен феномен. Тя твърдеше – дори когато ни галят по главата като малки, нашите близки предават чрез биополето си енергия, информация, която остава в нас. Не само книгите и думите са между нас, когато се разделяме в кръговрата, но и една енергия, която несъзнателно носим в клетките си, в биополето си. В случая с Вера Кочовска тя разказа нещо за мои далечни предци с големи подробности. След това говорих с мои роднини, с родителите и те го потвърдиха. Аз никога не съм го знаел. Предположих, че тази информация е в мен и тя е я разчела. Според мен – никой не изчезва!
В последно време има интересни съобщения от Антарктида. Посетители на българската станция говорят по телевизията или пишат, че при пристигането си първата вечер сънуват напълно реални сънища с близките си от Отвъдното, срещат се и говорят с тях насън. На другия ден са в дискомфортно, стресово състояние. Защо точно на Южния полюс, който е и магнитен? Всички са го преживели. Поне онези, които са били там. Нека да оставим този въпрос отворен. Засега сме тук, но ни чака път!

В „Орис и плячка“ няма мелодраматизъм, има мъка, силна емоция, въпреки това няма сълзливост. Как се постига?

Не съм си поставял за цел да има или да няма това или онова. Основният импулс, който не бих могъл да изпитам отново с такава първична сила, не дай боже, беше силна болка, силна емоция и едновременно, колкото и да е странно, тиха неразбираема от мен тогава радост. Много странно, но е факт. Може би защото от Отвъдното дойдоха много хора отново и пак бяхме всички заедно в нашето минало. Хората, които обичам, ако гледаме буквално уж ги „няма“, а се появиха като че ли да ми дадат утешение - не всичко е загубено, ние пак сме заедно, (както писа в. „Литературен вестник“ за книгата), край огнището на езика.

Ако се вгледаме във втората част, която е изградена като речник от думи и всяка дума е отделна история, дали не може част от книгата да се възприеме като сборник от разкази, да го кажем така. Питам се по какъв начин изкуството да се разказва се въплъщава в текстове чрез теб. И как го организираш?

Светът е безкраен и многообразен, но българската азбука в някаква степен ми помогна чрез някои думи, които се появяваха и появяват съвсем асоциативно и непреднамерено, в резултат на определени преживявания, да разкажа нещо. Да го предам в някаква последователност, но думите са в една мозайка, чиято цялост и хармоничност се осъзнава след като се прочете цялата книга. Историите не биха могли да бъдат разказани като „имало едно време“ и „ аз бях там пих и се веселих три дена и три нощи“.
Например, думата „вик“. Тя е провокирана от списанието на Йосиф Хербст „Вик за свободни хора“, за което той е убит, а съпругата му Виола, дъщеря на Екатерина и Петко Каравелови, полудява. Има неща, които съм споделил от житие-битието си на студент по журналистика, на млад журналист. Съвсем неочаквано и за себе си съм открил нещо. И сега го виждаме това и сме свидетели как непрекъснато разделението в обществото, колкото и абстрактна да е тази дума, води до едни и същи резултати. В 1923-1925 свирепо самоизбиване, гражданска война. И в 1975 дори пак откриваме онази въоръжена група слязла от Балкана през 1944, която поддържа и разпалва скрита гражданска война. Групата е добре въоръжена буквално, а има и атрибута на съвършено чужда на българския народ идеология и налага своето мнение и своите решения над мнозинството. И сега! И винаги покрай богоизбраното малцинство е налице обслужваща прослойка, тя никога не се интересува от мнението на плебса, винаги обслужва силните на деня и много се радва, щом я потупат по гърба и получи огризки от трапезата. Не всички са такива, но това е прослойката дето се отказва от дълга си да бъде елит, свързан с народа. Взаимната омраза между нея и обикновените хора е факт. Тя е неспособна, защото е страхлива и алчна.
Днес олигарсите са срещу всички. Не може да има хармония в една национална общност, когато малка изолирана група е заграбила не само властта, но и всичко и е против всички. С всички средства брутално игнорира останалите. Пред очите ни е това. Без значение на хореографията и текста на пиесите, които ни се играят.
Викът за свободните хора на Йосиф Хербст е пак вик в пустиня. Социалистическите лумпени станаха много успешни демократични лумпени. За една бира и едно кебапче си продават правото на избор, това било тяхно право по закон.
Такива моменти има в „Орис и плячка“. Става дума не само за личната орис и вечност, но и за нашата българска и балканска орис и вечност.
Ние, българите, сме орисани, вижте колко години, да поддържаме една и съща версия, от която огромното мнозинство от хората са потърпевши, а една малка група издевателства над тях. И са приказно богати, и разделението е огромно.

Да, но голяма част подкрепят тази малко група. Защо? Какъв е отговорът?

Ако има такива! Сред моите познати няма. Но виждам, че има други – да. Това е заради липсата на всякакво самосъзнание и промиване на мозъка. Също и страх! Страх за хляба. Лошото е, че не само в България, а във всички посткомунистически страни трябва да избират между хляб и свобода. Ако няма хляб – няма свобода.

„Орис и вечност“ е много откровена книга с много интересни исторически паралели. Лична история, която разгръща панорама на няколко исторически строя – за поколението на твоите баби и дядовци, за поколението на родителите, за твоето и за поколението на сина ти. Добре, това са сериозни неща и въпреки това ти ни убеждаваш, че днес лъжата доминира над истината.

Не е толкова просто. Те са във взаимен кръговрат. Във всеки един момент онова, което е истина, може да стане и става лъжа и обратно. Още Пилат Понтийски е казал: Добре, но кое е истина? Истината е докарана до там, че в истерията на говорилнята, в която всеки има право да говори каквото си мисли, истина да няма. Само че не може всеки да говори каквото си иска без аргументи, без доказателства. Конфуций преди две хиляди и петстотин години открива, че държава, в която всеки разбира от всичко е в голяма опасност. Случайно ли е, че държавата Китай има шест хиляди годишна непрекъсната приемственост.
Аз мисля, че ние сме в много голяма опасност от много дълго време!

Благодаря на Георги Гроздев за участието! В „Графити по въздуха“ представихме новата му книга „Орис и плячка“.

БНР, „Графити по въздуха“, 28 септември 2023, четвъртък, 20 ч.