„Графити по въздуха“ се свърза по телефона с професор Антоанета Алипиева. Тя е познавач на творчеството на Георги Гроздев и автор на студия – предговор към тома „Критически портрет на писателя Георги Гроздев“. Здравейте професор Алипиева!

Здравейте!

Говорим за ново допълнено издание. Първото от коя година е?

От 2011 и обхваща периода от 2000 до 2011 г, а сега е за периода от 2012 до 2023. Общият период е 23 години.

С какво се обогатява новото издание? Какво включва?

С нови критически отзиви и стенограми от литературни обсъждания, а и самият Георги Гроздев със собствен глас обогатява критическата панорама с две интервюта, и двете дадени за БНР, едно от които е взето от вас, г-жо Светлана Дичева.

Много говорим, че няма роман на прехода, мисля, че бъркаме – би трябвало да кажем „романи на прехода“. Когато изброявате четирите основни романа в творчеството на Георги Гроздев вие обяснявате, че това са романите на прехода?

Има много романи на прехода. Георги Гроздев е едно от много сериозните имена в тази ниша. Все още не е категоризирано като „жанр“, за да го кажем – „романи на прехода“, с което литературознанието да се занимава, но има как да няма романи на прехода. И Захари Карабашлиев, Владимир Зарев, и Теодора Димова… Пропускам някои, но има такива романи.
Гроздев е много самостоятелен глас, интересен глас, той някак си не е традиционен глас. Един ще го подведе към анималистиката, той наистина е анималистичен автор с тази четирилогия, аз ще го подведа по-скоро по регистъра на самото време, което отразява в романите си. Няма друга такава кървава, жестока, животинска визия на този преход, ние сме съвременници и имаме това усещане, че времето бе точно такова.
Романи на прехода има и Георги Гроздев е едно от основополагащите, много сериозни имена в този коридор.

Когато говорите за четирите романа „Плячка“, „Непотребния“, „Ентропия“ и „Лабиринт“ вие казвате - „тези четири разказа метафорично бележат пътя на разрухата, разврата, унижението, пронизали българската съдба в последните десетилетия“. Това са много силни думи.

Уви, верни. Вие като съвременници ще го потвърдите. Тежка съдба сполетя България в този преход и в тази смяна на морала, на обществото, много унижения за българската съдба и българския живот, за отделния човек. Българите заемат ниско квалифицирани служби в развитите страни. Геополитическа визия, според която на нас се гледа като на завоювана територия, като на плячка, а не като самостоятелна култура. Всички ние ги изживяваме тези неща. Георги Гроздев не само в романите си, но и в публицистиката си много горестно говори за това.

И все пак на фона на тези горестни разкази привижда ли се светлина в тунела. Има ли оптимистична нотка в творчеството му?

Има, разбира се! Как да няма! Аз мисля каквото и рана да напипаш – това е лек, това е лекарство, някакъв вид катарзис. Георги Гроздев не е единственият мрачен, жесток автор в българската литература. Толкова мрачни неща имаме, толкова страшни неща имаме още от времето на Възраждането, от времето на Стоян Михайловски, но преживяването на болката е вид катарзис. Посочвайки, преживявайки ти се отдалечаваш и лекуваш по някакъв начин. Разбира се, че има светлина, има и надежда, тъкмо защото непоносимо жестокото е посочено и очертано.

Често говорим, че липсва гласът на критиката, липсва критическата йерархия на най-ценното и не толкова ценното в българската литература. В тома „Критически портрет на писателя Георги Гроздев“ присъстват толкова много авторитетни критически имена, това не означава ли тъкмо обратното.

Аз ще се съглася напълно с вас. Даже в предговора го отбелязах. Критика имаме, но тя е доста лобистка, тя е диференцирана, тя е на лагери. Ние не можахме да преодолеем това разделение, което се получи с идването на демокрацията. Толкова добре го казахте, липсва ценностна йерархия. Йерархичната критика от типа на „Златорог“, от типа на тези критици, които са влюбени в естетическото, а не в конюнктурата. Точно това Гроздев го прави и аз го отбелязвам в студията. Той говори за елит, той говори за йерархия, за големи имена. Тези литературоведски теории бяха отхвърлени през деветдесетте години, когато постмодерният подход изравни всичко – талантливото с бездарното, нашия с вашия и това беше една конюнктура, която според мен навреди на критическото мислене. Трябва да отсяваш големите имена и трябва да се обслужват големите имена, което Гроздев прави не само в българския канон, той го прави в балканския канон и това е много важно.

Къде обаче могат да се изявят тези критици и да направят тази йерархия при положение, че няма медийни възможности. Може би има академични, не знам…

Академични и медийни има донякъде, но всяко едно издание пази своя кръг от предпочитани автори и трудно допуска някой, който не е в неговата конюнктура. Аз самата имам опит с книгата, за която вие взехте интервю от мен за Богомил Райнов. Едно от най-сериозните имена на българската литература от двайсети век, което продължава да се игнорира от определени кръгове като ненужно име, защото е свързано със социалистическата номенклатура. Ако това отношение отпадне, ако започне да действа механизма на естетиката, за художественото значение отвъд полемиката за личността на твореца и то не толкова биографията му, а на кого какво е направил и на кого колко лошо, този процес малко ще се нормализира. Как да ви кажа, литературата не е механичен импулс. В литературата винаги има много голяма страст, както изобщо в изкуството и ценностите бавно, бавно се отсяват. Чест прави на Георги Гроздев, че той просто априори приема естетическото като единствен критерий.

И на финала. Дали писателят Георги Гроздев е заел полагащото му се място в българската литература или е несправедливо подценяван?

Нито едното ще потвърдя, нито другото. Писателят Георги Гроздев има още възможности, има потенциал неговото творчество да бъде утвърждавано още. То ще заеме значително място, мисля, че вече го е заело, но критиката е бавна работа. Много бавно се утвърждават значителните имена, точно поради страстите в литературата. Така че Георги Гроздев е име, което присъства, аз мисля, че още повече ще присъства. Мисля, че ще навлезе вече и в академичния канон. Когато правиш дисертация или изследване върху романите на прехода или върху анималистиката просто е недопустимо Георги Гроздев да не присъства. Той е глас, той е теза, той е самостоятелна естетика.

Благодаря ви за участието в „Графити по въздуха“. Чухте професор Антоанета Алипиева, която ни представи „Критически портрет на писателя Георги Гроздев“.

БНР, „Графити по въздуха“, 28 септември 2023, четвъртък, 20 ч.