BALKANI
   English   Български
Ганчо Савов на 80 - Спомени за писатели

ПРИ ВЕЛКО ПЕТРОВИЧ

Веднаж през 1957 по време на студентската ваканция година се запознах с нашия пистел и журналист Георги Томалевски. През Втората свтовна война той се слчил в окупираниья от хитлеристите Белград и се настанил на улица „Влайковичева”, точно срещу дома на големия белетрист Велко Петрович (1884-1967). Те се познавали отпреди, дружали са и макар че сръбският писател е бишл преследвнт от окупаторите и дори известно време е бил в концлагера Баница, Томалевски често е бил гост у Петровичеви... Та той ме помоли като отивам в Белград да се обадя на Велко Петрович и да му занеса няккъв малък подарък.
Достолепният писател, вече академик, имаше и свой служебен кабинет в акдемията, но ме покани у дома си. Вълнението ми премина в смущение, като видях как ме посрещн в работната си стая, всред книгите – облечен официално, с достойнството на на литературен бард, какъвто бе всъщност.
Разбира се, отначало той много ме разпитва за своя приятел Томалевски и едновременно с това ми разказваше свои стари спомени от България. Как и кога е бил там, тогава дони не обърнах внимание, напрегнато заслушан в неговия глас. Но още същата вечер намерих това в книгите му, които той ми подари. Прелиствах ги и четох почти цяла нощ. Там намерих подробности за това, което бях чул от него. Написал го бе отдавна. Велко Петрович е бил кореспондент на новосадския вестник „Браник” в София през 1912 г., а по-късно, през 1913 г. – и на хронта на Втората балканска, т. е. на Междусъюзническата война.
Всичките му репортажи и материали напомняха на разкази, в които имаше коментари за нас, българите. Направо бях изумен от начина, по който перото на публициста Велко Петрович дълбоко наблюдава, разбира и тълкува нашата действителност от онова време, попаднал в една необичайна, военна ситуация.
Блазни ме мисълта да цитирам голяма чмаст от прозорливите текстове на Велкож Петрович, но предвидзеното място да ми стигне. Ще си позволя само да откъсна един кратък пасаж:
„В кафенето на гранд-хотел „България” бях в компанията на млади писатели и публицисти. Те много сериозно приемат сръбско-българското споразумение. Съзнават достойнствата на сърбите и вярват в дълготрайността на братските отношения. Иронично говореха за старите, които омаловажават сърбите и ни молеха да не се смущаваме от тяхното държание. За една нощ не може да се промени цялото им поколение.”
Колкото повече четях неговите емоционално написани кореспонденции, толкова повече навлизах в нещо действително впечатляващо. Вместо по-късно да бъде обзет от еуфория срещу българите, което е нормално за един журналист от фронта на противника, Велко Петрович от първия си пасаж внася определен тон, който остава докрай във военнитне му репортажи, а той е: дълбоко съжление за тази „братоубийствена война4. Той не промълвя нито дума на омраза срещу българите, а само срещу тази, които реализират политическите и военни замисли.
Непосредствено пък след Втората свтовна война Велко Петрович приема нашата първа писателска дселегация в Белгтрад с топли и сърдечни думи, в които няма никаква куртоазия, а само развълнувана искреност:
„Можем да напомним, че не за пръв път български писатели идват при нас, за да ги посрещне Белград, като мили гости, и от двете страни да се чуят възторжени братски, искрени думи. Но в миналото това бе само в моменти на отдъхване, пресметливо откъсвани от нашите общи неприятели, които разтърсваха Балканите и зложелателно кръстосваха съдбите ни.”
...На следващия ден пак се отбих за малко при Велко Петрович, защото той беше ме поканил да взема още някскви книги, пък и исках да споделя за прочетеното. Този път аз говорих помвече и му казах колко са ме развълнувли съжденията му зТойа поклати глава, усмихна се и каза:
-Е, може би сте позакъснял да гостувате на един от добрите приятели на България! Аз доста поскитах всред вашите сънародници и много силно се привързах към тях.
Срещите ми с Велко Петрович тогава не продължиха, но когато се върнах в София си писахме по няколко писма.
Видяхме се отново пак през ранното лято на 1967 година, малко преди края на жизнения път на големия писател. Идвайки в Белгтрад, се обадих по телефона, разбира се без да знам, че е болен. Направи ми впечатление само, че гласът му е някак немощен, но за един 83-годишен човек това не е чудно. У тях ме посрещна дъщеря му. Каза ми: „Не се задържайте дълго при него, татко е много болен.”
Въведе ме неговата стая и го видях в постелята – посърнал и измъчен. Тя излезе и ние останвахме сами. Намерих някакви думи в смисъл, че такъв крепък човек като него отпъжда болестите. Нямах намерение дори да сядам, но той ми посочи стола. Говорихме за обичайни неща – за болестта, която не му дава да работи, за мислите, които го спохождат повече от преди, когато ежедневието ги е отвличало.
-Май няма да доживея да видя нещо свое, излязло в България... – каза с тъга той...
Дъщеря му открехна вратата и разбрах че ме подкнят да ставам. Стиснахме си ръце с Велко Петрович, а традиционнто си кафе изпих с домашните му навън в гостната. Надявах се, че пак ще го видя.
Той се приповдигнал все пак от тази болест, но по-късно остарелият му организъм не издържал на следващата атака и през юли 1967 година си отиде от света.
А аз запазих чудесния спомен за него и писмата, които ми написа.








НЕ СЕ ЧУВСТВАХ ГОСТ В ДЕСАНКИНИЯ ДОМ

Запознанството ми с най-значимата сръбска поетеса Десанка Максимович (1898 – 1993) започна още в средата на 1956 година, съвсем наскоро след размразяването на идеологическите вражди с Югославия, натрапени от просъветския режим у нас. Исках да превеждам нещо от югославски пистели и първо се обърнах към нея. Веднага ми отвърна с готовност да ми помогне и разменихме по няколко писма. В тях все споделяше колко й се иска отново да възобнови връзките си с България. Скоро получих от нея и пакет с книги.
С нея се срещнах през есента на същата година в Белград, където успях да ида да уча. Обадих й се, а тя веднага просто ме извика да ида у тях. Това не бе покана, а някакво сърдечно настояване да се видим час по-скоро. Отидохме с една моя близка от Белград, гимназистка, която ми завиждаше, че ще се срещна с Десанка Максимович. Затова я взех със себе си. Попаднахме след някакво нейно честване и всичко още ухаеше на празник. Сърдечността на „тета Деса” – както започнах да я наричам по-късно – бе толкова непосредствена и завладяваща, че след съвсем кратко време вече не се чувствах гостенин. Разказваше за множеството си българските си приятели – за Елисавета Багряна, Дора Габе, Магда Петканова..., за това колко тягостно е понасаля скъсването на връзките между Югославия и България. Разказа един незабравим за нея спомен: когато при едно идване у нас пресичала границата, погледът й бил прикован от две дръвчета, които били сплели клоните си от двете страни на граничната телена мрежа, разделяща един селски двор...А след половин час и с нея, и със съпруга й, детският писател Сергей Сластиков, минахме на „ти”. Като си отивах, съвсем свойски ми каза:
-И като минаваш край къщи, отбивй се, когато можеш. Без да се обаждаш предварително!
Как се бе породила нейната привързаност към България?
Още в младостта си, тя била запленена от идеята за славянската взаимност. Но първото й стихотворение, появило се в чужбина било „Спомен” , преведено през 1924 г. от Елисавета Багряна. Малко по-късно поетът Христо Иванов-Дерижан публикувал на български и цял цикъл нейни стихове в проза в сборника „Семйство”, озаглавен „Песни на сърцето”. Това било истински тласък на стремежа на Десанка Максимович да се сприятелява с българските хора на перото и да популяризира българската поезия в Югославия. Освен това тя се прочула и с това, че е подпомагала много българчета, дошли да учат в Белград. Десанка Максимович се наложила със своята дейност така, че усилията й били оценени и през 1940 година цар Борис ІІІ я удостоил се медал за граждански заслуги...
Улицата, където живееше тогава Десанка Максимович се наричаше „Първи май”, а сега е „Ресавска”, в самия център на Белград. Аз се отбивах отвреме-навреме. С нея можеше да се разговаря, а всеки разговор можеше да стане безкраен. Веднаж попаднах в момент, когато жилището й бе пълно с нейни ученици – от деца до зрели хора. Тя беше в пенсия, но непркъснато някой се отбиваше и у тях винаги беше пълно съсп свежи цветя. Обзе ме чувството, че съм се докоснал до обичта н хората към един прекрасен човек и поет, чието голямо творчество се е превърнало във всенародно богатство.
Когато с върнах в България, започна редовна, макар и не толкова интензивна кореспонденция помежду ни. Понякога тя и Сергей ме молеха за книги на български и на руски, друг път се ангажирах да им съдействам чрез писателския съюз за летуване в България и пр. Веднаж я помолих за интервю за вестника, където работех и тя веднага се отзова, изпращйки ми отговорите си, написани саморъчно. Бяха изпълнени сд открловени мисли за съвременната поезия, за привързността й към нашата лирика... През 1972 г. тя ме изненада, като ми изпрати книгата си „Празници н пътуването”, в която, обръщайки се към мен пишеше:
„Такива приятели на нашия народ, какъвто си ти Ганчо в България, или Димитър Пантелеев, Дора Габе, Багряна, Георги Цанев, Ана Каменова, Георги Гошкин, Стефан Елефтеров и много други – да не споменавам всичките – не трябва да ги оставяме самотни затова, че днес някой е поразен от епидемията на недоверие или някоя друга подобна, която покварява отношенията между хората.”
През затворническите ми години Десанка Максимович непрекъснато се е ивтересувала за съдбата ми. Няколко пъти намирах начини чрез сестра си и дъщеря си да изпращам до леля Десан честитки за Коледа и Нова година. А като се върнах в къщи заварих нейните истински мили честитки, която пък тя ми е пращала през годините, да ме чакат в къщи.
Като се отвориха отново границите пред мен за Югославия – а това беше през есента на 1989 г. – аз веднага заминах за Белград. Първо разбира се потърсих леля Деса, но тази вълнуваща среща продължи кратко. Изглежда, че колкото повече старееше, толкова повече я дърпаха насам-натам за обществени ангажименти и се засичахме все на някакви срещи и конференции, но нямаше случай, когато съм в Белград да не й се обадя. В къщи я заварих, когато в Югославия бушуваше гражданската война, а аз пътувах към Хърватия и Словения. Потресена от това, което се случваше, Десанка ми каза:
-Угасна, угасна човешкото у човека, драги мой Ганчо... Никога не сме били по-далече от себе си. И от Бога! Бог никога няма да ни го прости! Каква трагедия! Каква трагедия!
И ме помоли да я почакам, за да напише няколко картички за свои приятели там, където отивах и да ги изпрати по мен. На всеки от тях бе написала топли и сърдечни думи, изрзяваше покрусата си омразата, която се насажда и непокътнатите си дружески чувства. А доколкото си спомням това бяха писателите Весна Парун, Драгутин Тадиянович, Цирил Злобец, Нежа Маурер и още няколко.
Десанка Максимович не забелязваше границите между хората от различните нации и вери, винаги чувстваше жизнена необходимост от сближаване помежду им.







ОТКРИТОТО СЪРЦЕ НА МИХАИЛО ЛАЛИЧ

Ще да е било някъде през 1956 година. Един мой приятел от Ниш ми донесе няколко книги. Една от тях бе с разкази на един от най-изтъкнатите белетристи Михаило Лалич (1914 – 1992), черногорец. Преведох и публикувах един разказ от нея, изпратих го на автора и си направих устата да ми набави и други свои произведения. Неочаквано, той съвсем наскоро ми изпрати още две-три книги. На следващата година бях в Белград и ми се искаше колкото се може по-скоро да се видя с него. Тогава Лалич бе редактор в голямато издателство „Нолит”.
Първото, с което ме привлече Михаило Лалич, бе неговата безкрайна сърдечност, отзивчивост и човечност. Освен това бе много скромен, дори в известен смисъл стеснителен, но твърд и принципен човек. Заинтересува се от мен и семейството ми и без да отворим дума за нещо подобно, той сам ме подпомогна финансово. Направи го с голямо желание, но и с голямо неудобство. А когато по-късно се опитвах да му върна парите, той отклонявше всеки опит и дори не ми даваше да говоря за това. Веднаж в едно исмо ми обясни как гледа на този случй: „Парите, които ти давах не съм си и помислял, че трябва да ги връщаш и сега ще ме обидиш, ако поискаш да ми ги дадеш обратно.”... Тогава за отплата започнах да нося на семейството му някакви домакински вещи от България, но и тогава той се притесняваше извънредно много.
Впрочем, Михаило Лалич бе един от най-честните и почтени хора, които съм срещал през живота си. У него липсваше какъвто и да било стремеж към изтъкване, притежаваше вродена съпротива срещу нравствената и политическа корупция и вземаше страната на несправедливо репресираните по време на титовия режим, дори излагайки се на голям риск. Такъв бе случаят с видния черногорски писател Радован Зогович, който заради своите антирежимни прояви бе поставен под домашен арест в Белград, но Михаило Лалич успяваше да поддържа връзка с него и да му помага. Той не се церемонеше да изрази отншението си и към личности, които угодничеха на властта и веднаж, в мое присъствие, отказа на някакъв функционер да замине с делегация за Москва, която се ръководеше от близкия до режима писател Оскар Давичо.
На Михаило Лалич дължа извънредно много за сближаването ми още от студентски години със сръбската и черногорската литератури, за пзннството ми с редиц писатли. Той ми бе уредил абонаменти за най-важните белградски литературни издния, снабдяваше ме с книги... Когато се върнах в София, поех за редактиране превода на неговия роман „Сватба”. Преводът бе скандално лош и се налагаше често да се свързвам с Лалич и да го държа в течение на работата.
Веднаж той настоя да отсядам у тах и после му гостувах неведнаж задълго. Дори се мръщеше, ако се случи да се настаня при свои близки. В неговия дом се запознах с много черногорци , отвори ме се път към Черна гора и оттогава в нея бях много пъти.
Михаило не бе много словоохотлив човек, но една вечер той поде интересен разговор за нещо, което досега не беше споменавал. По време на фашистката окупация той, като партизанин е бил пленен от хитлеристите, осъден на смърт и препратен в концлагер край Солун, охраняван от български войници. В един от караулите е бил и нашият бъдещ виден писател Камен Калчев. Те потайно се сближили и веднаж Калчев с риск за себе си пуска Лалич да избяга. Със своя спасител Михаило Лалич се видя отново чак през 1972 година, когато един единствн път посети България – за представянето на своя роман „Лелейска гора”.
Друг факт, също толкова знаменателен, се отнася до творческия афинитет на Лалич. Той неведнаж ми е споменавал, че счита за един от своите учители в литературата Йордан Йовков.
-Негови разкази и романи бяха се появили на сръбски преди войната. Прочетох всичко от него с голям интерес, защото ме беше впечатлил веднага. Те ми дадоха такъв силен импулс, че първите ми творби носят отпечатъка на йовковото проникване в човешката душевност – беше ми казал Лалич. – И методът на Йовков за достигане до съкровеното у човека се запази при мен.
В писмата си Михаило Лалич също бе споделял няколко пъти за това.
Когато през късната есен на 1989 г. отидох в Белград, потърсих Михаило, но той вече прекарваше повече от времето си в гр. Херцег Нови на черногорското крйбрежие, та с него тогава само се чухме. През 1992 г. издебнах момнта, когато се беше прибрал в Белград и веднага отскочих до него. Беше заобиколен от няколко известни черногорски писатели и един режисьор, който уговаряше с него някакъв филм. Изглеждаше все така жилав, спокоен и уравновесен, какъвто го знам.
-Чика Михаило, - му викам – личи, че долу, край морето ти е добре?
-Така е, но и там взех да не се чувствам спокоен. Пак ми мирише на барут, амо по-качествен от някогашния... Изгубих търпение да чакам света, за какъвто може би някога съм ти разправял, че си го представям – прочистен от користолюбие и насилие.
Това бе последното ми виждане с Михаило Лалич.





ВЕСЕЛЯКЪТ ВЛАДО

Един от най-големите ми приятели – по тегло, по дух и по постоянство бе големият сръбски сатирик Владимир Булатович – ВИБ (1931 – 1994), когото ние в България си наричахме Владо. Запознах се с него през 60-те години на м.в. в редакцията на белградския вестник „Политика”, където той работеше. Беше вече нашумял със своята самобитна, неповторима сатира и когато преведох някои негови неща у нас, запалиха се и нашите сатирици. И ето, че през 1964 годин познатите ни веселяци, писателите Радой Ралин, Георги Друмев и Димитър Петров, а разбира се и моя милост, го поканихме със жена му да посрещнеат с нас Новата година в София. Той се съгласи веднага и оттогава до края на живота му приятелствто ни не секна.
В Белград често бяхме заедно. И нито в редакцията, нито на улицата, дори и в къщи шегите и сатирата му не стихваха. Веселите случки с него, остроумията му са толкона, че на всички преживелици с него трябва да се посвети отделно място.
Между другото, той все търсеше начин да се добере до България. А идва всичко на всичко три-четири пъти. Но всякога, когто негов разказ се отпечаташе в София, той го отчиташе за свое идване. Един път отивам у тях, а той ми каза още от вратата:
-Утре заминавам за България!
-Действително или виртуално? – питм го.
-Пътувам реално, човече! За Стара Загора. Но ще попиташ как?.. Включиха ме в един футболен отбор, ако нямаш нищо против! - а Владо вече наближаваше стоте килограма и с футбол се срещаше само по телевизията.
През 1990 година той получи най-голямата българска премия за хумористично творчество – международната награда „Алеко”. Имаше заболяване на обмяната на веществата, та вече бе надхвърлил 150-те килогрма и едва се движеше. Но се дотътри в буквалния смисъл!
-Канят ме и ме награждават къде ли не, но все отказвам. Тук обаче дойдох, както виждате! – рече Владо.
После героично изтърпя всички мъки на пътуванията до Свищов и обратно. Дори във влака от Левски до София го курдисахме да поседи временно на някакво кьоше, докато му намерим удобно място, а като се върнахме да го вземем, не само, че бяха му сторили място колкото за трима, ами бе станал тър на внимание, та и пътници, и железничари се заливаха от смях.
Това бе последното му пътуване в живмота извън Сърбия!
Не след дълго ходих в Белград и го посетих. Живееше в центъра, на един висок етаж, прикован към стаята. Но веселият му нрав не го напускаше. Пред очите му течеше Дунав.
-Помниш ли как ме домъкнахте до Свищов? Едва не пукнах! А то могло по Дунав, по Дунав, та право там!






ЦВЕТЯ ОТ БЪЛГАРИЯ

Всеки български учен, занимаващ се със славянски фолклор, знае името на словенския академик д-р Милко Матичетов. Нашите учени често с го приемали в своята среда не само като виден европейски специалист, но и като един необичайно предразположен, весел и сърдечен човек, за когото България е много близко поприще за научни изследвания.
При него се отбивах няколко пъти в дома му, всред китния двор на ул. „Лангустова” в Любляна. Гостната стая му всякога бе пълна с цветя и някои от тях, както казваше той, са му подарени от български приятели. Веднаж и аз му занесох кутия с българско цвете и той си го засади. А долу, в двора вечно зеленее лавров храст, който присъства тук като част от България, защото М. Матичетов го е донесъл сам от най-южния ни край.
Веднаж си бяхме уговорили среща , за да ми разкаже за своите български интереси.
Помолих го да документирам неговите думи.И ето какво ми разказа той:
„Като студент славист в Падуа още в началото на 1938 година у мен се породи много силен интерес и привързаност към българите. Той дойде от това, че бях влязъл в компанията на извънредно приятни мои колеги българи, с които започнах да другарувам. Това бяха петдесетина души и аз се движех неразделно с много от тях. Разбира се веднага започнах да уча български с тяхна помощ. Всред тях имаше един медик, казваше се, ако не бъркам, Георги Кодов. С него живеехме в едно и също общежитие. Той не знеше нито дума италиански и следвнането му затъпка на едно място. Заради това се разбрахме така: да говорим един ден на италиански и един ден на български. Аз знам италиански, защото съм роден в италианска Словения и съм завършил италианска гимназия. В Падуа се сприятелих и с още доста българи – Наум Пасланджийски, Вичо Узунов и с още няколко други.
През същата тази 1938 година ние, словенските студенти и гимназисти от Падуа издавахме на словенски ръкописното списание „Бриневка”. Това ставаше нелегално, защото италианските фашистки власти не разршеваха да се печата на нашия език. Списанието излизаше в 45 екземпляра на литопечат. В ноемврийския му брой направих авторизиран превод на разказа на големия български писател Елин Пелин „Човекът, за когото всички се грижат”.
Бързо се узна за моя интерес към България и през 1939 г. словенското издателство „Мохорйева дружба” от Горица предложи да преведа романа „Жетварят” на Йордан Йовков. Получих дори аванс 500 лири. За студент това беше – о хо-о-о - доста голяма сумичка. За тези пари си купих българо-италианскки речник – беше неописуема радост. Скоро обаче ме попари една вест в печата, че в Любляна този роман вече е излязъл в превод на Алойзи Болхар. Понечих да върна аванса на издателството, но от там ме успокоиха: „Недей, недей – рекоха, - ще дойде нещо друго, ще се заловиш с него.” Не след дълго обаче дойде войната, а аз наистина се залових с нея.
По това време получавах и списанието на италианско-българското дружество „Булгариа”, четях всичко, което е на български. В това списание сътрудничех и преведох „Шосето” на Ангел Кралийчев.
Оня колега, Георги Кодов, бе инициатор българските студенти да образуват дружество „Пенчо Славейков” и той му стана председател. Това бе през 1940 година. Кръстиха дружеството в присъствието на нашия професор Артуро Кронио. През 1942 година по случай 30 години от смъртт на писателя, членовете на дружеството поставиха паметна плоча на къщата в Брунате над езерото Комо, където бе живял и склопил очи Пенчо Славейков... А аз постоянно участвах в живота на българското дружество.”
(След този свой разказ, акад. Матичетов ми даде копия от издадените през студенството му български преводи.)
На следвщата година, след завършването си Милко Матичетов се включва в движението за освобождение на словенците от италианска окупация. След войната етнографската наука го сближава за цял живот именно с българскиште му колеги, а и с ннарода ни, защото той прави редица изследвания, свързани с народния език, приказките, песните, пословиците и пр. Много са трудовете на академик Матичетов, докосващи се до българското народно изкуство и лексика. Например по пътя на изследването на отделни приказки, народни песни и дори на думи, които се покриват у европейските народи, той е направил ценни етнографски открития.
„Преди години имахме симпозиум на остров Катарина до хърватския град Ровин – продължи разказа си Милко Матичетов. - Аз излязох със сравнителна студия за баладата „Болен Дойчин”, която се среща у българи, сърби, хървати, словенци, гърци, дори румънци, по своята тема. Името на легендарния юнак се споменава в петнайсет разновидности и всяка носи особеностите на региона, където се е появила. Например град Солун у хърватите е станал Солин – сега предградие на Сплит – и пр. Но установих категорично, че това е изворна българска балада, чийто пленителен сюжет е отворил пътя й по целия Балкански полуостров и самата тя е удивителна спойка между етносите на цялото това пространство.”




НЕПРЕКЛОНИМИЯ ДУХ НА ЕДВАРД КОЦБЕК

С един от най-забележителните поети и писатели на Словения Едвард Коцбек (1904 – 1981) ме запозна моят близък приятел Валтер Самиде, журналист. Това стана в кафене „Европа” в Любляна и годината беше 1964. Мишо - както викахме на Валтер – вече ми разказа за него и ми обърна внимание, че той е още в политическа изолация! Това вече нямаше да го забравя. Освен това разбрах, че тук бе мястото, където всеки божи ден човек можеше да завари Едвард Коцбек.. Зад ъглова маса край един от големите прозорци седеше писателят, облечен изискано, пиеше кафето си и прелистваше някакъв вестник. Беше предупреден, че ще дойда, защото моят приятел само поздрави, представи ме и изчезна.
Обикновено при такива светкавични запознанства, когато оставен насаме с една такава, за мен импозантна фигура, притеснението те притиска и ти става много неловко. И друг път съм изпитвл такива моменти, но сега не ми остана време за поразяващи емоции, защото Едвард Коцбек веднага ме подхвана с въпрос:
-Откровено казано, много ми е приятно, че един български литератор се е сетил за мен. Как ви хрумна? – попита ме той.
-Отдавна исках да се запозная с вас, защото за мен означавате много! – изрекох някаква стереотипна фраза на словенски, макар и да не беше скалъпена добре.
-Щом говорите словенски, няма да ви задавам подобни въпроси.
Извиних се, че словенският ми още не е както трябва и че се занимавам със словенска литература. Споделих колко ме е впечатлила прозата му „Страх и смелост” (Strah in pogrum), която излезе през 1951 г. и беше внесла смут в словенското обществено пространство, защото според мен тъкмо такава книга – остро критична към поведението на словенската комунистическа върхушка през войната - сваля пропагандните воали от същинската истина и подрежда откровено нещата в общественото пространство. Заради тази книга титовият режим организира политическа хайка срещу Едвард Коцбек, той бе прогонен безцремонно от обществения живот. А заради негово интервю по случай 70-годишния му юбилей през 1974 г., той отново бе подложен на политически тормоз от властите.
-Я гледай, я гледай, вие знаете и сте мислили за това? – ми каза той.
Едвард Коцбек прояви любопитство към нашия литературен живот, припомни си за Елисавета Багряна, с която се бил виждал в Любляна и за връзките й с Изидор Цанкар. Разговорът ни ставаше все по-интересен, но не исках да прекалявам. Станах, приготвих се да тръгвам, а той ми каза, че когато искам, мога да го намеря тук. И наистина, аз се отбивах по веднаж-дваж в седмицата.
---
Беше вече 1965 година. Един ден той ме посрещна с думите:
-Имате ли време? Този път ще ми е приятно, ако дойдете с мен до вкъщи.
Вътрешно много се зарадвах, кимнах утвърдително и веднага тръгнахме. В работната му стая грабна погледа ми един грамаден гоблен или тъкано пано върху стената с мотиви от родното му Помурие. Слънце, плодове, пищни багри. Това ме накара да подхвана разговор за неговата поезия, защото първо бях се запознал с нея и тя буквално ме увлече. В себе си имаше напълно своеобразна елегична мъдрост, бликаща от пейзажа на природата и от душевните вълнения на автора, които се превъплъщаваха в прозрения – нещо, което не бях срещал у друг словенски поет. Ще отбележа само, че Едвард Коцбек е най-видният основоположник на експресионизма в словенската литература. Лиричният му език ме завладяваше със звуците, багрите и уханията си така, че неговата поезия сякаш най-категорично ме накара да обикна словенския език.
Като видя как съм се загледал в гоблена, Коцбек ми заговори за първата си поезия и за творчеството си въобще. Беше толкова интересно, че още щом се върнах в квартирата си, веднага си възстанових онова, което ми каза. И сега имам записани неговите мисли върху странички от бележника си. Ето някои от тях:
„От своя край, бродиран на този гоблен, и аз самият не мога да откъсна поглед. Първите ми песни са за моя роден крй и то за гроздоберите. Спомня ли си за тях, всичко оживява с техния глъч, настроения и дъхът на ранна есен, грозде и шара...
...Когато съм писал за пейзажа, винаги съм виждал там и човека. Нито човекът го има без природата, нито пък пиродата я има без човека.
...В днешно време човекът е на кръстопът: откъснат е от старите си нрави, а нови – няма. Тогава накъде?
...Макар да не съм съвсем в течение на българските ни приятелства, имената на Елисавета Багряна, Дора Габе, Каралийчев се вписваха в нашето литературно ежедневие още преди войната. Към Багряна у нас например се изпитва много силно уважение. А у мен се е запечатало впечатлението, че Дора Габе е един образец за вярност към себе си.
...Изпитвам голямо доверие в нашата млада поезия, която става критерий за доста нови достойнства. Грегор Стърниша, например, е пестелив на атрибути, което е голямо преимущество, защото често се злоупотребява с тях. Дане Зайц много добре прозира какво е човекът днес в лапите н безизходицата и превръща това в ясни образни и внушаващи символи... Най-младите гледат подплашения съвременен човек, оставен без душа от отвлечена, а конкретна поезия...
... Всякога давам съвети на младите – когато пишат, да правят това само по вътрешна потребност!..”
На тази наша среща заговорихме и за това как живеят нашите страни. Искаше ми се да бъда откровен с Едвард Коцбек, но познавах неговата деликатност, та затова съвсем пестеливо му разказах за демагогията на режима и за идеологическите забрани у нас. Запомнил съм, че моят събеседник ме изслуша внимателно, не се впусна в разговор, само сподели своето разочарование от онези хора, които са компрометирали обществените нрави и завърши с една афористична мисъл: „Лошо е това, когато идеологията се превърне в идолология!”
Вече винаги поне се обаждах на Едвард Коцбек, когато идвах в Любляна. Веднаж, когато бях пак там, той ме потърси, за да ме покани да отида с него в Марибор заедно с други писатели на тържество по случай някакъв юбилей – дали негов или на гимназията, в която бе учил, вече не си спомням. Когато церемонията приключи, настъпи един момент, който ме държа развълнуван дълго време. В своята класна стая Едвард Коцбек се срещна с ученици и преподаватели и им говори така дружелюбно, сърдечно и прочувствено, с огромна обич за гимназиалните си години, за това какво значат учението, литературата, изкуството, че накрая на всички, които му благодариха, гласовете им трептяха от вълнение.
И когато всички помислихме, че е дошъл краят на срещата, той ме хвана за ръката, представи ме и ме помоли да кажа няколко думи. Реших да не им досаждам със шаблонни поздравления, а им разказах за духовните връзки на Марибор с България, които през 30-те години на миналия век са били толкова чести, та са се превърнали в своеобразна традиция. А пък аз изследвах тези контакти. Беше им изключително интересно, защото за тези връзки те досега не знаеха.
При едно свое идване през април 1967 година в Любляна, Едвард Коцбек нетърпеливо ме покани да се срещнем в дома му. Ако може веднага! „Дадено!” – му отвърнах и побързах към тях. Посрещна ме с някакво бодро настроение, предложи ми кафе, което значеше, че има някакво намерение да се задържим по-дълго и чак когато се настанихме за разговор, той ми каза:
-Господин Савов, поканих ви, за да ви подаря новата си книга „Listina” (Преписката). Току що излезе.
Извади я и върху нея ми написа свото посвещение: „Дарявам я на приятеля на словенците Ганчо Савов, Едвард Коцбек”, 25.април 1967 г. Беше изключително деликатен човек и не ми каза, че ще се радва да чуе моето мнение, но подразбирах, че то ще му бъде интересно. Заради това по-късно му написх писмо от София, в което споделих своите впечатления. А те бяха наистина много силни, защото още не бях чел мемоарна проза, написана по този начин – с такива искрени, човешки и откровени размишления за едно историческо време, което от други автори се обливаше в патетично черно-бели стереотипи. Това бяха разсъждения за неговите сънародници, които и в моменти, когато ги укоряваше за нещо, го правеше с топлина и грижовност, някак си бащински... Тази книга си остана завинаги една от най-достоверните творби за времето на окупцията.
С Едвард Коцбек поддържхме връзка рядко, но той не ме забравяше. Веднаж през 1973 г. бе препоръчал на австрийската журналистка Ерика Вантох от Виена д се срещне с мен в София, за да я въведа в българската атмосфера: „Г-н Едвард Коцбек, който сърдечно ви поздравява, ми даде вашия адрес, за да ми рзясните духовната, културната и политическата ситуация в България” - бе написала върху една бележка, което явно й е било продиктувно н словенски. Тя четеше и разбираше езика, та с готовност я въведох в запретените теми на нашето ежедневие.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2018 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture