1.
Вдъхновението за литературните импровизации по време на пътешествията ми в чужди земи идва от предизвикателството да открия думи за непознатото. Изживявам този миг като мой личен катарзис, щом съм изправен пред изпитание да назова срещнатото без преди това да съм имал думи или спомен за него. Без дори да съм го сънувал.
Откриването на чуждия свят ме обновява. Освежава сетивата ми. Препотвърждава или отрича способността ми да съпреживявам, да разбирам, да наблюдавам, да влизам в свят, за който нямам и не мога да имам ключ…

2.
Отвориха уличката на Джем султан най-после и минах по нея. Влязох в къщата, където принц Джем е живял. Очаквах повече. Видях три стаи, техните планове за реставрация. Подът бе стъклен и под него имаше останки от напълно разрушената сграда – след земетресения и обстрел. Наред с частите от каменни колони видях и купища натрошени глинени съдове. Заприличаха ми на натрошените черепи в археологическия музей от преди хиляди години, намерени при разкопки. Тогава си казах: ето какво накрая остава от човека, части от череп и кости. В случая с Джем султан няма никакви останки, а само полъх от една колкото трагична, толкова и романтична история. Грешката на принца: търси съюз с враговете си. Накрая става тяхна жертва и по неизвестни причини умира на тридесет и пет. Султан Баязид, неговият брат, е давал като откуп половината от приходите на империята за една година, баснословна сума, само за да му го предадат. Папата се е надявал да организира нов кръстоносен поход за Светите места срещу Отоманската империя, предвождан от Джем, син на сръбска православна майка, родила го в харема на Мехмед Завоевателя. Заради големия откуп настъпили раздори между европейските фактори, кой да го предаде и да вземе парите и въобще дали да бъде предаван. Факт е, че рицарите опазват Джем, но когато преминава във френски и италиански ръце настъпва развръзката. Папата не е имал единодушна подкрепа за замисляния поход. Джем умира в Капуа, Неаполитанско кралство, което е било в онзи момент против намеренията на папата.

3.
Веднага щом дъждът се оттегли, забелязах в още сивото небе три гъски с източени шии. Ловецът в мен подскочи: Гъски! Летяха на бръснещ полет в перфектен ред като изтребители и заминаха по пътя си без да ме погледнат.

4.
В сумрака на настъпилия залез привлече вниманието ми начупен полет на малък прилеп. Летящата мишка си имаше непонятна и непредвидима посока. Премина не много високо над главата ми и се изгуби в тъмното.

5.
Заспива ли вечер Замъкът на Великия магистър? Бди ли крепостта или се унася? Ако в огромните каменни стаи витаят духовете на рицарите и техните врагове, защо прозорците на замъка, защо бойните кули светят в спокойна жълта светлина? Под все по-пълната луна замъкът изглежда красив в нощта. Прозорците му светлеят, вътре някой шета, мисли, работи, планира или е потънал в поредната си оргия с красиви проститутки…Не знам. Осъзнавам само, че замъкът и крепостните му стени и сега са загадъчни.

6.
Морето и небето са свързани. Синьо небе и мастилено море. Сиво облачно море и сиво с ниски космати облаци небе. Взаимно се отразяват. Вятърът реши вълните в различни посоки. Заиграва се. Върти се. Образува кръгове и после ги размива. Сива стена откъм малоазиатския турски бряг отсреща напредва бавно. Превзема морето стъпка по стъпка. Корабите с блед профил напредват в посоката си. Чайките ги няма. Сивите врани с черни крила, черни глави и със сиви тела-също изчезнаха. Морето едва-едва шуми. Вслушва се в идващия дъжд. Или най-после се замисля над собствената си съдба.
Като онези емигранти, с които разговарях, предимно жени. Дошли в Родос да вадят пари преди двайсет или двайсет и пет години заради неуспешния икономически преход у нас. Останали завинаги и вече са на възраст, самотни, само парите не са достатъчна утеха, на вратата им чука самотата, чука въпросът за смисъла на всичко, което са сторили или не са. Упреците към държавата ни, която и сега не ги иска. Самообвиненията, че са се примирили да бъдат чистачки, камериерки, сервитьори, гледачи на възрастни хора въпреки висшето си образование или способностите си, които така и не са развили на острова чрез образование поради неистовата борба за оцеляване всеки миг, всеки ден.
Открих тъгата в очите им. Жаждата да споделят пред българин на български език какво мислят, че им се е случило през всичките тези дълги години, когато са оцелявали, но не като рицари с плащ и броня.

7.
Влагата не се усеща, а прониква дълбоко и те разтриса. Седя си на отворения прозорец, даже си свалих и фланелката по едно време та останах гол до кръста. Сетне ми стана студено. Взех топъл душ, завих се с две дебели одеяла. Напрежение някакво усещам, не заспивам. Влагата е влязла в мен и се мъчи да ме превземе. Най-накрая се отпуснах и съм заспал. Всички казват: най-много ни мъчи влагата. Сега донякъде ги разбрах.

8.
Морето все така приижда към брега, стели се, но не прелива. Накъдрено, засилено, забързано. Хълмчетата на вълничките са къдрави като къдрици на ангели…
Кръговрат на ден и нощ, на нощ и ден.
Кое ще утеши човека в кръговрата на Мирозданието, от което той излиза тъй както е влязъл – без особен избор.
Така и не можах да направя снимка на красивата пълна луна, която се надвеси над прозореца ми за довиждане от Родос. Може би защото все я пренебрегвах заради слънцето. По едно време потъна леко зад малък продълговат облак. Акварелно жълта с кафеникавите петна на планините си. Щом небето взе да просветва се опитах да я видя и снимам отново. Станах от масата, угасих излишната нощна лампа и надникнах навън. Вече я нямаше. Изчезна. Все едно не е била и никога няма да бъде. Ето това и записах.
…Облаците леко порозовяват и богът на слънцето повдига очи към хоризонта на още един ден.

Ноември 2018, Родос



Послепис: „Случаят Джем“ и Родос

1.
С голяма жажда започнах да чета. Всяка дума или изречение чувствах като глътка вода в зноен ден. Още през ноември 2018 на остров Родос реших да препрочета романа „Случая Джем“ на Вера Мутафчиева. Написах тези редове ръкописно на първи и втори януари 2019, а ги преписвам на лаптопа чак на четвърти – пети април… Изминаха четири месеца откак се върнах от острова. Има път и той не е къс – пътят от от ума до ръката, от онова, което почувствах в стария град Родос до тези редове…А ми се искаше по някакъв магичен начин да го изразя мигновено, да го излъча в момента, тъй както го носех тогава в себе си. Чувствах острата липса на Вера, за да се получи разговор. Затова толкова жаден започнах да чета романа й, щом се върнах. Използвах пролуките между грижи и подробности.
…Ако тя беше жива щяхме да си говорим може би цял ден или дни наред за Джем султан и Пиер Д`Юбосон, Великият магистър на рицарския орден. Докато Вера Мутафчиева пише романа, успява да надзърне в Бурса буквално за час-два след една командировка до Турция, да отиде и до Италия, но до Родос така и не стига. Все пак това са времената на „социалистическия лагер“ и пътуванията в чужбина са под контрол. Споменава го в послеслова на осмото издание от 1999 г, което ми е подарила с щедър автограф. Първото издание е от 1966-1967г. Вече са изминали петдесет и една години, половин век, от създаването на този роман. С нея се познавах приятелски от 1999 до 2009, значи последните десет години от живота й. Последната си Коледа на 2008 прекара у нас, в дома ни, по съседски на чаша ракия, каквото обичаше да си попийва до осемдесет години.

2.
В романа много добре са уловени взаимоотношения между различни субекти, има „концепция“, както Вера Мутафчиева обичаше да се изразява, предадени са чувства, но Джем е безмълвен. Романът е сглобен от гледни точки. Липсва ми нещо. Защо? Джем е изобразен чрез другите. Особено чрез Саади, Елена, Пиер Д`Юбосон. Има и известна монотонност – няма го вътрешният живот на Джем? Как той се пречупва, освен чрез безкрайното чакане? Няма я гледната точка на брат му Баязид II. Защо? Защо Вера Мутафчиева го е пропуснала? Книгата ми прилича на документално – художествено – историческо четиво. Понякога само на художествено. Понякога само на документално четиво. Всъщност това е най-превежданият български роман.
Вера Мутафчиева влиза в кожата на Саади, Пиер Д`Юбосон и останалите, като ги описва отвън навътре.
Вмъкнала е тънката нишка за Балканите и XV в., когато хипотетично Балканите е можело да се обединят и освободят при друго стечение на обстоятелствата. Например: поява на мощна християнска войска, предвождана от Джем, синът на сръбкинята?! Съмнително изискване към историята, която няма пълно обяснение за всичко. Самата Вера казваше в разговор, че „историята“ е най-лъжливото нещо, може да бъде такава, каквото я напишеш. Силни са главите за любовта на Джем и Елена. Личи опитът на авторката в любовта и в отношенията с мъжете. Наистина животът е сладко и мъчително преживяване. Отегчителни са престоите на Джем – той не мисли ли, не чувства ли? Описан отвън, отразен в други, но какво става в него? Това са цели тринайсет години странствания.
Изобличена е користта на Запада и много добре са обрисувани интересите на Изтока, всеобщата корупция. Подчертана е хитростта на османската империя и разпалването на вътрешни раздори между Германия, Италия, Франция.
Джем е нещо като стръв, към която се стремят мнозина, за да спечелят големия откуп на Баязид II, половингодишният приход на империята. Струва ми се, че това очакване е малко пресилено в текста.
Бих обърнал внимание на следното: това, което Вера Мутафчиева внушава чрез различните гледни точки на „свидетели“, Джем султан не го „знае“ и не го обмисля. А е близко е до ума. Тя е в ролята на кукловод и всъщност предлага ребус-отговор на един случай, който несъмнено има и други проекции.
За своя изненада откривам, ако не греша: образът на Джем не е изграден, а сглобен. Не казвам, че това е добро или лошо. Констатирам го.
Има голяма тема, има и теми в романа, извлечени от историята. Вече петдесет и една години след създаването си той носи убедително смисъла им. Значи авторката си е свършила работата.

3.
Само в Родос не е била, а е искала да бъде. На улицата на рицарите. Родос с неговите „бели къщи“. Както казах още в заглавието – освен всичко друго, Родос е и връзката ми с романа в този текст. Затова го препрочетох отново. Наистина, ако беше жива Вера Мутафчиева, ако не бяха изминали девет, близо десет години вече откакто ни напусна, може би щяхме да говорим дълго с нея за Джем и Родос.
Какво пречи и сега да го направим? В слънчевия и топъл ноември в синьото небе на Родос има бели пухкави облаци. Облаците - любимото й място от Отвъдното. Отвъдното съществува, то е недостъпно за сетивата ни, но един ден всички ще отидем там. Приживе тя говореше за тези облаци, в които би искала да се настани удобно и отгоре да наблюдава разделното ни мислене. Прахът й е в сините води на гръцкия залив Сунион, което значи в Кръговрата, което значи – защо не? – частица от нея е и в облаците над Родос!

4.
Замъкът на Великия магистър Д`Юбосон е друг. Той е построен отново след разрушителен взрив вътре в складовете на сградата. А улицата на рицарите… Улицата е била жива още по времето на древните жители на Родос - телхините и ахейците. Когато бях там, улицата се ремонтираше.. Паветата са извадени и номерирани. Тя е стръмна улица. По нейните калдъръми са стъпвали Джем султан и Пиер Д`Юбосон. Джем или Зизим е бил настанен в дома на Великия магистър, чийто вход е на почетно място… Може би е една от най-старите улици в света.
От замъка се вижда отсрещният турски бряг на Мала Азия. Той е само на петнайсетина километра. Имал ли е Джем изглед към родния бряг от прозорците си? Сега една красива палма във вътрешния двор е част от пейзажа, а прозорецът му трябва да е бил някъде зад нея. По уличката скитат разглезени котки, хранени щедро от туристи и местни. Не много хигиенична и инфантилна „грижа“ според мен.

5.
Предизвикателството: липсата на сетивни впечатления от мястото на действието и въображението на писателя! Яшар Кемал коригира Вера Мутафчиева за Киликия с уж червените й хълмове. Тя така ги виждала, а те реално били други на цвят. За това признава в послеслова на осмото издание.
И все пак – да напишеш текста си е всичко! А не някаква част от работата. И няма нищо по-важно от това. Останалото са подробности.

6.
„Случаят Джем“ е роман предчувствие, като че ли и за собствената й съдба. За онова, което я чака нея самата след този роман, но и за съдбата на брата-невъзвращенец. Стените, комините, долапите на Двореца на Великия магистър в романа са места за подслушване… Когато ги разглеждах в Родос въобще не ми приличаха на такива. Стаите и дворците, където отсядат Джем и Саади са под непрекъснато наблюдение на агенти от различни страни. Заинтересованите са платили, за да знаят какво точно се случва и така да пазят зорко интересите си. От XV до XX век все една и съща история на противоборства и шпиониране. Изтока срещу Запада, Студената война, Свободният свят, Социалистическият лагер… Вера Мутафчиева е в „лагера“ и играе играта на Кетмана /по Чеслав Милош/. Става външно правоверна, за да може да надхитря системата отвътре, а и за да се осъществява успешно творчески, но и битово. Един живот се живее, няма втори. Тя не предполага, че социализмът ще има край. Веднъж ми каза гузно: „Ако знаехме…“ и не довърши.

7.
Въпросът и патосът в романа според мен е: Защо Джем не побеждава? Защото не намира подкрепа от враговете си. Толкова е просто. Въпросът е без смисъл, но виси по време на цялото повествование. Джем е бил обречен. Защо се хваща на въдицата, ами не отива по суша в Румелия, където го чакат верни поддръжници? Защо тръгва през Родос за двуличната Европа?
Няма ли излишно проточване в романа, когато вътрешното развитие на героя е спряло, когато е ясно какъв ще е краят поне стотина страници преди „края“?
Не всичко е само лов, секс, хашиш, преяждане, сън, отпускане. Разгадаването на душевния свят на Джем – ето кое все ми липсва. За разлика от пластичното описание на красотата и физическата му сила. В романа Вера мълчи и историята мълчи.

Април 2019, София


в. "Литературен вестник",бр.22, 12-18.06.2019