BALKANI
   English   Български
Стихове от Никола Маджиров (Македония) - представяне и превод Роман Кисьов

Никола Маджиров (Македония)

Никола Маджиров е може би най-яркото и отличаващо се име от младата генерация македонски поети. Роден е през 1973 г. в Струмица. Автор е на поетичните книги: „Заключени в града” (1999), „Някъде никъде” (1999), „Асфалт, но небе” (2003, хайку), „В града, някъде” (2004, избрани стихове) и „Преместен камък” (2007). Той е редактор за поезия в електронното македонско списание „Блесок” и координатор за Македония на международната поетична мрежа „Lyrikline”. Основател е и главен и отговорен редактор на македонското хайку списание „Мравка”. Неговата поезия е преведена на повече от 15 езици и е публикувана в антологии в Македония и по света. Печелил е няколко престижни награди и международни стипендии. За своята последна книга „Преместен камък” той получава Европейската поетична награда за млади автори от Източна и Централна Европа „Хуберт Бурда”, както и наградата „Братя Миладинови” за ной-добра поетична книга от македонски автор на Стружките вечери на поезията през 2007 г. Представените тук стихове са нови, все още непубликувани в книга.



ВИНАГИ НЕДОСТИГА СМЕЛОСТ


Винаги недостига смелост, малко слънце,
аромат на жасмин пред прага където разговаряме
за нашите сърца. Децата ще пораснат в контрольори
на чувствата преди да изречем истината за тайните
предателства на прегръдките, за пътеките които чертаем
с погледите и копнежа. Ние сме колекционери
на стари предмети от чужди домове, на изсушен босилек
и значки които бодяха нашите сърца и умове.
Така градим историята на града който руши темелите
на нашата близост. Винаги недостига смелост,
малко огън и студ когато се отказваме от живота
който бърза да ни роди отново като отсечена клонка
от маслина. Трябва ни сън, широко игрище
на което ще упражняваме издръжливостта с времето на откриване
на нови родини на самотата. Винаги недостига смелост,
малко слънце, аромат на жасмин пред прага където разговаряме
за нашите сърца.




ОНЗИ КОЙТО ПИШЕ


Ти пишеш. За нещата които вече съществуват.
А казват че измисляш.

Мълчиш. Като потопена мрежа
на рибари. Като ангел
който знае какво ще се случи със нощта.

И пътуваш. Забравяш,
за да се завърнеш.

Ти пишеш и не искаш да си спомниш
за камъка, за морето, за вярващите
които спят със разделени длани.






ВИДЯХ СЪНИЩА


Видях сънища за които никой не си спомня
и ридания на погрешни гробове.
Видях прегръдки в падащ самолет
и улици с отворени артерии.
Видях вулкани които спят по-дълго
от корена на родословното дърво
и едно дете което не се страхува от дъжда.
Само мене никой не ме видя,
само мене никой не ме видя.









ОТЧУЖДЕН


Отчуждих се от всяка истина за началата
на стеблата, реките и градовете.
Имам име което ще бъде улица на раздели
и сърце което се появява на рентгенови снимки.
Отчуждих се и от тебе, майко на всички небеса
и къщи на безгрижността.
Сега кръвта ми е беглец принадлежащ
на няколко души и отворени рани.
Моят бог живее във фосфор от кибритена клечка,
в пепелта която пази облика на отсеченото дърво.
Не ми трябва картата на света когато заспивам.
Сянка на житен клас сега покрива моята надежда,
и моето слово е годно
като стар семеен часовник който не отмерва времето.
Отчуждих се от себе си, за да стигна до твоята кожа
която ухае на мед и вятър, до твоето име
означаващо безпокойствие което ме успокоява,
което отваря портите на градовете във които спя,
а не живея. Отчуждих се от въздуха, от водата, от огъня.
Земята от която съм създаден
е вградена в моя дом.









ВИДЯХ КИЧУРИ


В кофата за смет видях кичури
от твоето ресане когато се будеха птиците и светът.
В огледалото видях поглед и в погледа много домове и небеса.
Видях те как вървиш към градовете които липсват в учебниците
по история и как леглото се разделя на нощ и ден когато те няма,
а денят става нощ, а нощта заслон. Аз нямам слънце
в моите очи, нито растения в изпънатите длани.
Ще огъна решетките които пазят градините
от нощните пътници. Ще покрия деня
с копринения шал от твоята шия,
с мирното знаме от териториите на нашето засвидетелствано
присъствие.
Нашите електронни писма не могат да избледнеят,
адресите ни остават същите и когато бягаме оттук,
от себе си, от широчината на нашата прастара зависимост.
Видях как някой друг изписва имената ни
на стени от крепости и базилики покрити със сняг.
Видях и твоята сянка как се качва по моето тяло
когато заминаваш. Оттогава всяко стъкло ме заслепява,
всяка отхвърлена дума покрива очите ми с печал. Видях.
Нашата раздяла беше преместване на света. Връщане на
вяра в пътешествията на паметта.







Бележка, подбор и превод от македонски РОМАН КИСЬОВ












 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2025 BALKANI, created by ABC Design & Communication