1.
Идеята да се издаде в България „Сбъдването на вековната мечта“ от Любчо Георгиевски (тогава председател на ВМРО-ДПМНЕ и министър-председател) възникна веднага след публикуването є в Скопие през 2001 година. В сегашния сборник „С лице към истината“ е включена голяма част от нейното съдържание. Тогава беше изготвено писмо от името на една друго издателство до редица стопански ръководители от най-висок ранг в Македония с молба за подкрепа. Обосновката беше, че се подготвя поредица от книги с политическа, икономическа, културна и научна тематика от автори – водещи фигури в страните от Източна Европа, чиято дейност и творчество трасират пътя на тези страни към демократичните промени и интеграцията им с Европейското семейство. Първи том от тази поредица би могла да бъде книгата на Любчо Георгиевски.
Необяснимо защо всички адресанти реагираха притеснено и страхливо. А всички те бяха издигнати от ВМРО-ДПМНЕ и оглавяваха огромни държавни стопански структури. Или се страхуваха да питат по-горния шеф за разрешение, или пък се плашеха от обвинения, че са подпомогнали като спонсори или рекламодатели издаването на такава книга, и то в България!
По това време (на правителството на ВМРО–ДПМНЕ, а и по всяко време и преди, и сега тон на интелектуалния, а оттам и на политическия живот в Македония дава прослойка от хора, които аз наричам „геронтокрация“. Впрочем едни от най-острите си стрели в книгата Любчо Георгиевски отправя именно към тях. А те са закрепени към държавната ясла още от времето на Тито и „произвеждат“ наука и политика, докато мислите и действията им са пропити с югоносталгия. Действията им са насочени против интересите на Македония, да не говорим и за помисъл към добросъседство с България.
Та да се издаде именно Любчо Георгиевски в България би им се сторило идея чудна, нелепа, нередна и т. н., с две думи абсолютно неясна, а оттам и невъзможна. Издаването на младия и блестящ политически лидер в чужбина (макар и първо в България) би въодушевило иначе много чувствителната на тема външно признание македонска общественост. Питат ме, защо трябва да се превежда? На сергиите на централния площад в Скопие покрай антикварните предмети има и книги. Сред тях може да се види превод на „Илинден“ от „натурализирания българин“ Д. Талев; Избрани произведения на „значителния македон-ски творец“ Д. Молеров, иначе скромен учител от Банско, с непретенциозни литературни приноси; Събрани съчинения на Н. Вапцаров, издаден „за пръв път на родния си език“. Всички фрази в кавички са от съответните предговори.
Преводи на български език не всякога са били необходими, защото класиците на македонската литература просто са писали на български. Но ако искаме да са четими, съвременните македонски автори не могат да бъдат разбрани без превод в България. Първо, защото съвременният македонски литературен език е силно замърсен от сърбизми и чуждици с корени от всички европейски езици и, второ – съвременният български литературен език е развил абсолютна нетърпимост към всякакви диалектизми, провинциализми, архаизми и традиционни за нас чуждици от съседните езици. А в тази група от „изми“ се крие и синонимното ни богатство, използвано умело от създателите на употребявания в момента литературен (книжовен) език в Македония.
Та затова е този превод или както и да го нарича някой. А интересни автори в Македония има много и си заслужава да ги чете човек. Любчо Георгиевски е наистина един от тях!

2.

2007 година е вече нещо друго. България е в Европейския съюз, Македония чака покана и ето че издателство „Балкани“ в лицето на писателя и издателя Георги Гроздев публикува почти едновременно две книги през 2007 на Любчо Георгиевски: поемата „Град“ (януари) в престижната поредица „Балканска Библиотека“ и сега този сборник с публицистика и интервюта – „С лице към истината“ (август) – в друга издателска серия от есета и интервюта на „Балкани“. В тези известни и в Европа издателски поредици Георгиевски съвсем заслужено е в компанията на едни от най-популярните и талантливи балкански и български творци.
Двете книги много си приличат и въпреки жанровото им различие са огнена и страстна, искрена и честна поетична публицистика, какъвто е по дух и самият автор. И двете са гневни и яростни обръщения към народ, който от края на Първата световна война е успиван успешно от северния си съсед – сърбите. А и в момента като че ли нищо съществено не прави да излезе от това положение, та затова може би бъдещето му е все още толкова неясно. И в двете книги има дълбоко презрение към историческите геронто-нагаждачи, осигурили за себе си и за наследниците си комфорт чрез паразитизиране върху неистината или откровената лъжа. Това, мисля, важи и за всички балкански народи, които поради избледнялата през времето на комунизма идентичност все повече и повече се взират в миналото си и губят способността да гледат напред. Всеки, който е втренчен само в миналото си, влиза в бъдещето заднешком, а това е опасно. От Иван Давидков е стихът: „когато мъдростта ти стане господар, ще бъдеш тъжен“. Любчо Георгиевски, макар и млад, е един доста тъжен автор. А как иначе!
За един наш държавник Иван Вазов казваше: „и когато нямаше кого да надвива, той пишеше книги, за да си почива“. Каква ти почивка! Любчо Георгиевски пише по време на битките, като широкоъгълното му зрение не изпуска нищо. В ръката му има едно и също сечиво, използвано ту като перо, ту като копие. В живота често перото се чупи, а копието не винаги е символ на победата, но това не притеснява младия политик, който се нарежда и между едни от най-дискутираните автори. Когато си млад, писанията и идеите са визия, когато си стар – просто мемоари.
Много от противниците (такива дал Господ) на Любчо Георгиевски го обявяват за политически труп. И това са пак онези слепи „геронти“. Да повярваш в подобна теза значи, че не можеш да преодолееш онова, което цял живот ти липсва, за да прогледнеш – именно трезвият поглед към фактите.
А „политическият труп“ продължава да е търсено лице на домашната и международната политическа сцена, продължава да пише и издава поезия и публицистика, та дори, представете си, и в България.
Визионерът Любчо Георгиевски има много време пред себе си ако не да води 40 години народа си през пустинята, то поне по стар комитски терк да обикаля красивата си и древна родна земя и да се бори тя да не се превърне в духовна пустиня.
Имам усещането, че в най-скоро време политиката ще си го поиска обратно и ще го извика на авансцената на политическия живот. Пътят до тази сцена се вие от Скопие до Европейския съюз и за щастие минава през България.

КОНСТАНТИН ИКОНОМОВ
Банско, 16 август 2007 г.