BALKANI
   English   Български
Фиона Сампсън, поетеса и главен редактор на стогодишното английско списание за поезия "Поетри ривю" в следващия бр.17 на списание "Литературни Балкани" разговаря с писателя и издателя Георги Гроздев


1. Кое е най-интересното, което знаете за България и Балканите до този момент от личен опит?

Била съм в София веднъж, беше дъждовна пролет. Беше прекрасно да виждам Витоша, когато достигна края на всяка улица. Напомняше ми за малкото ми родно градче Абъристуит в Уелс, където пък се виждат Камбрийските планини в края на всяка улица. Имам няколко литературни приятели, с които се запознах на фестивали на Балканите: Алекс Попов, чиято книга „Мисия Лондон” намирам за много забавна и впечатляваща; Георги Господинов и Биляна Курташева. Издавала съм и някои български писатели – както горе-споменатите, така и някои по-млади постмодернични поети, като покойния Николай Кънчев, както и прекрасните мемоари на Константин Илиев, в „Ориент експрес”, списание за съвременни творби от централна и югоизточна Европа, което основах, и на което бях редактор от 2002г. до 2005г. В момента пиша това, докато се връщам с влак от сесия на Европейската академия на поетите в Люксембург, където имах удоволствието да се срещна с Любомир Левчев, чиито творби ме възхищават. Също така по време на сесията връчихме първото си отличие „Пегас” за млади поети на Тома Марков. Трудът му изглежда все по-сериозен в своята игривост – развил се е много от времето, когато го издадох за първи път.

2. Поетичната ви книга “Разстоянието помежду ни” от поредицата “Думи и Хора” в превод на Цветанка Еленкова първият ви български превод ли е?

Да. Това е единствената ми книга, която е преведена, но е най-превежданата. Вече са публикувани издания на румънски, македонски и албански – обсъждат се и такива на хърватски и сръбски. Тази творба представлява и „гръбнакът” на моите „Избрани стихотворения”, издадени на иврит и немски (австрийски). В предишни издания съм имала късмета да бъда превеждана от изящни поети: Йоана Йероним в Румъния, една прекрасна млада поетеса Магдалена Хорват в Македония, поетът-издател Арян Лека в Албания и Амир Ор в Израел. Това е от огромно значение за книгата, която изниква на бял свят. Една лошо или несъпричастно преведена книга нанася огромна вреда върху репутацията на съответния писател. Не мога да проумея защо хората се заемат да превеждат книги, които, може би заради мързел или арогантност, след това унищожават. Ако е просто, за да се изкарат пари, има по-добри начини за това, от този да се съсипе труда на един колега.

3. Чувствате ли се част от духовния елит на Англия и нейната литература и кои личности причислявате към този елит?

Смятам, че терминът „елитизъм” е много труден за британците. Има пейоративен оттенък за привилегия: като от кулата от слонова кост. Ако вместо това попитате за общността от хора, работещи за литературата, или надяващи се да запазят нещо различно от жестоките пазарни сили в страната, тогава бих се съгласила. Има писатели и редактори, които се опитват да поддържат жива една сериозна култура. Сегашната ми работа като главен редактор на „Поетри ривю” (Poetry Review; Поетически преглед) (вж. долу) ме прави част от тази група.

Пак да отбележа, във Великобритания имаме склонността да разделяме културния от духовния живот. Но виждаме в това една битка за ценности. Пазарната култура и тази на звездите навлизат в изкуствата и литературната култура на Острова. Понякога имаме чувството, че се борим с „врага в нас”, когато „леката” поезия и посредствената художествена литература превземат книжарниците – списъците, наградите, страниците с анотации.

4. Кой е най-съществения неизпълнен дълг към читателите от елита?

Във всички жанрове има известни писатели, които просто произвеждат посредствени творби, смесвайки собствените си непроменящи се формули.
Морално и интелектуално, това по нищо не се различава от жанровата проза.

5. Как оцеляват и оцеляват ли лесно в страната ви просветените духовни малцинства?

Вече подценен жанр в нашата в най-лошия случай филистимска, а в най-добрия разказвателна култура, поезията е атакувана от всички страни. Съществува „поезия на изпълнението”, до голяма степен комично кабаре и определено труд, който не може да функционира като просто текст, но много пъти е обекти на грантове и субсидии, защото води до „повишено участие”. Наблюдава се пренасочване на грантове от поети и техните издатели към „участия” под формата на часове по художествено писане за любители и нови писатели, което води до огромна диспропорция между тези, които пишат и тези, които четат. Например, „Поетри ривю”, най-старото и най-широко разпространеното списание във Великобритания, което тази година навършва 100г., годишно получава 60 000 писма с поезия. От друга страна пък продава само 5 000бр. на тримесечие (разбира се, тези бройки се ползват от повече от един читател, но все пак). Фестивалите и събитията не са насочени към писателите, както са на Балканите и в останалата част от Европа. Не се срещаш с други писатели, а просто си тръгваш след сутрешното солово литературно четене. Все повече това са фестивали на книгата, в които литературните източници са насочени към книгите за масовия пазар, като градинарство и готварство, футболни мемоари, написани от „литературни негри” (nègres littéraires), а не към литературата. Издателите са заплашени от глобалната мрежа. Сериозните вестници уволняват литературните си редактори, като във всички случаи са изправени пред риска от изчезване, защото умните млади хора сега четат новите онлайн. Независимите книгоразпространители биват заменяни от мултинационални вериги като Бордърс, които имат централизирани и масови пазарни практики – масите с художествена литература на разпродажба за масовия пазар, предложенията купете 3 на цената на 2 – а поезията почти не присъства. Ако въобще я има налична, то вероятно това е антология от така наречените стихотворения за „масата за кафе” (coffee table poems), а може би и някоя друга творба на Шекспир или Уърдсуърд.

6. Как ви изглежда посткомунистическа България от периферията на Европа, видяна от Лондон? Кое е най-провинциалното в Лондон, което сте забелязали лично вие?

„Разстоянието помежду ни” е, разбира се, един опит да се изследва точно това, което е далечно и близко между две малки страни, намиращи се „в периферията”:България и Уелс, където съм отраснала, и където живях няколко години, когато вече бях голяма. Европеизмът може да бъде модулиран, там където оттенъците клонят към нещо друго – Атлантика, Америка, Русия, Леванта и Кавказ. Но на мен ми е трудно да си представя тези места като нецентрални. За мен те са в центъра на собствената си културна перспектива и опит. Те пробуждат промени, за добро или лошо, които оказват влияние върху цяла Европа.

Лондон, например, е на път за Америка от „центъра” на Европа, бил той Нюрембeрг или Австро-унгарския център. Но Лондон не е провинциален. Вероятно е най-космополитният град в света. По улиците, в метрото, по автобусите, английският (и особено английският с някои от британските акценти) е езикът, който вероятно ще бъде ползван от някоя малцинствена група. Градът е пълен с хора от централна Европа, Русия, Турция, Кюрдистан, араби от северна Африка и Близкия изток, Скандинавия, Китай, Пакистан и Индия, Филипините и Тайланд, от страните от Тихоокеанския обръч, Южна Америка, САЩ... Знам, че не споменавам много други. Един особено важен факт, обект на гордост, е, че всяка война или катастрофа ражда някаква общност от бежанци във Великобритания. Тези от нас, които са загрижени за тези неща оплакват начина, по който държавата се отнася към бежанците. Но все пак действаме по-добре от някои части на „крепостта Европа”, а това, макар и недостатъчно, е нещо, с което можем да се гордеем. И така в последно време имахме приток на сомалийци, афганистанци и иракчани. Преди няколко години Лондон беше залят от югославяни. Също така, имаме местни малцинства, роми, евреи, ирландци, шотландци, уелсци, и разбира се, общностите от британци от карибските колонии. Лондон е прекрасно и бързоменящо се врящо гърне, вече също толкова страшно и вълнуващо както Ню Йорк... Всеки път, когато се връщам от Балканите, усещам облекчение, когато се върна във Виена и видя първите чернокожи лица. Това един град да бъде космополитен за мен е от основно значение. В противен случай, той ще атрофира.

7. Кое ви дава вяра в себе си?

Малко неща! Но просто работа с високи цели и интегритет – да искам повече за и от поезията във Великобритания, това ми се вижда добро начало.

8. Защо според вас толкова много англичани се заселиха в България?

Евтино е. Откъм темперамент (сравнително флегматичен стил) и култура (начина, по който младите се обличат, например, в типично американски стил) това е, може би, най-близката култура от югоизточна Европа. Има и морски бряг, слънце и страхотна прясна храна.

Но главно заради евтинията. Въпреки че на Острова има високи надници и висок стандарт на живот предвид потребителските стоки, това е също така и начин на живот с високи разходи за различни неща. При нас е най-дългият работен ден за западна Европа – 60 работни часа на седмица е средното за нас. Голяма част от приходите, които хората изкарват за това време, се поглъща от нелепо високите разходи за жилища, защото преди много време богатите въвеждат стимула за печалба и в сферата на "недвижимите имоти" (жилищата), а "пазар" означава, че жилищните разходи се държат на самата крайност на това, което могат да заработят двама човека, работещи на пълен работен ден. Имаме високи нива на престъпност, високи нива на психични разстройства, високи нива на депресия сред децата, сред най-високите нива на развод и най-високото ниво на бременност сред тийнейджърите за цяла Европа. Нямаме почти никаква развита култура на дружелюбно съседство или дори сред роднините; застаряваща инфраструктура ("националното богатство" всъщност не принадлежи на нацията, а се държи от няколко частници), което означава, че просто повечето пъти очакваме влаковете, каналите и пощенските услуги да се провалят. Повечето от нас се чувстват като на бягаща пътека. Въпреки това, очевидно, смятам, че това е нищо в сравнение със скорошния опит на хората, живеещи на Балканите; все още картината е тъжна. Не е изненадващо, че толкова много млади талантливи хора от посткомунистическа Европа, които дойдоха масово на Острова след присъединяването към ЕС са се върнали обратно. Британското общество, което си спомням от моето детство през 70-те години беше несравнимо по-свободно и по-щастливо. (А също и беше по-културно!)

Разбира се, голямата ирония – или трагедия – е, че британците, които "избягват" към България, просто донасят със себе си и проблемите си. Като хора, които се опитват да избягат от чума, която вече ги е повалила. Веднъж вътре в глобализацията, вече не можеш да избягаш, носиш я навсякъде със себе си. Разбира се, те превръщат недвижимите имоти в България в "пазар"; разбира се, че плащат по-високи цени със своя британски приход. Това се случи за първи път вътре на Острова, което вероятно не представлява утеха. Богати лондончани си купиха сезонни вили, или се преместиха в провинцията. Цели региони на около два часа път от Лондон сега са се превърнали в призрачни градове; а и в по-голямата част от Острова обикновения млад човек не може да си позволи да живее в кварталите, в които е израснал. Така че едно общество е изчезнало. След това британците с пари за харчене – предимно т.нар. "бейби бумъри" (бел.пр. следвоенното поколение), които са спечелили от социалната държава, но са я изпразнили след себе си – правят същото във Франция, Италия, Испания, а сега вече и България.

9. Световната финансова криза не е ли криза на загубената културна проницателност и то в най-богатите страни?

Да, вижте по-горе. Но помнете, че вече а) няма повече социално демократична алтернатива за избирателите, към която да се насочат – това за тях е избор между твърдата десница (глобализаторите) и центристко-дясното пространство (свободния пазар) – и освен това б) нашата система на „първия, който прекоси финалната права” или системата на гласуване, при която победителят взема всичко, означава, че правителството, особено във Великобритания, може и да не представя истинското разпределение на гласовете. От 1066 Западът има привилегирована класа – деспотите благородници – в продължение на векове. Във Великобритания това положение не е прекъсвано от 1066 (с изключение на краткия междинен режим на управление на Оливър Кромуел). Така че е имало достатъчно време за установяване на „финансовите интереси”.

Също така, помнете, че управляващите класи са изобретили експлоатацията със създаването на Индустриалната революция. Когато пътувам в чужбина, чувам много за злините на Британската империя. Напълно вярно. Но това, което сякаш се преподава по-рядко е, че империята е превръщала в роби (буквално, чрез системата за чиракуване) собствените си работни класи. Условията за обикновените хора през 19 век във Великобритания са били отчайващи. Съвсем малка част са били тези, които са пиели чай в гостните с Джейн Остин. Повечето са работели голи и оковани в мините или гладували в гетата между 14-часовите си смени в експлоататорските предприятия. Четете Чарлс Дикенс, ако искате да разберете повече за произхода на тиранията на свободния капитал.

Вярно е, че резултатът от последните двадесет години е загубата на интернационализма и разбирането за Другото: както и за всеки друг вид култура отвъд най-малкото общо кратно забавление. Но трябва да разберете, че повечето британци, независимо от образованието, просто се борят да оцелеят. Говорим за хляб и зрелище.

10. Интервюирал съм десетки балкански писатели, а в поредицата ни “Балканска Библиотека” за първи път в нашата културна история публикувахме 50 творби, въпреки предразсъдъците и омразата. Какво липсва на балканските и български автори, за да бъдат приети и на английския книжен пазар?

Не им липсва нищо, което притежават другите международни писатели. Международното писане просто струва по-скъпо (купуването на права и плащането за превод) и на него се гледа като на нещо по-сериозно от домашния продукт, и всичко това е двоен недостатък. Просто се оказва, все повече и повече, че това е „книжен пазар”, и няма нищо литературно в него. Аз бях един от съдиите на тазгодишната Независима награда за чуждоезична проза, която е нашата голяма национална награда за преведена проза. Получихме 126 творби (около 50 % повече от средното за предишни години, включително и почти цялата проза, публикувана в превод във Велибритания през 2008г.). И разочароващо голяма пропорция от представените книги не бяха литературна, а само жанрова проза. На големите Книжни пазари се купуват книги на базата на предполагаемия комерсиален успех: кои големи германски и френски издатели вече са рискували с дадената книга, и колко добре това е проработило за тях. Така че това са пазарите, на които балканската литература трябва да пробие, точно както прекрасното творчество на Латинска Америка или Скандинавия например.

11. Вярвате ли, че творчеството е единственото средство, чрез което се надживява и времето, и пространството?

Да може, ако сме късметлии.

12. Защо онзи, който обича , винаги губи?, както четем в един ваш стих...

Защото да обичаш означава да имаш нещо, което светът може да ти отнеме: чрез времето и пространството или просто чрез болест, злополука или война. Това е като да дадеш заложник на света (или живота, ако щете).

Интервюто взе: Георги Гроздев

Превод от английски език: Надя Тороманова


Фиона Сампсън има четиринадесет публикувани книги – включително поезия, философия на езика и книги, посветени на процеса на писането – последните, от които са Писане на поезия (2009г), Обща молитва (2007г), избрана да се състезава за наградата Т. С. Елиът) и За слушането (есета, 2007г) и Писането: Аза и рефлексивността (със Силия Хънт, Macmillan, 2005г). Сред по-раннните й книги са Писането: Аза и рефлексивността (2005г) и Аза върху страницата (1999г), заедно със Силия Хънт, и Творческото писане в здравните и социалните грижи (2005г); Разстоянието помежду ни (2005г), Сгъване на истинското (2001г) и Лекуващият свят (1999г). Сред наградите й са Наградата „Нюдигейт” и Нагадата „Чолмъндъли” от 2009г за поезия; „Брегът на Трапълдор” бе селектиран да се състезава за награта Форуърд през 2006г; освен това тя и е много превеждан автор, като осем от книгите й са преведени, включително и Patuvachki Dnevnik (Пътен дневник), получил наградата Златен пръстен (Македония) през 2003г, а последната преведена е Zweimal Sieben Gedichte (Wieser Verlag, Австрия, 2009г). Сред другите й награди са Наградата на писателите, присъдена от Съветите по изкуствата на Англия и Уелс и Обществото на авторите, както и наградата Чарлс Ангоф на списанието Литерари ривю (Literary Review; Литературен преглед) в САЩ. След първоначалния й път на виолонистка, тя получава образованието си в Университетите Оксфорд и Неймеген. Защитила е докторска степен по философия на езика и от 2002-5г работи като член на изследователското тяло към Съвета за изследвания по изкуствата и хуманитарните науки в Оксфорд Брукс юнивърсити, а от 2007-2008г работи в Университета на Уорик като член на колегията по креативност. Тя е международен консултант по писане в сферата на здравеопазването, сфера, чийто пионер е във Великобритания, и пише статии за Гардиън, Айриш таймс, Либерал и програмата на BBC 3 “Глаголът”. Превела е много творби, сред които томове на Жан Каплински и на Амир Ор, антология на млади поети от Централна Европа, и списанието „Ориент експрес”, на което е създател и редактор. Член е на Европейската академия на поетите, и Главен редактор на Поетри ревю (Поетически преглед), най-разпространеното списание за поезия на Великобритания.

 Книгите на издателство БАЛКАНИ може да закупите тук.

:: нагоре :: назад :: начало :: 
(c) 2002-2018 BALKANI, created by ABC Design & Communication
Полезни връзки:  liternet.bg   kultura   veramutafchieva.net   georgigrozdev.eu   openculture