Историите са винаги чужди

Мракът беше нахлул в каросерията на тира като тропическа нощ.
Пътникът – двадесет и пет годишен, но с вид на по-възрастен, с оредяваща кестенява коса и една брадавица над лявата вежда – гледаше унесено в шосето, който го отвеждаше все по-близо към нещо чуждо. Фаровете премигваха всеки път, когато срещаха светлините на други коли, тирове или камиони.
“Един светофар не се сещат да сложат нещастниците. Правят икономии от живота ни,” каза шофьорът – петдесет годишен мъж с тлъсти клепачи. Прокара език по мустаците си, както всеки път, когато говореше, и повтори: “Това правят. Точно това.” Погледна към спътника си, чийто поглед се плъзгаше хипнотизиран по бялата разделителна линия, и превключи на по-ниска скорост по започващото нанагорнище. “Ало, селски, не съм те качил, за да спиш!”
Младежът се сепна и каза уморено: “Не спя, бе... Слушам те, мътните те взели. Слушам от момента, в който отвори уста.”
Шофьорът не се засегна, а напротив – усмихна се самодоволно и попита: “Кажи тогава какво говорех?”
Отново бяха излезли на равното и скоростометърът показваше осемдесет. Шофьорът знае, че за да го отведе утре сутринта право в леглото му това безкрайно сръбско шосе, трябва да остане буден. А този, дето седи до него и го намери за компания на границата с Бавария, е точно каквото му е нужно за тази цел. По-добре и от радио.
“Какво носиш там?” пита безразлично, сочейки към мушамения сак в краката на младежа.
“Багажа си нося,” отговаря той и опъва крака над сака. “Няма ли да спреш да хапнем нещо?”
“Утре сутринта - шкембе чорба в Солун,” казва шофьорът, докато търси за някое гръцко предаване по радиото. “Оттук нататък няма нищо отворено по това време.”
Някаква страстна турбофолк мелодия изпълни кабината на тира, а фаровете на един префучаващ в насрещното платно автомобил ги заслепиха за миг. Смъкна стъклото и изкрещя една псувня, като същевременно натискаше и клаксона посред нощта. Прибра главата си вътре и започна да си тананика песента от радиото.
“Харесва ли ти?” запита.
Младежът кимна и каза: “Добре е.”
След края на песента започнаха реклами и го загаси.
“Ах, Гърция, говореше си сам, Гърция, милата ми... Най-хубавите хора, най-хубавата земя, най-хубавото ядене, всичко най-хубаво... Ти какво прави в Германия?”, попита, без да се обръща да го погледне.
“Работих като готвач”, каза той. “Това ми е работата.”
“Отпуска?” продължи да разпитва шофьорът.
На младежа му се спи, уморен е от този път, който така и не свършва, запалва цигара, отпускайки потната си глава на облегалката на седалката, а другият настоява: “Попитах те: в отпуска ли си?”
“Не”, отговаря и вече се е примирил.
Движението съвсем е намаляло. Големите фарове осветяват постоянно едно и също парче от една заплашителна права линия, чийто край не се вижда. Само да загаснеха светлините...
“Какво каза?”
“Нищо”, отговаря младежът.
“Ако не казваме нищо, няма да стигнем никога”, казва шофьорът, смеейки се, защото вярва, че всичко може да бъде казано. “А я ми кажи, кой изрод те беше оставил на онази бензиностанция посред нощ?” Не очаква отговор и продължава: “Тъпи шваби! Дай им картофи да плюскат!”
Другият си е събул обувките и се опитва да намести крака върху седалката.
“Отиваше до едно село малко по-надолу, казва и щипе стъпалата, за да му мине изтръпването, беше по-добре, че ме остави там.”
“По-добре беше, че се намерих аз там”, казва шофьорът и челюстите му скърцат от прозявката. “Аз на немците винаги намирам как да им го вкарам... Така да се каже на немците, на жените им имам предвид... А ти?”
“Какво аз?” пита разсеяно младият.
“Уф, и ти!” казва шофьорът и пуска една псувня, докато пред очите им изкачат огромни табели и жълти стрелки, водещи към някакво задължително отклонение.
Тирът намалява скорост и с леко разтърсване напуска магистралата. Огромните фарове осветяват селския път, който в нощната тъмнина не се различава от окосените поля наоколо. Шофьорът не говори, съсредоточен да не излезе от пътя. “Ще се загубим”, промърморва в един момент. Трая не повече от пет километра, а им се стори, че ще пътуват така цяла нощ.
Камионът излезе отново на асфалта и пътниците си поеха дъх. Младият съвсем се беше разбудил, а другият не го свърташе на седалката.
“Искаш ли банан?” попита, откъсвайки един чепката, която беше подпрял на предния прозорец. Младежът поклати отрицателно глава. “Две марки килограма, каза, докато го белеше над кормилото, две марки, моля ви се, и при това страшно вкусни. Не като тези, дето ни пробутват у нас.” Нагъна го на три хапки и продължи с пълна уста: “Истинска свинщина тази страна! Напълнили сме се с цигани и мошеници. Хитреците станаха повече от населението... Не е ли така?”
Сгъна грижливо обелката и я хвърли в найлоновата торбичка, закачена под таблото.
За известно време настъпи мълчание и, когато се чу гласът на тираджията, беше все едно не бяха проговаряли никога преди това. “Разкажи ми една история”, помоли. “Не за далавери и разни такива. Някоя истинска история... Нещо, за което те е срам, че си го направил. Някоя история, дето да те е гнус от самия себе си.”
Младият се приведе и опря чело на предното стъкло, сякаш искаше да си почине, огледа внимателно мургавия, набразден профил с големи мустаци и каза с глас, който едвам се чуваше: “Добре значи, говори... Слушам те.”
“Е, да разкажа тогава аз”, казва шофьорът и си избърсва лицето с една навлажнена кърпичка. “Стана, когато бях в казармата... Излизам в отпуска и един сънаборник, един такъв наивен човечец, добър такъв, та излизам в отпуска и ми казва: “Що не отидеш, бе, да видиш жена ми как е, щом ще минаваш от Солун. Не ми е писала от един месец.” Е, да не ти разправям много, отидох значи и я изчуках. А тя не иска, вика, реве, както и да е, насила я накарах...” Кокалчетата на юмрука му са побелели от стискането на кормилото. “Ама никаква чест у мен, да се таковам в главата, ей, никаква. Светът по дяволите върви. Така, а? Е, тогава ще му дам и аз един ритник, да отива по-бързо.” Натиска газта и жилите на врата му са изскочили от викането: “Така си значи? Е, давам ти и аз един ритник, да вървим по-бързо.” Поглежда към спътника си, който не е помръднал от мястото си, и намалява скоростта. Съсредоточава се отново в пътя и казва: “Има три часа до границата, да си се приберем пак в кочината... Ти какво става, няма ли да разкажеш?”
Младият се обръща и взема две кутийки бира от кревата в кабината. Отваря ги и му дава едната. Тираджията отпива глътка и я закрепва между краката си. Това е моментът на мълчанието и го разбира.
“Аз, казва другият, загледан пред себе си в нощта, имах една жена. Истински ад. Всеки път, когато си отидеше, адът ставаше непоносим. Търсех я навсякъде като луд. Преследвах я... Една вечер я улових за гърлото, защото и мен ме държеше за гърлото нещо друго, хванах я и започнах да стискам. Стисках, за да се отърва, да убия това, което не ми даваше покой. И тя, сякаш да знаеше, че точно така трябва да стане, не направи нищо, за да ме спре.”
Младият изпива последните глътки, отваря прозореца и мята кутийката от бирата по тъмната и безлюдна бензиностанция, която отминават.
Шофьорът усеща внезапния студ на нощта и казва, поклащайки глава: “Какво говориш, бе пич!... Това си е престъпление. Наказва се даже... Умря ли?”
“Не знам, отговаря след малко, не беше моя жена... И на мен ми я разказаха тази история.”
Младият отваря втора бира за себе си и добавя, смеейки се: “Държало го за гърлото нещо друго, по-силно, затова я стискал! Идиотът... Оттогава, понякога през нощта или по улицата, когато гледа витрините, го усеща, ей така внезапно, това нещо.”
За известно време никой не говори.
“Това е то”, казва шофьорът, все едно внезапно са му подарили нещо. “Това е то. Такива неща имах предвид. Дето не ги знае никой, освен този, който ги е направил и затова се пържи сам на собствения си огън... Всичко на провала е тръгнало...”
“Ташаци... Няма ли да спреш да се изпикаем?” казва младият и се опъва, доколкото му позволява тясното място.
Тежкият камион намалява скорост и дава мигач за спиране.
“Това, дето усеща твоя приятел, казва шофьорът и кашля, за да поправи една висока нота, която е приел гласът му, това с шията, което каза... И моят така се усещаше с жената на войника. Хареса ми това, което му се е случило и затова ти го казах, все едно, че е мое... Беше все едно да съм го направил аз.”
Шофьорът запалва светлината в кабината, сякаш чак сега разбира, че толкова време са седели в тъмното.
“Е, и?” пита бавно младежът и разтрива брадавицата на челото си.
“Не ми вярваш, а?” казва шофьорът, докато осветената и тресяща се машина отбива вдясно и спира с тихо ръмжене.
Спътникът се измъква от полуосветената кабина и изчезва в мрака. Шофьорът изважда гребен и си сресва косата. Прекарва го механично и по мустаците и вдига от пода жълтия мушамен сак.
Младежът, все едно никога не е тръгвал, стои в отвора на вратата и говори строго, опитвайки да запази хладнокръвието си. “Защо бъркаш из нещата ми?”, пита и се качва на седалката.
“Из нищо не бъркам”, казва другият и оставя сака на пода между краката на младежа. “Значи го стискало за гърлото нещо странно, а?... А пък аз ти казвам, че лъжеш. Всичко това, дето ми наприказва, са само купчина тъпи, шибани лъжи.”
“Истина беше, защо да те лъжа”, казва младият и държи вратата полуотворена.
“Защото си лъжец, затова... Я слизай!” вика ядосан и слабата светлина в кабината крие малките червени венички, които започват да се пукат една след друга около носа му. “Казах СЛИЗАЙ!”
“Недей така”, казва младежът спокойно. “Ако трябва, ще ти разкажа друга история, по-истинска”, добавя, вече застанал на първото стъпало.
Шофьорът захвърля сака върху шосето, затваря с трясък вратата и казва: “Я се разкарай, бе навляк, че ще ми разкажеш и друга.”
Тирът бавно потегля и се отдалечава, а забравеният мигач просветва за още малко. Младият мъж потропва с кубинките си по асфалта, за да се раздвижи, докато една бледа линия на хоризонта започва да очертава масивите. Още е мрак.






Стратегията на скуката

Блестят алуминиевите повърхности, неоновите светлини и пластмасовото покритие на пода. Музиката от невидимите усилватели прави още по-празна залата в този час на евтини полети и пътници с остри зъби.
Барманът от нощната смяна се държи, все едно има пред себе си пълчища ожаднели следобедни клиенти. Размества чаши и бутилки, извършва поредица безсмислени движения, поставя от едно място на друго неща, които от доста време насам би трябвало да са оставени на спокойствие, поправяйки през цялото време и не без доза суетност черната папийонка, която крепи прясно избръснатото му, лъскаво лице. Разговорлив е в най-висша степен и не спира да бъбри, опитвайки се да накара единствения си клиент да се почувства удобно.
Клиентът, който носи сив пуловер и тъмносин анорак с качулка, си поръчва второ кафе и продължава да гаси фасовете си с крак върху пода, без да обръща внимание на пепелниците, които побутва под запалените му цигари барманът.
“Имат закъснение”, му казва с непринудеността на някой, който е виждал да закъснява какво ли не. “Имат закъснение... Всичко закъснява тази вечер.”
Клиентът отпива от кафето с израз на отвращение. “Какво слагаш вътре?” пита и оставя чашата до една ваза с изкуствени маргаритки.
“Как така “какво слагам”? Колумбийско кафе, примесено с малко американско.”
Клиентът бута чашата към него и му казва: “Направи ми един чай!”
Барманът го поглежда, сякаш се затруднява да разбере някакъв чужд език, и пита:”Кого чакаш?”
“Ако нямаш, приготви ми нещо друго.”
Очите на бармана оживяват. “Искаш ли едно греяно вино?... Ще сложа и малко захар и едно парченце канела.” Описва му го и започва да се сгорещява, сякаш самият той да е грогът, който ще приготвя, и добавя: “Това искаш, от това имаш нужда.”
Самотният мъж доближава нос до ръба на чашата, като я държи за столчето, за да не се опари, и я повдига, разглеждайки я на светлината като дегустатор на вино. “Канела на прах си сложил... И изветряла при това”, казва презрително и. Настъпва мрак. Светлините угасват. Не една по една, като знак за това, което предстои да сполети човека, давайки му поне един шанс преди довършителния удар, а всички заедно. Светлина и в следващия миг - мрак. И веднага след това писъци, стенания и шепоти.
Барманът казва: “Да, затова закъсняват да пристигнат хората.” Никой не му отговаря и набързо се обръща към този, който до преди малко седеше пред него: “Дължиш две кафета и едно вино.”
Кибритените пламъчета, които се запалват тук там из просторната чакалня, правят бара да изглежда още по-тъмен и клиентът, който се е преместил малко по-вдясно, отговаря с престорен глас:
“И ако ти ги платя сега, как ще познаеш, че парите са точно?”
Барманът се изсмива, за да се почувства по-сигурен, и отговаря с глас като от рисуван филм: “Бе дай ги ти и ще видим. Ще ги помириша и по миризмата ще разбера...”
Възмутените гласове на чакащите закъснелия полет са утихнали и по опънатите им лица си играят светлините от фенерчетата на охраната.
“Тук ли си?” пита барманът, взирайки се в тъмнината пред себе си. “Отговори ми, мамка му... И спри постоянно да се местиш.”
“Що не запалиш някоя свещ... нещо.”
Една бутилка се събаря, удряйки се о съседните, но без да успее да се разбие в пода.
“Трябва да имам някъде едно фенерче.”
“Ами запали го и налей по нещо да пийнем. Аз черпя. От тъмнината му става студено на човек”, казва клиентът, обръщайки се към мястото, откъдето до преди малко се чуваше гласът на бармана.
“Не пия по това време... Ако ти е студено, говори. Говори си сам, говори на плота, както искаш”, казва барманът и закрепя фенерчето в една висока чаша. Слабата светлина се отразява в тавана и прави зловещи двете лица.
“И батерията е изветряла като канелата ти”, казва клиентът и изважда фенерчето от чашата и го подпира на плота, осветявайки рафтовете с бутилки. “Какво става с това питие, ще го донесеш ли?”
Фенерчето постепенно изгасва и барманът казва: “Да, затова ме е страх от самолетите, мамка му мръсна, нито искам да работя тук нощем.”
Бутилката прозвънтява в мрака, докато търси чашите.
“Какво е това, дето пием?” пита клиентът и опипва бутилката все едно може да му отговори на въпроса.
“Страх ме е, мътните го взели... Страх ме е.”
“Недей така”, казва клиентът отегчено. “Всички ще умрем някой ден.”
“И мислиш, че това помага?... Ако умреш, свършен си. Не можеш да се разкаеш за нищо вече. А това не мен хич не ми харесва.”
За известно време не проговори никой. Тишината наруши едно примлясване от устните на клиента, който каза: “Сигурен ли си, че бутилката беше пълна? От сума ти време си наливам и нищо не пия!”
“Откъде искаш да знам”, отговори безучастно барманът. “Изобщо броиш ли колко чаши си изпил?”
“Аз ли? Ти не си се спрял да надигаш бутилката.”
Барманът запали една цигара, държейки клечката между пръстите си, докато да изгори напълно. “Кого каза, че чакаш?” попита, дърпайки дълбоко, сякаш огънчето можеше да освети мрака.
“Никого”, каза клиентът. “Пиша една книга... Действието една глава, на първа глава се развива през нощта на едно летище.”
“И защо? Какво им има на летищата нощем?”
“Че малко ли е това тук? Такъв абсурд!”
“Значи журналист, а?” въздъхна барманът и загаси цигарата. “То и това е една професия!”
“Някой трябва да го прави”, казва писателят, игнорирайки великодушно лекото объркване на професиите.
“Това казвам и аз. Има обаче някои работи, дето си казвам – по-добре някой друг да ги върши.
“Да не би нещо да се опитваш да ме обидиш?” пита кисело писателят.
“И през ум не ми е минавало”, казва барманът и се чува трясъкът от новата бутилка, която поставя пред него, без да е успял да изчисли височината на бар плота. “Просто искам да ти кажа, че от тъмнината не се получават и много работи.”
Малцината пътници, които още са останали в чакалнята, все едно вече са взели решение и спират да мърморят. Само сините отражения от алармените лампи на колите, сновящи върху пистата, свидетелстват за съществуването им.
“Я ми кажи, пита барманът, как ти изглеждам?... Не сега, разбира се! Преди малко, като ме виждаше... Приличам ли ти на глупак? Питам, защото вие журналистите сте чувствителни хора и сигурно можеш да прецениш дали някой е глупак... Сега например, докато ти говоря философски, можеш ли да си представиш какво изражение има лицето ми или какво правя с ръцете си? Можеш ли да си представиш, че сега в момента, точно в този момент, в който си говорим, ей тук, зад бара, е коленичила една ренесансова красавица – нали се сещаш, от тези с дългите, вълнисти, медно-кестеняви коси и малки плътни устни – коленичила е, ти казвам, и зърната на гърдите й – нали знаеш, от тези зърна с цвят на вишна – се докосват в ръба на габардиновия ми панталон и по начина, по който твърдите й, лакирани в розово нокти дращят около кръста ми, можеш ли да си представиш, питам, колко омагьосана е от любовта, която се крие зад ципа на тесния ми панталон?
Писателят, или това, което би трябвало да бъде писателят в тъмното, не отговаря.
“Какво да си представиш, нещастнико”, шепне барманът, привеждайки се напред и натъртвайки на всяка дума. “Ти на светло не можеш да си представиш нищо, та камо ли сега.”
Светлината идва сред конвулсиите и кратките писъци на неоновите лампи и пътниците в залата се държат все едно се събуждат от летаргия или от тежко пиянство. Крачат на място, възхищавайки се на тялото си, което все още успява стои изправено върху два крака, хващат се за главата и с противоречиви чувства я намират все още на мястото й.
Там, където стоеше клиентът, е приближил един полицай и пита бармана, сочейки към пода: “Какво е това тук?”
“Знам ли?” отговаря той, поглеждайки през бара. “Един писател, който се препъна в тъмното”, добавя безразлично, докато събира чашите и бутилките.
“С какви гадости се го поил?” пита полицаят, опитвайки се да го вдигне. “Смърди, все едно се е поливал него.”
“Има ги едни такива убитаци, дето, като дойде моментът, ги хваща шубето. Дори едно питие в повече не могат да понесат. Дори няколко приказки, една красива картина.”
“Абе не е ли по-добре да ги оставиш тези работи и да ми помогнеш малко?”
Барманът излиза иззад плота и хваща заедно с полицая клиента под мишниците. “Ей такива трябва да си стоят в къщи. Не да обикалят по нощите.”
Влачат безчувственото тяло и го стоварват върху един пластмасов стол със счупен крак и залепени дъвки и следи от цигари върху страничните облегалки.
“Тука поне няма да пречи на никого”, казва барманът и още преди полицаят да е успял да се отдалечи, пита: “Искаш ли да ти приготвя нещо топло?”
Другият го гледа за миг, без да може да вземе решение, и отговаря бързо, накъде измежду задните си зъби : “Само че с нещо допълнително вътре.”
Двамата мъже се връщат на бара, докато по мегафона се чува съобщението за пристигането на закъснелия самолет и барманът започва да разказва историята за швейцареца с големия куфар.


Превод от гръцки:
Яна Букова



Димитрис Ноллас е роден през 1940 г. в с. Адриани, Драмска област. Автор е на над десет романа, сборника с разкази и новели, от които “Нежна кожа” получава Държавната награда за разказ за 1983 г., “Гробница край морето” - Държавната награда за роман за 1993 г. и “Мътните прозорци” – Наградата за разказ на списание “Диавазо” през 1996 г.
Минимализмът в изказа, кинематографичният подход, скритата ирония, съзнателното оставяне на бели полета в повествованието и като цялост усещането за неизказаност и емигматичност, са чертите, които според критика Алексис Зирас характеризират литературния му стил: “Всичките му истории се развиват като нишка от привидно маловажни събития, случайни спомени, малки, незабележими детайли, които, макар на пръв поглед да изглеждат делнично привични, все път получават под перото му блясъка на изключителното и неповторимото.”