Вихрен Чернокожев

Вгледана повече в изгнаническата Голгота на Георги Марков, три десетилетия след мерзкото му убийството, българската литература все още не знае поради що той е не просто голям, а значим писател. Наистина не знае, защото усърдно реанимираните днес соцреалистични мерки и теглилки тук не вършат никаква работа; близкото, затворено постмодернистично четене – също.
Дори в капиталната „История на българската литература” от Светлозар Игов, чието пълно издание се появи едва през 1990 г., неговото име е сместено сред една обща редица автори от 60-те години на ХХ век, която обичайно завършва с нищонезначещото „и др.”. Георги-Марковите „Задочни репортажи за България”, които през октомври 2009 г. Издателство „Сиела” поднася на българския читател в ново двутомно издание под редакцията на Любен Марков, и до днес са си в графата поповодна „очеркова журналистика”. Начесто писана по принуда и цензурирана под натиска на чиновници в Би Би Си. „Дойче Веле” и „Свободна Европа” всъщност първи ги превърнаха от биография на политическия режим, „пропагандна атака”, „пропагандна литература” на факта в ясно изговорена, но все още, все още недоразбрана поетологическа метафора на разчовечаването. Метафора, която не само провокативно преобърна идеологическите аргументи на тоталитарсоциализма, но и традиционната представа за художественост.
Малцина знаят, че оригиналното заглавие на „Задочни репортажи...” далече преди да се появат в първото задгранично двутомно издание (1981, Цюрих, Швейцария) на Йосиф Загорски е „Задочни репортажи за задочна България”. У безспорен търсач на думите като Георги Марков това натъртване „задочна България” никак не е случайно. То изважда наяве онази, тайната, до невероятност, до фантастичност гротескна Гоголевска соцреалистична България; мрачната, с десетилетия грижливо, планомерно обезличностявана Задунайска губерния, която все още не е забравила бляна си по „силната ръка” на диктаторите, бляна си да е 16-та съветска република. И в упоение зяпа поредния епизод от „Big Brother” или „Шоуто на Слави”.
В „Задочни репортажи за България”, които са своеобразно и съвсем естествено зачинателство на концептуалистката модерна проза от 60-те години на ХХ век в повестите „Портрет на моя двойник” и „Жените на Варшава”, Георги Марков всъщност е събрал пъзела на пропуснатите ни животи. От профанните катадневни реалии на тоталитарсоциализма, проследявайки грижливо безбройните чугунени фигури на неговия език, стил, манталитет, Георги Марков изгражда една действена, неизненадващо актуална и днес метафора на разчовечаването; метафора на „баналността на злото”. По „Задочни репортажи” би могло нагледно да се изучава фикционалността на факта. Довчерашните уж борци срещу националсоциалистическия терор се превръщат в негови извършители. Струва ми се, че днешните сравнения на репортажите с „Архипелага Гулаг” на Солженицин и „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов са набързо и наедро изречени. Делниците и празниците, двумирието и двумислието, култът, цитатничеството, цензурата на соцреализма, фанатизма, безчовечността, всеобщо разпростряната забрана да си личност, са само малка част от безкрайната верига абсурдистки сюжети на тоталитарсоциалистическата епоха, разгърнати по неподражаем начин в „Задочни репортажи за България”. Но – колкото и да е странно – тъкмо иронизмът на Георги-Марковите есета възвръщаше достойнството на принизения ни български живот.
Тази книга не само извади и разглоби на светло чарковете на тоталитарсоциализма; тя всъщност взриви традиционното разбиране за художественост, литературен факт, литературен бит. Тя заличи отново прокараната строга граница между литературата и „нелитературните текстови полета”. Моите по-учени колеги вероятно биха рекли, че тя разширява общия „литературен дискурс”. Уви, остана си самотна; не успя да разшири територията на българската гражданственост, да направи властването на субкултурата от вчера и днес по-малко възможно и повече разпознаваемо. Призивите, които усърдно се разнасят сега, да затворим веднъж и завинаги „делото Георги Марков”, да забравим неведнъж предизвестяваното му убийство, са достатъчно явен знак, че многозначността на „Задочни репортажи...” е опасна за убийците му и техните днешни мълчаливи съучастници. Георги Марков се оказа по-жив от живите, далече напред пред българския ХХI век.
На Георги Марков не му простиха и няма да му простят, че срути из основи обраслия с лъжегероичности фундамент на соцреализма, показа го като матрица за ударно свръхпроизводство на безгражданственост; оголи неговата генетически заложена историческа, идеологическа лъжливост. За да проговори с автентичния си глас изпод похлупака на цензурата обикновения човешки глас, обикновената човешка драма. Впрочем една от целите на Георги-Марковите есета е именно сблъсъкът на мненията. В есето „Биография на властта”, разказвайки как е работил над пиесата „Комунисти”, Георги Марков изважда от разпитните протоколи тая многозначителна реплика на невръстен ремсист: „Аз бях много самотен и поради самотата си станах комунист”. Или жеста на Малчика, които минута преди разстрела иска чаша вода, а не скандира приписваните му по-късно от неговите идейни наставници лозунги.
Опитват се да ни представят сега простата човешка драма като декамероновски сюжет, като весело-веселичко разказан анекдотичен спомен за дъвките „Идеал” и вафла „Дружба”. Което само подсказва, че „Задочни репортажи за България” тепърва има да бъдат осмисляни като българска класика, надхвърляща литературността. „Задочни репортажи за България” отдавна трябваше да са в университетските курсове по хуманитарни дисциплини. Но не са! Отдавна трябваше да са в общообразователните училищни програми – като образцов учебник на младите българи по българската антитоталитарна литература; насъщно помагало по преодоляване на тоталитарния манталитет. Но не са! Това чувство за бавно изчезване, което Георги Марков разгръща в своите уви! – недопрочетени, недоразбрани репортажи за задочна България (между другото и защото дълго време бяха апокриф) е част от все още неотворената христоматия по българската антитоталитарна литература. Антитоталитарна литература, която още от 30-те години на ХХ век предусети общия корен на комунизма и националсоциализма. От Димитър Подвързачов, Райко Алексиев, Трифон Кунев, Змей Горянин, които в 30-те години коментираха на висок глас репресиите във феодалния Съветски съюз – през Вутимски, Далчев, Геров; през все още незавърналата се у дома българска емигрантска литература: Христо Огнянов, Димитър Инкьов, Стефан Попов, Стефан Маринов – до Радой Ралин, Константин Павлов Борис Христов, Биньо Иванов, Николай Кънчев, Георги Рупчев. Уви, преодоляването на тоталитарния манталитет звучи у нас все още като странен, изключително труден за усвояване неологизъм.