Конкурс за емигрантски разказ: "Ябълката" - Наталия НиколаеваДържа в ръка ябълката и не отхапвам от нея. Тя е червена, с лъскава и обла повърхност. Отново съм онова момче, което със задъхан глас пита майка си: „Вярно ли е, че ябълката е забранен плод? Коя е Ева, която излъгала Адам да отхапе от ябълката?“ Затрупвам мама с въпроси, както само аз си знам. Тя гальовно ме щипва по бузата и ми се скарва, че прекалено много искам да знам и ще има време да разбера всичко. В такива моменти е ясно, че е безсмислено да питам повече.
Не съм фаталист, но някак странно ябълката се вписва в живота ми.
Забивам нокти в гладката кожа на ябълката, която Мая ми подари, когато си тръгна от мен, без да каже нито дума. Напразно си блъсках главата с въпроси защо се случи така. Спомням си само дъха на косите на Мая. Млад, непокорен дъх. И очите є – бадемови, светли, с бликащ смях в тях. Бях само на седемнадесет години. Може би бях прекалено млад, може би също и неопитен. За мен Мая си остана онази любов, която запази своите тайни и недоизказаности и до днес потръпвам при спомена за всичко това.
„Защо не обичаш ябълки? Не са ли ти вкусни? Много са полезни и съдържат витамини“, пробужда ме от унеса ми гласът на жена ми. Спокойните и добре аргументирани мисли на Ива ме изтръгват от съзерцанието ми. Тя не се уморява да ме пита и упреква, че все съм си имал някакви тайни, докато тя всичко си споделяла с мен. Бях се отказал да воювам с убедеността є, че близостта ни няма да е истинска, ако не сме открити един към друг. В началото ме изкарваше извън нерви този стремеж на жена ми да знае всичко до най-малката подробност. Беше голям терор за мен това бомбардиране с въпроси и дисекцията на нещата. Съпротивявах се с цялото си същество. Напразно.
Малките ми лудости така и си останаха тайна, до която не допуснах Ива. Може би се страхувах, че този свят на бягства и фантазии ще остане непонятен за нейната рационална и логична същност. Пък и не исках да изпадам в ролята на хлапак, който се обяснява и оправдава за нещо. А може би ми липсваше смелост. От друга страна, не исках и нито за миг да си представя ограбеността на моя живот, без малките илюзии в него.
Вървя си по улицата, чувствам се безгрижен луд хлапак, обгърнат от своите фантазии и мисли. Незабелязано се озовавам на някакъв пазар, около мен цветя, хора, ухае на свежи плодове. Импулсивно купувам ябълки. Учудвам се на самия себе си и на спонтанното си желание. „Може ли да ми помогнете да занеса плодовете до вкъщи? Ще ви бъда много благодарна.“ Внезапно разбирам, че въпросът е зададен към мен. В първия момент съм стъписан, но кавалерът у мен вече е казал „да“. Още повече, момичето, което ме помоли, успя да ме предразположи с непосредствеността си. Тръгвам до нея и нося безбройните пликове с плодове, говорим си за какво ли не. Чувствам лекота. Стигнали сме до жилището є. Без да разбера, вече ме е поканила на чаша портокалов сок. Дрънкаме си безспир, тя междувременно е сложила ябълките в синя фруктиера и слънцето играе закачливо по лъскавата им кора. Опитвам се да разбера нещо повече за това как живее, с кого, омъжена ли е. Тя се смее с много пъстър, почти детски смях, замерва ме с ябълка. После ме пита съвсем сериозно защо са всички тези въпроси. Не е ли по-добре да оставим нещата на самите тях и правото им да съхранят тайните си докрай. Покъртен съм от бликналата в тишината мъдрост. Чувствам същността си оголена и лека, възторжена и истинска. Усещам, че душите ни са близки – моята и на тази непозната жена. Прегръщам я, силен съм и някак си сигурен в себе си. Правим любов като насън. Различно е.
Тръгвам си. На вратата я целувам. Не посмявам да я попитам нищо. Знам, че и не трябва.
Прибирам се вкъщи неусетно. Неловко подавам на Ива пликчето с ябълки. Тя е учудена.
„Мисля си, че е по-добре да се разделим“ – чувам себе си да казвам.
В ръката си държа ябълка. Скритата в нея тайна не ме прави нито тъжен, нито пък ме плаши. Благославям неизвестността…
Силен съм.
Наталия Николаева е родена 1971 в Шумен. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и Международни икономически отношения в УНСС – София. Преподавател на немски език за чужденци в Хамбург. Главен редактор на интернет списание Public-Republic.