Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била българската книга за Вас?

През детските си години не ценях българската книга, а я пренебрегвах за сметка на чуждата: оная ми се е струвала, че е истинският "прозорец" към широкия свят. Значи мнозинството от днешните възрастни читатели, които правят същото, продължават да са в своето детство. Колцина от тях ще имат време да открият, че без чичовците на Вазов, без терзанията на Стоян Михайловски, без Йордан Йовков и дори без Рачо Стоянов оня прословут "прозорец" ще си остане мътен.

Кои са книгите, които са Ви дали най-много, и кои са тези, от които Вие сте взел повече, отколкото сте предполагал, че е възможно?

Има един щастлив момент, когато преставаш да делиш книгите на чужди и на български: всяка книга, издадена на български, става българска. В различна възраст и при различна степен на обогатяване на съзнанието човек взема от една книга не само повече, отколкото е очаквал, но често пъти повече от това, което тя съдържа. Помня такова вземане в повече от "Панаир на суетата" на Текери и от "Цялото кралско войнство" на Роберт Пен Уорън. При периодично препрочитане на българската поезия радост ми е донасяло постепенно затвърдяваното убеждение какъв истински поет е Асен Разцветников, често пропускан в ранглистите.


Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Може би наистина ерата на Гутенберг си отива, но всички плачове по нея са някакъв своеобразен атавизъм. Тя ще си отиде само ако нова индустриализация на разпространението на писменото слово я замени изцяло, както ръчното преписвачество е спряло след печатарската машина. Но какво от това ­ изваждаш си на принтера харесваните страници и пак можеш да ги четеш както едно време хубава книга легнал.

Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо българската специфика на този лек?

Българската специфика в културната криза пак е парадоксална. Хем малкият ни пазар е претрупан от книжнина, хем търсенето превишава предлагането. Последното е самата истина, защото читателите, които търсят българската книга, не я намират. Как да я намеря, когато едни издатели имат един кръг от разпространители, други ­ друг, съвпаденията са редки, та в някои селища изобщо не постъпва българска книга. С естественото установяване на нормална книжарска мрежа ще дойде и универсалният лек: добрата книга на българския автор и тогава няма да може да храни къщата на автора си, това не е и нейното предназначение, но поне ще може да покрива разноските по своето съществуване и това вече няма да може да бъде наричано криза.

Кое през годините Ви е давало най-голямо упование и надежда?

Нищо. Природата си има достатъчно префинени измами да ни кара да си вършим работата дори когато знаем, че няма смисъл.

Как си представяте България в края на следващия XXI век? Какво е за Вас Времето?

Ако в края на следващия век България бъде такава, каквито са развитите страни в края на тоя век, берекет версин. Тогава българите няма да усещат с такава горчивина разликата, която пак ще си бъде от един век.

Изминалите сто години ­ с какво най-много тежат (като създадени ценности) и ни тежат (като тегоба)?

Ами в литературата никак не е дребно създаденото от и за такава малка общност: Вазов, Елин Пелин, Яворов, Йовков и по-нататък, чак до края на века, един континюитет на прилично равнище, от което винаги може да се завихри нещо по-буреносно. А тегобата си е старата: омраза и зверско отричане на макар и малката сполука на другия.

Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?

Относно бъдещето на цялото човечество съм оптимист, понеже щом се е оправяло някак си в продължение на толкова хилядолетия, все ще се оправи някак си и през следващите. Но именно това определение "някак си" превръща добре информирания оптимист в песимист. Защото от шест милиарда население едва милиард и половина живеят сносно, останалите ­ в мизерия материална и духовна. Балканите, които вероятно са на края на списъка на живеещите сносно или в началото на лошия списък, и те ще си бъдат там, в тоя списък. Обаче има за тях една нова, по-благоприятна предпоставка. По-рано ги размиряваха Великите сили заради своите глобални интереси. Сега дори размиряването по местна инициатива противоречи на интересите на големите и те са принудени да ни умиротворяват.

С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?

С това, че извън писането на текстове съм напълно безпомощен човек. Правя го, доколкото интересува някого.

Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрал, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

Ако това е метафора за избор между ниско потребление и висок духовен живот, сега, разбира се, избирам второто. На младини е по-трудно, защото тогава при такъв избор човек обрича на несрета близките си хора. Затова всички се надяват, че установяването на средна класа ще реши въпроса соломоновски: някоя и друга шепа от торбата, за да можем да си купуваме вечните книги, пък и не толкова вечните.

Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът Ви от Вашето собствено публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно Ви признаха?

Времената никога не са били добри. Лично мене ме утвърдиха по негативен път: отричайки чрез политическа кампания книгата ми "Бягащо дърво" като идейно вредна. В реда на нещата е да се хвърлят камъни по тоя, който казва нова дума, колкото и условията да ни се струват нови. Тоя опит не е полезен, но мнозина ще продължат да го следват волю-неволю.

Бихте ли посочил Вашата лична антология или колекция от имена, майстори на прозата, които цените най-вече ­ от българската и световната, включително балканската литература?


Няма смисъл от изреждането на общоизвестните, а при останалите предпочитанията са различни при различна възраст на читателя: кога Иво Андрич и Емилиян Станев, кога Исмаил Кадаре и Георги Мишев...

Книги от автора: